Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Ставрос Яказоглу

S Giagkazoglou1. Вакуумът в еклисиологията или кризата на съборността

След един век еклисиологични изследвания, разисквания и търсене на единство във вселенски аспект, отново трябва да се запитаме както за нерешителните стъпки на икуменическото движение и на богословския диалог днес, така и за разбирането на основните християнски традиции отнасящи се до Църквата и съборността. В този текст ще се опитам да поставя някои съвременни проблеми, засягащи църковната ситуация в Православната църква и които имат връзка с функционирането или изопачаването на съборността и на consensus-а не върху теоретична, а главно върху реалистична основа.

Самокритичният поглед върху еклисиологическото състояние на съвременното православие ни позволява да говорим за често наблюдаваното отсъствие на еклисиално самосъзнание, за съвременно явление като автокефалията и националните църкви, за самодостатъчността на някои поместни църкви, за интровертността и изолационизма, разпокъсването, а понякога и конкуренцията между православните юрисдикции. От друга страна, все по-силно наблюдаваното отсъствие на автентичен вселенски дух на практика въвежда, при това с достатъчно историческо закъснение, една конфесионална и провинциалистка атмосфера, която благоприятства появата на фундаменталистки тенденции и развива страхови националистични и антизападни синдроми.

И сякаш не ни стигат тези проблеми, та ние, православните, често възхваляваме богословски и приповдигнато сочим съборността – без обаче да я преживяваме на дело на всички равнища на църковния живот. Основен пункт и връх[1] на съборността е институцията на епископа[2] (като първостепенно служение на единството) на Църквата, но общуването на епископите с енориите и вярващите, отношенията между клирици и миряни, както и отношенията между вярващи в енориите и съответните им епископии на практическо равнище често пъти са недостатъчни.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

Agia Sofia KievТемата на тази работа е едновременно и тясна, и почти неизчерпаема. Тя е малка дотолкова, доколкото тук имаме простия въпрос: какво би могло да означава в първата половина на 11 в. името Софѝя, „Премъдрост Божия”, на което през 1037 г. е посветен киевският храм, точно както пет века преди това – в 537 г., константинополската „Айя-Софѝя”, а няколко десетилетия след него – и съборните храмове в Новгород и Полоцк?

Или, даже още по-стесненото – какъв е смисълът на гръцкия надпис по края на полукуполния свод на главния олтар около изображението на св. Богородица Оранта? Известно е,[1] че надписът цитира Пс. 45:6: „ὁ θεὸς ἐν μέσῳ αὐτῆς, καὶ οὐ σαλευθήσεται, βοηθήσει αὐτῇ ὁ θεὸς τὸ πρὸς πρωὶ πρωί”. Но как да се преведат първите думи на стиха: „Бог е посред нея” (буквално граматически) или „Бог е посред него” (защото тук става дума за пребиваването на Бога в града, а думата град в гръцкия е в женски род – πόλις). Посред какво или, може би, посред кого? Каква е връзката между понятията: Софѝя, Богородица, град и, накрая – стена (защото това изображение на Оранта се е наричало „Стена Нерушима”)? В този план на практика ние изследваме символните връзки само в един кратък надпис.

Но темата е също и огромна, доколкото следва да се докосне и до изключително дългата и сложна предистория на тези символи, понятия, идеи и митологеми, които са запечатани както в името на храма, така и в надписа. Крайната точка на пътя, който ни интересува е ясна – тя е през 11 в. Неговото начало обаче се отнася към времената на „родоначалниците на мъдростта”, към онези стари епохи на средиземноморската цивилизация, когато в Йония и Юдея смътните и най-древни митологични образи постепенно се осмислят и изчистват в символите на философското умозрение.

Отваряне на целия текст

Автор Смилен Марков

S MarkovКръстът е сърцевината на Христовото Евангелие и задава отношението на християнина към света. Той е най-големият скандал на християнството: „А ние проповядваме Христа Разпнатия, за юдеите съблазън, а за езичниците глупост” (1 Кор. 2:3). Знакът за безпределна богоизоставеност и за пълно отричане на земната мъдрост за християните става знак за победа (Бог е с нас) и богопознание. Ставрологията e перспективата на християнското отношение към света – на отделния християнин и на Църквата: „А Мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света” (Гал. 6:14.).

За християнина светът стои на Кръста, доколкото той не е място на Бога. Той не е дом на Бога, в него Бог няма къде да Се подслони. Следователно, за да заживее според модуса на Кръстната победа „Бог е с нас”, човекът трябва да се развърже от света, да изпразни себе си от него, да разпне всички подтици, които го влекат и привързват към света: „А онези, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите” (Гал. 5:24.). Св. Григорий Паламà смята, че това кръстно отричане от света е предизобразено във Ветхия Завет.[1] Когато в кн. Битие Бог казва на Авраам: „Излез от отечеството си, та иди в земята, която ще ти покажа” (Бит. 12:1), Авраам е призован не да замени едно място в този свят с друго, което му се дава в този свят, а да направи преход към съществуване, което преодолява този свят. Когато по аналогичен начин следва Божия зов и бяга от Египет, Моисей се възкачва на планината и чува следните думи: „Не се приближавай насам, събуй обущата от нозете, защото мястото, на което стоиш, е свята земя” (Изх. 3:5). Св. Григорий Паламà свързва това изискване с тропоса на съществуване, който човешката природа получава след изгонването на Адам и Ева от рая. При кръстното освещение кожените дрехи на грехопадналото състояние на човешката природа се смъкват, а човекът става участник в новия живот.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Михаил Дронов

Fr M DronovПравославната икона е сред неотменимите компоненти на интернационалната естетическа култура. Днес тя е своеобразен признак на цивилизованост в целия свят. Но тази толкова висока оценка на иконата като произведение на изкуството датира едва от 80 години. Може съвсем определено да говорим за датата на откриването на иконата от света: В. Н. Лазарев определя 1913 като годината, когато „широката публика наистина разбра естетическата ценност на иконата“ – и това се случва след Московската изложба на древноруско изкуство, на която са били изложени множество забележителни икони от 15 и 16 в.[1] Други говорят за 1916 г., когато на бял свят излизат два очерка на Евгений Трубецкой за руската икона (третият излиза през следващата – 1917 г.). След това бяха отец Павел Флоренски, прот. Сергий Булгаков, Леонид Успенски, следвоенната плеяда изкуствоведи и мн. др… Началото обаче все пак е поставено с публичната лекция на Е. Н. Трубецкой, чието заглавие се оказа толкова удачно, точно, всеобхватно и красиво предаващо същността на православния иконографски образ, че неговото десетилетно повтаряне от богослови, историци и изкуствоведи ни най-малко не го изхаби. Както и преди, в него продължава да очарова запечатаният миг прозрение на руския мислител. Заглавието на първата публична лекция на Е. Н. Трубецкой, превърнала се в крилата фраза, е „Умозрение в цветове”.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Романидис

Satan and_the_Fall1. Въведение

Изследването на прародителския грях, според авторите от първите две столетия, няма да е обективно и безпристрастно, ако не обърне сериозно внимание на възгледите на тези писатели по отношение на дявола. В противния случай съществува опасността ученията на първите християни и възгледите им за прародителския грях да се тълкуват според нечии собствени критерии, несъществуващи в богословската мисъл на авторите от този период. Както и днес, и в първите години на Църквата е имало такива, които са подлагали под съмнение действителността на падението на някои от ангелите, както и измамването на човешкия род от дявола. Юстин пише така: „Трифон, възмутен от мен – нещо, което бе изписано на лицето му, – но и уважаващ Писанията, ми каза: Нещата, отнасящи се до Бога са свети, ала вашите тълкувания са пресилени, и още по-точно, – както се вижда от твоите обяснения, – наистина богохулни, защото ти говориш за ангели, които са извършили зло и са отпаднали от Бога”.[1] Със сигурност и още мнозина ще да са изричали подобни неща. Въпреки всички възражения, взети от философията и от рационализма обаче, Евангелистите и Отците не са се колебаели постоянно да представят дявола като причина за злините в света.[2] Човешкият ум не бил в състояние да разграничава – нещо, което ни е открито чрез пророците, – между сътворението на света и неговото падение поради измамата на сатаната. Следователно и човекът не е можел да се въздържи да не припише злото на Бога. „Затова поетите и баснотворците – като не знаели, че ангели и родените от тях демони правели с мъжете и с жените, и с градовете и с народите онова, за което те пишат, – го приписали… на Самия Бог”.[3]

Защитата на вярването, че сатаната съществува няма, разбира се, никакво място в това изследване. В обичайното за тях отхвърляне на съществуването на сатаната обаче либералните богослови убеждават, че той нямал каквото и да е съществено значение за автентичната евангелска проповед. По подобен начин, – от гледна точна на латинското богословие – съществуването на дявола също не е от съществено значение за догмата за изкуплението, но трябва да бъде приемано, защото е учение на Евангелието.[4] Тук няма да разглеждаме въпроса от апологетична гледна точка, но ще изследваме библейските и светоотеческите свидетелства, отнасящи се до сатаната и неговите сили, за да стигнем до заключение относно неговото място в догматическото построение, отнасящо се до прародителския грях.

Отваряне на целия текст

Автор Игумен Агатангел (Гагуа)

Igumen Agathangel_GaguaКато раздел от християнското богословие еклисиологията се занимава с догматическото учение за същността на Църквата и за нейното католично (съборно) устройство. Еклисиологичният дискурс е изключително наситен с огромно количество богословски трудове, посветени както на вътрешноцърковната догматическа проблематика, така и на външноцърковни теми, свързани преди всичко с взаимоотношенията с други конфесии и деноминации. Основният въпрос на еклисиологията обаче, както беше отбелязано, е въпросът за същността и начините на църковното устройство.

В християнската еклисиология е прието, че Църквата е съобщество от вярващите в Иисус Христос, съединени в Него, принадлежащи на всички времена и народи: „Църквата е установено от Бога общество от хора, обединени от православната вяра, закона Божи, свещеноначалието и Тайнствата” – пише за Църквата в своя известен Катихизис митрополит Филарет (Дроздов) (п. 250).[1]

Всяко концептуално определение в определен смисъл е непълно и не отразява в пълнота признаците на определяния обект или понятие. Както е известно, формулировката на митрополит Филарет има дълга и сложна история на богословски дискусии и спорове. Така например, прот. Ливерий (Воронов)[2] достатъчно подробно е описал сюжета, свързан с опитите за конструктивна догматическа критика на това определение, представени в трудовете на руския богослов Е. П. Аквилонов.[3] Аквилонов твърди, че за Църквата, мислена като „съобщество на вярващите” – най-главният и съществен признак, от който изцяло е обусловено битието ѝ, трябва да бъде нейният Основател и Глава – Иисус Христос, Чието мистично тяло тя е.

Отваряне на целия текст

Автор Никола Владиков

N VladikovПреди да се подходи към темата по същество, трябва да се изясни, – колкото и това да изглежда самоочевидно и саморазбиращо се, – какво точно се има предвид под Боговъплъщение, та оттам да може да се изясни и какво точно е иконопочитанието.

Макар и мнозинството верни, които почитат и целуват светите образи, изписани на иконите, и се молят пред тях, да нямат рационално знание, те обаче имат вътрешен апофатичен усет – вътрешната увереност и необходимост от общуването по този начин с Христос и със светците. Те не могат без това. Гледано обаче от един по-катафатичен дискурс, все пак сме длъжни да кажем, че Боговъплъщение в собствен смисъл наричаме преди всичко изпълнението на предвечния Божи замисъл – Словото да стане плът и да заживее между нас. И така да спаси и да обòжи всички, които вярват в Него и които Го обичат. Разбира се, Христовото Въплъщение не е завършек, а стъпка, предпоставка към Разпятието Христово, което пък е допуснато само и единствено заради Възкресението. Което не е извършено от Христос заради Самия Него (Той е Предвечният Син и Логос), а изцяло за нас. И точно затова главното Тайнство на Църквата се нарича Благодарение (Евхаристия). Единствено благодарението е начинът, по който можем да отговорим на превеликата Негова любов. И така, можем да кажем, че Възкресението на Господ Иисус Христос е завършекът на събитието на Боговъплъщението. И този Завършек, завършен от Завършителя – Алфата и Омегата, – е и ново, макар и предвечно промислено начало – нов път в и към живата Истина и истинския Живот. Единственото ново под слънцето, което обаче осмисля всичко. Това е Боговъплъщението.

От своя страна, иконопочитанието се появява точно като порив – на тази истина и на тази тайна на Боговъплъщението да се даде максимална пълнота. Да се покаже. И това всъщност е призванието на иконата. Говорейки обаче за иконата, добре е първо да я погледнем и в един по-общ, изкуствоведски дискурс. За да видим дали тя се отличава с нещо от останалите художествени изкуства. А тя е художествено изкуство. Но не само. От първобитната епоха, та до епохата на модерността, можем да кажем, че главна цел на художествените изкуства е била да „съхранят” света. Творчески да го преобразят и да го съхранят. Този стремеж към преобразяване присъства и в някои от теченията на модерното изкуство, само че там е отпаднала необходимостта от съхраняването на този Божи свят. Това може да се види в кубизма и сюрреализма – течения, в които прозира деструктивност и фрагментарност.

Отваряне на целия текст

Автор Йоанис Хаджифотис

F Kontoglu-NativityСветогорският монах Йона е в килията си и рисува Рождеството на Господа. Какъв мир! Чуват се само броениците на други двама калугери, които, седнали на ниски столчета, прекарват безкрайни часове, гледайки четката на зографа, възкресяващ с търпение свещената история. Щом обаче Йона свърши да оцветява Витлеемската пещера и започна да изписва малкия пастир, който седи на една скала и играе с овцете, внезапно се сети за своя враг… Кръвта му се вдигна в главата. Спомни си за зографа Амвросий от Кавсокаливия, който често рисува Рождеството, ала съвсем иначе, с различни хора и много животни, като европейците. Не можеше да търпи тоя човек… Как можа точно сега, в тишината на работата си, да се сети за него? Раздразнен, започна да говори за него, докато рисуваше. Ние, зографите – говореше той, наведен над иконата си – сме длъжни да пазим завещаното от отците, защото вярващите чрез нас гледат тайнствата на православието. Ето, завчера Амвросий продаде в Тинос една икона на Рождество с двама овчари, които свирят на инструменти от животинска кожа. Представяте ли си! С три кучета в стадото! И до тях една черна коза, която отива и яде клонче от ръката на Йосиф. Ама възможно ли е такова нещо! И после, какво е това къпане на бебето? Как може? Откъде се намери тази жена да го потапя във водата? Христос се роди в плевня и единствената грижа, която получи, бе от дъха на животните, които го бяха наобиколили и го топлеха. Това трябва да изобрази истинският православен зограф! А не нововъведенията на италианците и руснаците

Така започва разказът „Божието наказание” на Захариас Папантониу, поставящ един много сериозен въпрос на православната иконопис по принцип и за конкретната сцена на Рождество Христово – в частност. Нововъведенията, за които говори атонският калугер, често проникват в православната иконография, отдалечавайки я, по-скоро несъзнателно, от догмата. Но, както отбелязва Леонид Успенски, иконата на Рождество Христово не може да послужи за представянето на текста, разказващ за това събитие. Основава се на Светото Писание и на Преданието, и разкрива догматичното съдържание и смисъла на раждането на Христос в неговата цялост.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме