Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Златина Иванова

Zl IvanovaПрез 21 век Православната църква безспорно е в тежка криза. Не знам дали това ще прозвучи успокоително, но тази криза е била, така да се каже, предсказана: „Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?” (Лука 18:8). Сред безспорните прояви на кризата е ширещото се сред православните убеждение, че отстъплението е проблем единствено на „външните” – те са тези, които Господ изобличава, те са Негови предатели и гонители, а ние очевидно сме верните, светите, избраните… И те са, които имат нужда от завръщане при Бога, а не ние, пребиваващите в Бащиния дом, в Църквата.

Ако обичахме повече Евангелието от виртуалните битки за чисто Православие във facebook, щяхме без особени трудности да забележим, че винаги словото на Църквата е било на първо място призив към покаяние, само че не към тези, които са вън от нея, а към вече живеещите в нея, в благодатта, но без да са ѝ причастни. Щяхме с лекота да насочваме мислите си към големия син от притчата, който цял живот бил до благия си отец, но не влязъл в неговата радост. И, разпознали се в него, да се каем…

Тъкмо неспособността да призове верните към покаяние е най-големият белег на съвременния църковен живот, отличаващ го от ранната Църква. Тя е и доказателството за нашата слабост – призив за покаяние не към „външните”, а към самите нас, които би трябвало да сме солта на земята… Единствен от всички йерарси, изказали се публично за събора в Крит, Месогейският митр. Николай се осмели да изрече тази истина – че днес Църквата се нуждае повече от всичко друго от покаяние и, ако Всеправославният събор не успее да прати това послание до християните, и то точно до православните, то той няма да бъде нито свят, нито велик в истинския смисъл на тези думи.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

S AverintsevКато че ли в нито една от най-разнообразните легенди за християнизирането на европейските народи няма нищо, подобно на знаменития епизод на „изпитанието на вярата” от Повесть временных лет. С княз Владимир вече са беседвали и мюсюлмани, и католици, и хазарски евреи. Той вече е чул и проповедта на гръцки „философ” върху библейската история заедно с кратък катехизис, която, съдейки по всичко, е произвела нужното впечатление. Князът коментира, че гърците говорят „хитро” и „чудно”, така че всеки да ги послуша. Това би трябвало да е достатъчно: нали и ап. Павел казва, че „вярата иде от слушане” (Рим. 10:17)? Но в случая нито проповедта, ни учението, нито катихизацията решават въпроса. Необходимо е не само да се чуе, но и да се види. По съвета на болярите и старците десетима мъже добри и разумни са изпратени от княза, за да разгледат с очи реалността на всяка вяра. И ето – молитвените движения на телата на мюсюлманите се видели на пратениците твърде безрадостни: „Няма радост в тях”. Латинският обряд също не им се сторил, както е известно, достатъчно естетически удовлетворителен: „Красота не видяхме никаква”. А в Константинопол патриархът им показал най-сетне църковната красота и разказват на княза си: „Не знаем на небето ли бяхме или на земята, защото няма на земята такава красота, и не умеем да разкажем за това; само знаем, че там Бог пребивава с човеците, и богослужението е най-хубавото от всички други страни. Не можем да забравим тази красота”. Думата красота се повтаря отново и отново, и служи като решителен богословски аргумент относно реалността на присъствието на небесното на земята: „Там Бог пребивава с човеците” (срв. Откр. 21:3). Сега вече и князът прави окончателен избор: „Отговори Владимир и рече: Къде ще приемем кръщението?”. Така аргументацията от красотата, от ритъма и пластичността на обряда се оказва най-убедителна. Бог пребивава с човеците там, където е красотата, и нейното наличие свидетелства за това пребиваване. Красотата е доказателство.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

S Averintsev1

Като започваме да говорим за Софѝя, Премъдрост Божия, трябва да си спомним Писанието: „Начало на мъдростта е страхът Господен” (Пс. 110:10, Прит. Сол. 1:7, 9:10). Когато пък ще става дума за Дева Мария – Майката Божия, сме длъжни да припомним химна на св. Йоан Дамаскин, почитан в църковната традиция и на Изток, и на Запад:

Στέργειν μεν ἡμᾶς, ὡς ἀκίνδυνον φόβῳ,
Ρᾷον σιωπήν. Τῶ πόθω δε, Παρθένε,
Ὕμνους ὑφαίνειν συντόνῳ τεθηγμένους
Ἐργῶδες ἐστιν. Ἀλλὰ καί, Μήθηρ, σθένος,
Ὅση πέφυκεν ἡπροαίρεσις, δίδου.

(За нас е по-безопасно и не така страшно да изберем [възлюбим] мълчанието; но – принудени от любовта, пространно хваление пишем, а това е трудно. Така че, Майко, дай ни сили, съразмерни на желанието ни).

Още по-рано, в патристичната епоха, в ик. 2 от Акатиста Богородица е наречена βουλῆς ἀπορρήτου μύστις („Посветена [дума от мистериалния речник] на неизказаното произволение [на Бога]”).[1]

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

cover Sophia LogosПредговор към второто издание

Преди всичко друго бързам, с нисък поклон, да изразя моята благодарност към издателството „Дух и литера” и всички киевски приятели, без които нямаше да бъде възможно нито първото, нито настоящото издание на тази книга. A propos, светият град Киев – как да не се поддам на изкушението и да не си спомня за самото начало на тези мои трудове, плодовете от които влязоха в тази, издадена не къде да е, а именно в Киев книга? Преди малко по-малко от тридесет и пет години за първи път в моя живот се оказах в Киев, за първи път влязох под сводовете на „Св. Софѝя”. Помня как в същата тази 1966 г., в деня на Успението, завръщайки се у дома след празничната литургия в една от подмосковските църкви, по пътя се отбих в една горичка и там, припомняйки си киевските впечатления, „отново и отново” преживявайки появилия се от тях импулс и припомняйки си образа на Нерушимата стена, неочаквано за себе си се захванах да обмислям статията, която читателят ще открие тук под заглавието „Към изясняването на смисъла на надписа в конхата на централната апсида в Софѝя Киевска”. И стана така, че когато стигнах до приютилата ме в онова лято вила оставаше само да записвам и да записвам вече готовите в ума ми мисли. Неотдавна прочетох написаното като доклад в секцията на незабравимата, неотдавна напуснала този свят Олга Илинична Подобедова, която се отличаваше с едно съвършено необичайно за онези години безстрашие във всичко, отнасящо се до вярата (и която, впрочем, можеше да бъде видяна всяка неделя, без изключение, на клира на известния за всеки московчанин храм „Св. Пророк Илия” на „Обыденский переулок”); и пак тя ми помогна по-късно, шест години след неговото написване, да отпечатам този доклад в поредния сборник (нарочното – до степен да не се разбира нищо, тежко словесно заглавие влизаше в системата на нашите с нея военни хитрости). И ето го сюжетът, ето я – както е прието да се изразяваме литературоведите – „рамковата конструкция”: всичко започва в Киев, под покрова на „Св. Софѝя”, и още някъде, а в същия този свят град много години по-късно от печат излиза книга, в която са събрани работите, чието начало беше положено тогава.

Отваряне на целия текст

Автор Ставрос Яказоглу

S Giagkazoglou1. Вакуумът в еклисиологията или кризата на съборността

След един век еклисиологични изследвания, разисквания и търсене на единство във вселенски аспект, отново трябва да се запитаме както за нерешителните стъпки на икуменическото движение и на богословския диалог днес, така и за разбирането на основните християнски традиции отнасящи се до Църквата и съборността. В този текст ще се опитам да поставя някои съвременни проблеми, засягащи църковната ситуация в Православната църква и които имат връзка с функционирането или изопачаването на съборността и на consensus-а не върху теоретична, а главно върху реалистична основа.

Самокритичният поглед върху еклисиологическото състояние на съвременното православие ни позволява да говорим за често наблюдаваното отсъствие на еклисиално самосъзнание, за съвременно явление като автокефалията и националните църкви, за самодостатъчността на някои поместни църкви, за интровертността и изолационизма, разпокъсването, а понякога и конкуренцията между православните юрисдикции. От друга страна, все по-силно наблюдаваното отсъствие на автентичен вселенски дух на практика въвежда, при това с достатъчно историческо закъснение, една конфесионална и провинциалистка атмосфера, която благоприятства появата на фундаменталистки тенденции и развива страхови националистични и антизападни синдроми.

И сякаш не ни стигат тези проблеми, та ние, православните, често възхваляваме богословски и приповдигнато сочим съборността – без обаче да я преживяваме на дело на всички равнища на църковния живот. Основен пункт и връх[1] на съборността е институцията на епископа[2] (като първостепенно служение на единството) на Църквата, но общуването на епископите с енориите и вярващите, отношенията между клирици и миряни, както и отношенията между вярващи в енориите и съответните им епископии на практическо равнище често пъти са недостатъчни.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Смилен Марков

S MarkovКръстът е сърцевината на Христовото Евангелие и задава отношението на християнина към света. Той е най-големият скандал на християнството: „А ние проповядваме Христа Разпнатия, за юдеите съблазън, а за езичниците глупост” (1 Кор. 2:3). Знакът за безпределна богоизоставеност и за пълно отричане на земната мъдрост за християните става знак за победа (Бог е с нас) и богопознание. Ставрологията e перспективата на християнското отношение към света – на отделния християнин и на Църквата: „А Мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света” (Гал. 6:14.).

За християнина светът стои на Кръста, доколкото той не е място на Бога. Той не е дом на Бога, в него Бог няма къде да Се подслони. Следователно, за да заживее според модуса на Кръстната победа „Бог е с нас”, човекът трябва да се развърже от света, да изпразни себе си от него, да разпне всички подтици, които го влекат и привързват към света: „А онези, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите” (Гал. 5:24.). Св. Григорий Паламà смята, че това кръстно отричане от света е предизобразено във Ветхия Завет.[1] Когато в кн. Битие Бог казва на Авраам: „Излез от отечеството си, та иди в земята, която ще ти покажа” (Бит. 12:1), Авраам е призован не да замени едно място в този свят с друго, което му се дава в този свят, а да направи преход към съществуване, което преодолява този свят. Когато по аналогичен начин следва Божия зов и бяга от Египет, Моисей се възкачва на планината и чува следните думи: „Не се приближавай насам, събуй обущата от нозете, защото мястото, на което стоиш, е свята земя” (Изх. 3:5). Св. Григорий Паламà свързва това изискване с тропоса на съществуване, който човешката природа получава след изгонването на Адам и Ева от рая. При кръстното освещение кожените дрехи на грехопадналото състояние на човешката природа се смъкват, а човекът става участник в новия живот.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

Agia Sofia KievТемата на тази работа е едновременно и тясна, и почти неизчерпаема. Тя е малка дотолкова, доколкото тук имаме простия въпрос: какво би могло да означава в първата половина на 11 в. името Софѝя, „Премъдрост Божия”, на което през 1037 г. е посветен киевският храм, точно както пет века преди това – в 537 г., константинополската „Айя-Софѝя”, а няколко десетилетия след него – и съборните храмове в Новгород и Полоцк?

Или, даже още по-стесненото – какъв е смисълът на гръцкия надпис по края на полукуполния свод на главния олтар около изображението на св. Богородица Оранта? Известно е,[1] че надписът цитира Пс. 45:6: „ὁ θεὸς ἐν μέσῳ αὐτῆς, καὶ οὐ σαλευθήσεται, βοηθήσει αὐτῇ ὁ θεὸς τὸ πρὸς πρωὶ πρωί”. Но как да се преведат първите думи на стиха: „Бог е посред нея” (буквално граматически) или „Бог е посред него” (защото тук става дума за пребиваването на Бога в града, а думата град в гръцкия е в женски род – πόλις). Посред какво или, може би, посред кого? Каква е връзката между понятията: Софѝя, Богородица, град и, накрая – стена (защото това изображение на Оранта се е наричало „Стена Нерушима”)? В този план на практика ние изследваме символните връзки само в един кратък надпис.

Но темата е също и огромна, доколкото следва да се докосне и до изключително дългата и сложна предистория на тези символи, понятия, идеи и митологеми, които са запечатани както в името на храма, така и в надписа. Крайната точка на пътя, който ни интересува е ясна – тя е през 11 в. Неговото начало обаче се отнася към времената на „родоначалниците на мъдростта”, към онези стари епохи на средиземноморската цивилизация, когато в Йония и Юдея смътните и най-древни митологични образи постепенно се осмислят и изчистват в символите на философското умозрение.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Михаил Дронов

Fr M DronovПравославната икона е сред неотменимите компоненти на интернационалната естетическа култура. Днес тя е своеобразен признак на цивилизованост в целия свят. Но тази толкова висока оценка на иконата като произведение на изкуството датира едва от 80 години. Може съвсем определено да говорим за датата на откриването на иконата от света: В. Н. Лазарев определя 1913 като годината, когато „широката публика наистина разбра естетическата ценност на иконата“ – и това се случва след Московската изложба на древноруско изкуство, на която са били изложени множество забележителни икони от 15 и 16 в.[1] Други говорят за 1916 г., когато на бял свят излизат два очерка на Евгений Трубецкой за руската икона (третият излиза през следващата – 1917 г.). След това бяха отец Павел Флоренски, прот. Сергий Булгаков, Леонид Успенски, следвоенната плеяда изкуствоведи и мн. др… Началото обаче все пак е поставено с публичната лекция на Е. Н. Трубецкой, чието заглавие се оказа толкова удачно, точно, всеобхватно и красиво предаващо същността на православния иконографски образ, че неговото десетилетно повтаряне от богослови, историци и изкуствоведи ни най-малко не го изхаби. Както и преди, в него продължава да очарова запечатаният миг прозрение на руския мислител. Заглавието на първата публична лекция на Е. Н. Трубецкой, превърнала се в крилата фраза, е „Умозрение в цветове”.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме