Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Игумен Агатангел (Гагуа)

Igumen Agathangel_GaguaКато раздел от християнското богословие еклисиологията се занимава с догматическото учение за същността на Църквата и за нейното католично (съборно) устройство. Еклисиологичният дискурс е изключително наситен с огромно количество богословски трудове, посветени както на вътрешноцърковната догматическа проблематика, така и на външноцърковни теми, свързани преди всичко с взаимоотношенията с други конфесии и деноминации. Основният въпрос на еклисиологията обаче, както беше отбелязано, е въпросът за същността и начините на църковното устройство.

В християнската еклисиология е прието, че Църквата е съобщество от вярващите в Иисус Христос, съединени в Него, принадлежащи на всички времена и народи: „Църквата е установено от Бога общество от хора, обединени от православната вяра, закона Божи, свещеноначалието и Тайнствата” – пише за Църквата в своя известен Катихизис митрополит Филарет (Дроздов) (п. 250).[1]

Всяко концептуално определение в определен смисъл е непълно и не отразява в пълнота признаците на определяния обект или понятие. Както е известно, формулировката на митрополит Филарет има дълга и сложна история на богословски дискусии и спорове. Така например, прот. Ливерий (Воронов)[2] достатъчно подробно е описал сюжета, свързан с опитите за конструктивна догматическа критика на това определение, представени в трудовете на руския богослов Е. П. Аквилонов.[3] Аквилонов твърди, че за Църквата, мислена като „съобщество на вярващите” – най-главният и съществен признак, от който изцяло е обусловено битието ѝ, трябва да бъде нейният Основател и Глава – Иисус Христос, Чието мистично тяло тя е.

Отваряне на целия текст

Автор Йоанис Хаджифотис

F Kontoglu-NativityСветогорският монах Йона е в килията си и рисува Рождеството на Господа. Какъв мир! Чуват се само броениците на други двама калугери, които, седнали на ниски столчета, прекарват безкрайни часове, гледайки четката на зографа, възкресяващ с търпение свещената история. Щом обаче Йона свърши да оцветява Витлеемската пещера и започна да изписва малкия пастир, който седи на една скала и играе с овцете, внезапно се сети за своя враг… Кръвта му се вдигна в главата. Спомни си за зографа Амвросий от Кавсокаливия, който често рисува Рождеството, ала съвсем иначе, с различни хора и много животни, като европейците. Не можеше да търпи тоя човек… Как можа точно сега, в тишината на работата си, да се сети за него? Раздразнен, започна да говори за него, докато рисуваше. Ние, зографите – говореше той, наведен над иконата си – сме длъжни да пазим завещаното от отците, защото вярващите чрез нас гледат тайнствата на православието. Ето, завчера Амвросий продаде в Тинос една икона на Рождество с двама овчари, които свирят на инструменти от животинска кожа. Представяте ли си! С три кучета в стадото! И до тях една черна коза, която отива и яде клонче от ръката на Йосиф. Ама възможно ли е такова нещо! И после, какво е това къпане на бебето? Как може? Откъде се намери тази жена да го потапя във водата? Христос се роди в плевня и единствената грижа, която получи, бе от дъха на животните, които го бяха наобиколили и го топлеха. Това трябва да изобрази истинският православен зограф! А не нововъведенията на италианците и руснаците

Така започва разказът „Божието наказание” на Захариас Папантониу, поставящ един много сериозен въпрос на православната иконопис по принцип и за конкретната сцена на Рождество Христово – в частност. Нововъведенията, за които говори атонският калугер, често проникват в православната иконография, отдалечавайки я, по-скоро несъзнателно, от догмата. Но, както отбелязва Леонид Успенски, иконата на Рождество Христово не може да послужи за представянето на текста, разказващ за това събитие. Основава се на Светото Писание и на Преданието, и разкрива догматичното съдържание и смисъла на раждането на Христос в неговата цялост.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Роман Романов

Nativity IconОт божественото откровение ние знаем, че Бог е извършил нашето спасение чрез въчовечаването на Божия Син – чрез Неговата кръстна смърт и възкресение. При което кръстната смърт на Христос е наречена умилостивителна жертва, която Той е принесъл пред Бога с цел да изглади греховете на цялото човечество и да го спаси от Божия гняв.[1] От древност пред християнските богослови е стоял въпросът: защо Богу е било угодно именно по този начин на осъществи нашето спасение?[2] Та нали Бог е всемогъщ и Той, следователно, може да спаси човека с едно само заповядване, без да прибягва до това – Божият Син да понася, чак до кръстната смърт, наказанието на нашия свят. Мнозина от светите отци, замисляйки се над тайната на нашето изкупление, са отбелязвали това.[3] Трябвало е да се намерят такива аргументи, които, ако не да биха обяснили нуждата от точно този начин за нашето спасение,[4] то поне да биха му дали каквото и да било разумно обяснение.

Най-простото, на пръв поглед решение на този въпрос, основано на Св. Писание, е че кръстната жертва на Христос е била необходима за умилостивяване на Божия гняв. Ала Отците са разбирали, че изрази в Писанието като „гняв Божи”, „умилостивителна жертва”, „изкупление” не трябва да се разбират буквално, а богоприлично. И по-точно традиционната представа за Бога е била, че Неговата природа е безстрастна,[5] а значи и Бог не може да се гневи.[6] Освен това, Бог е любов,[7] а гневът е желание за мъст,[8] което не е съобразно на любовта. По този начин и пътят към осмислянето на божественото домостроителство за нашето спасение минава само и единствено през духовното тълкуване на тези изрази.

Отваряне на целия текст

Автор Атанасиос Папатанасиу

A Papathanasiou„Грозното патенце” на Ханс Кристиан Андерсен е показателна история за това, какво означава една твар да няма затворена, статична същност. Пернатият герой на приказката не е това-което-е, а това-което-ще-бъде. И в какво се превръща? В това, което е заложено в неговата ДНК. Грозното патенце накрая се превръща в лебед, тъй като това е „вписано” в неговата природа. Това е неговата ентелехия. По същество тази приказка среща Андерсен с Аристотел. Близостта на малкото патенце с неговата майка и отхвърлянето му от другите птици в езерото не са маловажни въпроси – тъй като те причиняват на патенцето съответно радост и тъга. Но те не са причината за неговото преобразяване. То щеше да се случи, дори и другите твари въобще да не съществуваха.

По подобен начин и християнската гледна точка приема както разбирането за човешката природа, така и виждането за една крайна, есхатологична реализация на човека. Съществува обаче една фундаментална разлика. В разбирането на Църквата човешките същества се превръщат в истински хора именно когато те не са ограничавани в своите съставни елементи. Това се случва при срещата с Другия – с аз-а отвъд собствения аз. Наистина, човешката природа е носител на нещо фундаментално, но това не е крайната цел, а способността за напредване към крайната цел. Това е способността да пожелаеш Другия, да се откриеш и да общуваш с него. Но тъй като желанието е за среща с някой, който не е част от елементите на субекта, постигането на тази среща не е нито предварително заложено от някакъв скрит еволюционен механизъм, нито е гарантирано a priori. Това е авантюра, облог.

Отваряне на целия текст

Автор Христос Янарас

1935 yannaras1. Общи места (по Витгенщайн)

- Границите на моя език са границите на моя свят.

- Това, което не може да бъде облечено в думи (неизречимото), със сигурност съществува. То е това, което може само да се изпита и покаже – експерименталният елемент.

- Смисълът на света трябва да се намира извън него. В света всичко е така, както е, и всичко се случва така, както се случва; вътре в него няма никаква ценност – а ако би имало, то тя не би имала никаква стойност. Ако има ценност, която притежава стойност, то тя трябва да се намира извън всичко, което се случва и е причина. Защото всичко, което се случва и е причина, е случайно. А това, което го прави не-случайно, не може да се намира вътре в света, защото, ако е такова, то самото би било случайно.

- То трябва да се намира извън света.[1]

- Това, което наричаме „смисъл” на света, т. е. „смисълът” на съществуването и съществуващото, е тяхната причина и крайна цел. Разбираме причината и крайната цел само като дадени отношения. Ирационалността не може да конституира смисъл за това, което съществува.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

Georgi KaprievВъв Византия богословието никога не е преподавано като учебна дисциплина.[1] Първата образователна богословска структура в културната сфера на православието се появява едва през 1576 г. в Острог, днешна Украйна, и то като алтернатива на новоучредените в региона протестантски и католически висши училища. Първата университетска катедра за богословие е основана през 1819 г. в Москва. По-късно изградените богословски факултети никога не са признавани без уговорки от църквите като богословски образователни инстанции в собствения смисъл на думата. Първоначалното формулиране даже на заглавието на този текст бе улеснено от двусмислието на немската дума Bildung. Тя означава, от една страна, научно образоване, от друга обаче, образуване, формиране. Във Византия се има пред очи по принцип мисленото чрез второто значение, заговори ли се за богословски образовани лица, които при това първично се асоциират с монашеството и клира.

1. Целта на монашеския живот и пътищата към нея

С въпроса за целта на монашеския живот се пристъпва към столетна традиция, установима още в най-ранните монашески наставления. Тя започва с предписанията на Пахомий, експлицитно продължени и разгърнати от Василий Велики и Йоан Касиан, за да добият нормираща сила в Стълба към рая на Йоан Лествичник, „учебника” както на Симеон Нови Богослов, така и на Григорий Синаит. Тези авторитети конституират теоцентричната линия във византийската мисловна култура, представяща се като алтернатива на антропоцентричното течение в същата култура.

Отваряне на целия текст

Автор Павел Ю. Лобода

P LobodaПонеже кой човек знае, какво има у човека, освен човешкия дух, който живее в него?

(1 Кор. 2:11)

Гледайте, братя, да не ви увлече някой с философия и празна измама според човешкото предание,

според стихийте световни, а не според Христа.

(Кол. 2:8)

Увод

Централният въпрос в постструктурализма можем да определим като проблем за субекта. Проекта на френския постмодерн можем да видим като проект за демитологизация – последен стадий на философската съпротива. А. В. Дяков – в своята голяма поредица монографии, посветена на френския постструктурализъм – нарича постмодернизма философия на бунта: „Постструктурализмът може да бъде наречен философия на бунта по много причини… Той се съпротивява на традициите, на авторитета, на положените системи. Тази философия на бунта бе израз на умонастроенията на западните интелектуалци от 60-те години на 20 век”.[1] И все пак не бива лекомислено да причисляваме постмодернистите към нихилизма, съпротивата не винаги е синоним на разрушението, деконструкцията на Дерида се различава от деструкцията. Обявените от постмодернистите „смърт на субекта” и „смърт на автора” носят далеч отиващи етически следствия: ако „азът” е илюзорен, следователно човек не носи отговорност за своите действия. Но такъв поглед не е съвсем обективен, а по-скоро повърхностен. Нататък ще разгледаме въпросите: какъв модел на субективността се разрушава и какво се предлага на негово място.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джон Бер

Fr John_Behr-2Христос като „Оня, Който има да дойде”

В един особено важен смисъл, християнското богословие винаги има отношение към есхатологията – есхатологичното съдържание в него е даденост. Но това е донякъде омаловажено от езика на „първото” и на „второто пришествие”, който ние използваме така, все едно те двете се отнасят до две различни неща: първото, до миналото (какво се е случило преди две хиляди години), а второто – до онова, което предстои да се случи в неопределена точка в бъдещето – една есхатологична драма, със съдържание, различно от това на първата, което тепърва предстои да се открие. Но християнското богословие не се дели лесно – това, което апостолите и евангелистите са проповядвали за Христос не просто лежи в миналото, само като въпрос от историята, и дискусията ни за онова, което предстои, не е ограничена само до това, което е вече дадено в Христос. Дори и за евангелистите, проповядвали за идването на Христос, Той остава – защото Той е такъв – Оня, Който има да дойде: „Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме?” (Мат. 11:3).

Разбира се, описанието на Христос като „Оня, Който има да дойде”, е основано в старозаветните очаквания на идващия Месия – на Благословения, „Който иде в името Господне” (Пс. 117:26; Мат. 21:9; Иоан 12:13). То обаче още отразява и начина, по който учениците, в първите три евангелия, достигат до знанието за това, Кой Христос е. Като оставим настрана изповедта на св. ап. Петър по пътя за Кесария Филипова (Мат. 16:16), „Ти си Христос, Синът на Живия Бог” (изповед, която самият Петър не разбира докрай и се опитва да предотврати отиването на Христос в Йерусалим, за да пострада, заради което е наречен от Него „сатана”) – извън този епизод учениците забележимо бавно достигат до познаването в Иисус Христос на вечния Син Божи. Каквото и да са били чули за раждането на Иисус от Неговата майка и за кръщението Му, от останалите, каквито и божествени учения сами да са чували от Неговите уста, каквито и да са били чудесата, които те, със собствените си очи са Го виждали да върши, и дори да Го били видели преобразен на планината на славата – те въпреки това Го изоставят по време на страданията (според синоптиците; в Евангелие според Йоан е различно и на тази разлика ще се върнем по-късно), а Петър дори и трикратно се отрича от Него: „не познавам Човека” (Мат. 26:70 сл.). Не ги убеждава нито празният гроб, нито дори явяванията Му след Възкресението – когато Той се появява при тях, те не Го познават, а вместо това Му разказват за гроба, който бил намерен празен (Лука 24:22-24)!

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме