Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Аркадий М. Шуфрин

Fr Pavel_FlorenskyИконостасът е създаден повече или по-малко „спонтанно”. Той никога не е бил предмет на църковен канон или постановление… Също така за него няма теологическо разяснение дори и в най-общ смисъл. Поради това ролята му за мнозина остава напълно неразбираема.[1]

Цитираното мнение на Леонид Успенски свидетелства за липсата на богословско обяснение на иконостаса, плътна стена от икони, отделяща олтара от нефа, и тази липса се е усещала дори и в 1964 г. По ирония на съдбата толкова закъснялото обяснение (ако вземем предвид, че иконостасът присъства в Руската църква от 15 в.) е дадено в трактат на о. Павел Флоренски,[2] завършен в 1922 г.,[3] но издаден чак в 1972 г.[4]

Разглеждайки накратко проблема за иконостаса в първата част, нататък Флоренски се занимава само с иконата, без да се завръща към темата за иконостаса сам по себе си.[5] Това обяснява и защо този труд е привлякъл вниманието най-вече на специалистите по семиотика[6] и естетика, докато доводите на Флоренски в полза на иконостаса остават не само неоспорени, но засега практически и незабелязани от богословите.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

Svetoslav RibolovМежду 336-339 г. един от най-задълбочените критици на никейското единосъщие е водеща фигура на Изток и близък до имп. Константин. Това е епископът на Кесария Палестинска Евсевий. Макар в началото да е принципен поддръжник на Арий, той подписва Никейското верую и осъжда Арий и най-активните му поддръжници. Впоследствие се опитва да ревизира отношението си, но не застава открито на страната на Арий. В своята догматическа дейност по време на споровете се опитва да представи богословската традиция, към която Арий несъмнено принадлежи, като легитимна, въпреки крайностите на Ариевото учение, които той в крайна сметка не приема. Вероятно го е смущавало най-вече твърдението на Арий, че Словото е твар, докато други елементи от неговото богословие – вероятно именно възгледът му за Спасителя, и то в аспекта на неговата специфична богочовешкост – не са изглеждали толкова скандални за него.

Евсевий е ученик на знаменития епископ на Кесария Палестинска Памфил, който претърпява мъченичество при гоненията на имп. Диоклетиан (309 или 310 г.). Евсевий е роден през 260 или 264 г. в Кесария. Памфил е един от най-близките ученици на Ориген и наследява неговата библейска библиотека, която александриецът донася със себе си в града, а Евсевий от младежки години се грижи за нея. През 307 г., заедно с духовния си отец, е затворен в тъмница от римските власти. В течение на гоненията пребивава в Тир и в египетската Тиваида. След Медиоланския едикт от 313 г. е избран за епископ на мястото на своя духовен наставник.[1] На Антиохийския събор от 324-325 г. е отлъчен, заедно с останалите поддръжници на Арий, но в Никея през 325 г. приема понятието единосъщен (ὁμοούσιος) и е приет в общение, въпреки че го смята за звучащо твърде по савелиански.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Лев Е. Шапошников

L ShaposhnikovОктомврийската революция заварва Руската православна църква неподготвена за събитията, а материалите от Поместния събор от 1917-1918 г. са ярко свидетелство за това. Неслучайно на събора нееднократно се отбелязва, че събитията в Русия „свидетелстват за банкрута на православието”.[1] Едно от главните обстоятелства, довели до кризата, е държавническият плен на църквата, превръщането ѝ в част от държавния механизъм или, с други думи, нарушаване на съборното начало в църковното управление. Крахът на самодържавието води до изчезване от църковния живот на цезаропапизма, но заедно с това започва да се утвърждава и принципът на „демократо-папизма, на болшевизмо-папизма”. Църковните идеали отново се подчиняват на определена политическа програма, а под натиска на външни фактори в църковния организъм протича и изопачаване на основите на съборния живот. Във връзка с това на събора се разгръща остра дискусия по въпроса за възстановяването на патриаршията. Редица представители на бялото духовенство и миряни се опитват да отслабят властта на епископите и да въведат демократизма в самите основи на църковния живот. Разбира се, те предпочитат вместо патриаршия, синодната форма на управление, която да би ограничила властта на монашеството в Църквата. Съборът обаче се изказва в полза на възстановяване на патриаршията, а един от главните аргументи за това решение е било убеждението, че само патриархът може да реализира в църковната практика в пълен обем принципа на единство в множеството.

Отваряне на целия текст

Автор Дякон Порфириос (Джеорджи)

Deacon Prophyrios_GeorgyВ съчиненията на св. Григорий Паламà разграничението теологѝя-икономѝя и отношението същност-енергия у Бога са представени като основа на патристичното богословие като цяло. Те са херменевтичният ключ за правилно разбиране на православното богословие. Това, което редица изследователи на светия отец исихаст в ново време забравят, е фактът, че важен елемент от неговото богословие е именно херменевтичната рамка на христологичния догмат така, както е оформен на Третия, Четвъртия и Шестия вселенски събори. Св. Григорий заимства от тези древни христологически формулировки учението си за връзката между историческата човешка действителност и живота в Бога или, с други думи, за навлизането на животворящата божествена благодат в човешкото битие. Това навлизане е подготвено в Стария Завет и осъществено в изкупителното дело на Господа и не представлява нищо друго освен ипостасно единение на двете Христови природи в лицето на Бога Слово. Богословът от 14 в. тълкува христологическия догмат с помощта на жив език, свързващ естествено богословската мисъл с живота на Църквата и спасителното послание на Евангелието. Именно на този въпрос ще се спрем, тъй като той е от значение за осмисляне за перспективите на нашето богословие днес. 

Отваряне на целия текст

Автор Йон Мариян Кройтору

Ion CroitoruИзборът на темата на настоящия доклад е следствие от многогодишни размисли за начина, по който е възможно догматическото учение на Православната църква да се развива и да бъде понятно за съвременния човек. Ограниченото време на доклада не позволява да бъде анализиран в пълнота този проблем. Затова ще бъдат представени само определени положения, с желанието все пак да се даде по-пълен отговор на поставения въпрос на базата на подчертаването на това, което Църквата проповядва и предава в своята пълнота, както и с надеждата, че ще се даде макар и малък принос към дискусията за разгръщането на догматическото учение в Православната църква.

1. Първият размисъл е свързан с продължителността на патристичния педиод. С други туми, можем ли да приемем положението, валидно в западното християство, че светоотеческият период приключва за християнския свят[1] в определен век или пък е оправдано да твърдим, че въпросният период има продължение в едната, вселенска и апостолска Църква до наши дни, а и продължава до Второто пришествие на Спасителя.

Отваряне на целия текст

Автор Панайотис Нелас

t080Заглавието на тази книга би могло да бъде Три византийски антропологични есета, защото това е същността на нейното съдържание. Ако отците, които са полемизирали с христологичните ереси, говорейки за св. Богородица, подчертават христологичното ѝ значение, то Кавасила поставя особено силен акцент върху антропологичната страна. В 14 в. той се изправя пред острия ренесансов въпрос за човека и се чувства длъжен да осветли максимално онези аспекти от Преданието, които биха могли да станат основи за една православна антропология.

Така, освен догматичната основа на православната благочестива вяра в девството на св. Богородица, внимателният читател може да открие във всеки ред от словата на Кавасила диалога на православието с Ренесанса – диалог, в който ромейската мисъл на светия писател не се колебае да постави открито всички критични въпроси и всеки път да докосва същността на проблема и да разобличава утопичността на всеки „хуманизъм” без Христос, както и да придобива в Него доброто, съществуващо в движението на Ренесанса.

За да може обаче да се разбере по-лесно дълбочината на мисълта на Кавасила, е необходимо да се имат предвид някои кратки сведения и за него, и за традиционното учение за Пречистата Дева, както и обобщително описание на неговото учение за св. Богородица. Това ще бъдат трите части на нашия увод.

Отваряне на целия текст

Автор Ставрос Яказоглу

S GiagkazoglouБогословие и език

Богословието и особено догматиката се изразява чрез езика и неговите понятия. Поради това езикът обозначава истината на вярата, но без да я обгръща или изчерпва напълно. Истината на вярата е първо харизматичен опит и преживяване, и едва след това става език, терминология и понятия с определено семантично съдържание. Още от самото начало е необходимо да подчертаем, че богословието на Църквата не създава нов език, а по естествен начин възприема и различава понятията, унаследени в езика на културната среда, в която се развива. Оттук именно се сблъскваме и с относителността на езика по отношение на истината. Според православната традиция Божията истина не се изчерпва с лексикалната ѝ формулировка. По думите на св. Григорий Богослов, „истината Божия не е в сричките”.[1] Винаги първо предхожда Божието откровение и човешкият опит от истината, а едва впоследствие идва въплъщаването ѝ в езика. Без опита на вярата езикът сам по себе си не може да обхване, нито да изчерпи истината на преживяваната реалност, на опита. Във всеки случай, тварният човек чрез езика, който изнамира, изразява своя опит, който е придобил от общението си с нетварната Божия енергия. Въпреки това, между тварно и нетварно няма никаква аналогия и подобие.

Отваряне на целия текст

Автор Георгиос Д. Панагопулос

G PanagopoulosПодтикнат от активната опозиция срещу ороса на Халкидонския събор, най-вече в Египет и Палестина, имп. Лъв I, наричан Макелис,[1] се обръща с окръжно послание до епископите от източните провинции на Ромейската империя. Той ги кани да изразят свободно мнението си относно авторитета на Халкидон, а също и да решат по съвест съдбата на Тимотей Елур, узурпирал патриаршеския трон след жестокото убийство на православния (халкидонски) Александриийски архиеп. свмчк Протерий. Отговорите на епископите са запазени и до днес в латински превод, извършен от някой си монах Епифаний по подтика на Касиодор.[2] До наши дни е западен един ръкопис и е налице едно не особено добро издание, от което липсват отговорите на 22 църковни епархии[3].

Съдържанието на настоящото изследване е разпределено в две части. В първата спираме вниманието си на убежденията на епископите от Codex Encyclius (нататък CE) за връзката на Халкидонския орос с авторитета на Никейския събор, като разглеждаме особено различието, изтъкнато от част от епископите в CE, между Символа на вярата (symbolum fidei), с изключителното му значение в литургичния живот, и ороса (definitio), който обаче е повече схващан като тълкувание на Символа и принципно – като имащ антиеретическа функция. Във втората част се наемаме, в историко-богословски ракурс, да изследваме начина, по който един значителен брой епископи от източната част на Ромейската империя недооценява природата и функцията на съборната институция в църковния живот. По-далечната ни цел е да покажем, че в дадения случай решенията на вселенските събори се схващат не като авторитетни наредби за вярата – по смисъла, влаган от римокатолическата богословска традиция и особено в перспективата, дадена от Тридентския събор (1545-1563 г.). В нашия случай те се разбират като харизматично съсредоточаване върху непреходното църковно настояще (παρόν) на апостолската проповед – събитие, неразривно свързвано с мистагогичното освещаване в Христос – в рамките на литургичния живот на църковното тяло.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме