Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Софроний (Сахаров)

St Sofrony SacharovОткровение и догматическо съзнание

Човекът е сътворен по Божия образ – за живот, по подобие на Бога (Бит. 1:26-27; 5:1; 9:6; Кол. 3:10). Като свободно същество, в съответствие със самия смисъл на свободата, той е сътворен в началото, с божествен творчески акт (Бит. 1:1), като чиста възможност, осъществявана в процеса на живота. Свободата вътрешно предполага възможността за самоопределение (положително или отрицателно) към Бога. Тук ще се занимаем само със самоопределението на човека, действително желаещ да се определи положително. За това самоопределение му е необходимо въведение в божественото битие, познание за начина (Фил. 2:6) на съществуване на Бога, тъй като е съвършено очевидно, че целият ни живот зависи от разбирането ни за Първообраза – и то до степен, всяко изменение в нашето виждане на Бога да има за неизбежна последица промяна в начина на нашето собствено съществуване.

Човешкият ум – сътворен по образа на божествения – носи в себе си този образ и го предполага, но не може да го разкрие в съвършенство само на основа собствения си опит. Всъщност му предстои да премине процес на образуване и самоопределяне – в смисъл, че все още не притежава познание на битието в неговата осъществена пълнота. Догматът ни поставя пред факта на божественото битие, без да ни дава каквито и да е рационални обяснения. Божественото битие, бидейки Първо-начало, няма никаква друга причина извън Самото Себе си. По този начин, то е невъзможно да се „изведе” от нещо, каквото и да е то. То Самото се явява първо и последно основание за всеки живот и всяко познание. На вярващия човек догматът дава отговор на всяко търсене, на всеки въпрос на ума. Човешкият дух, поставен пред догмата, ще търси, изхождайки от него, свой собствен път за усвояването на божественото Откровение и неговото съдържание. И именно тук започва това, което ние наричаме богословско развитие.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Романидис

Fr John RomanidesДо този момент от нашето изследване тук отсъстваше обичайното философско разграничение между търсенето на плътското удоволствие и търсенето на мисловното, самодостатъчно „блаженство” [εὐδαιμονία]. Вместо него, през целия изследван период ние откривахме разграничението между тези, които живеят според сатаната и смъртта, и другите, които се борят в Христос, за да достигнат до неегоистичната любов, която е свободна от всяко себелюбие и необходимост. На мястото на метафизичния дуализъм, в който душата е по природа безсмъртна, сред писателите от първите две столетия ние откриваме учението, че не само душата, но и тялото – по Божията воля и благодарение на духовния труд на човека – се облича в нетление. Живеещият във властта на смъртта човек живее противо-природно [παρὰ φύσιν], защото тлението не е от Бога. Тлението е някакъв паразит, който е навлязъл в света чрез греха и дявола. Христос е единственият наистина природен човек – в случай че под „природен” разбираме живеещ, съобразно с първоначалното предназначение на човека. Затова и св. ап. Павел пише, че спасените са предопределени „да бъдат сходни с образа на Сина Му” (Рим. 8:29), „Който [от своя страна] е образ на невидимия Бог” (Кол. 1:15; 2 Кор. 4:4).

Тъй като западните богослови просто не си представят, че предназначението на човека може да бъде нещо различно от неговата предполагаемо природна наклонност към егоистично „блаженство”, те в по-голямата си част не виждат и различието между хората, които живеят според смъртта, и хората, които живеят според Христос. И това е причината обикновено да интерпретират дуалистично[1] позоваванията на св. ап. Павел на плътския човек и на духовния човек, все едно че апостолът говори, от една страна, за плътския човек, който живее според чувствените удоволствия и похоти на тялото, и, от друга, за духовния човек, който живее според желанията на природно безсмъртната си душа, търсеща „блаженство” [εὐδαιμονία].

Тази дуалистична интерпретация на Павловото богословие е чужда на авторите от разглеждания в това изследване период. Павловият духовен човек – така, както той е интерпретиран главно от св. Ириней – е този, който има животворящия Божи Дух като плод от своята духовна работа или аскеза. Нещо повече – ние ще видим, че според тези отци и писатели, духовният човек, който има Светия Дух, е тъкмо този човек, който е и сътвореният по образ и подобие на Бога. Ето защо, ние трябва да погледнем Павловия духовен човек, който има Духа, и да го изследваме в светлината на предпоставките на ранните богослови на християнството, и трябва да направим това във връзка със самото значение на образа и подобието Божие в човека. И едва тогава ще бъдем в състояние да извлечем дефинитивни заключения относно прародителския грях в предпоставките на православното богословие от първите две столетия. По този начин ние ще видим и че, – противно на това, което обикновено говорят на Запад, – Августин не е първият, който е разбрал св. ап. Павел в дълбочина, а първият, който фундаментално го е изопачил.[2]

 

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Филип Парфьонов

Fr Filip ParfenovЕклисиологията е била и остава една от най-спорните области в съвременното богословие. Казвайки „ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят” (Мат. 16:18), Христос не дава никакви разработки на бъдещото устройство на Църквата, никакви модели за управление в нея. Така че разномислията в тази област са очевидни и са неизбежни. В същото време неправилното църковно устройство може да доведе до всеобщо разстройство на духовния живот, засягащо цели страни и народи. Нима обаче не съществуват очевидни критерии за тази правилност или неправилност? Един такъв – твърде общ, но все пак много важен критерий – е: „Знаете, че ония, които се смятат за князе на народите, господаруват над тях, и велможите им властват върху тях. Но между вас няма да бъде тъй: [а] който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека бъде на всички роб. Защото и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина” (Марк 10:42-45).

От църковната история обаче на нас е известно именно съперничеството: между Константинопол и Рим, между Константинопол и Александрия, и в хода на тази борба Константинопол се е домогвал до първенство в християнския свят в не по-малка степен, отколкото Рим. Идеята за световна, вселенска Църква, начело с един център – особено близка до онова, което се е установило през Средновековието в Рим – се появява съвсем отчетливо дори и в отслабващата тогава Византийска империя: „Защото, тъй като Бог е поставил наша мерност предстоятел на всички, по цялата вселена пръснати християни, за да бъда попечител и пазител на техните души, всичко зависи от мен като общ отец и учител… Аз съм всеобщ съдия на вселената – към мене прибягва уязвеният християнин и получава удовлетворение”. Тези думи, които не са на Римския папа, а на Вселенския патриарх, са приведени като пример от прот. Николай Афанасиев – един от крупните православни специалисти по църковна история и литургика.[1] Да си спомним още и че Александрийският патриарх, в официалния си титул, и до днес се зове „тринадесети апостол” и „съдия на вселената”. Понастоящем, безусловно, това са само почти нищо не означаващи фигури на речта, но в определени, отдалечени от нас времена те съвсем не са се възприемали като такива – нито в Александрия, нито в Константинопол.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Романидис

Ampelos1. Въведение

Вече е станало нещо обичайно, – използвайки голословните твърдения на Ричл и Харнак, – протестантите да обвиняват православието, че светоотеческото разбиране за спасението от тлението и смъртта е лишено от всякакво сериозно етично съдържание, а оттам – и че предлаганото от Гръцките отци изяснение на догмата за изкуплението е материалистично и имало магичен и механичен характер.[1] И, тъй като за тези критици тлението е нещо, въведено от Бога, действителността – идеал, отвъд материята, а, уж по природа безсмъртната душа – основният елемент на човека и, следователно, единствен обект на спасението, неизбежно те не биха могли да различат връзката между властта на смъртта и християнския морал или – между греха и смъртта. И за тях, следователно, препратките към възкресяването на плътта, към аскетичната борба и битката против дявола, които срещаме в Евангелието и при Отците, са остатъци от материалистичната и извираща от мира сего еврейска есхатология.

И, тъй като всички западни богословски системи вярват, че смъртта е въведена от Бога, – независимо дали като наказание за престъпление, извършено към божествената природа или не, богословите, опитващи се да избегнат абсолютното предопределение, при все това не съумяват да видят смъртта като инструмент на сатаната, а грехът – като жило на смъртта.[2] След като Бог бива смятан за причина за тлението и за пленяването на човека от дявола, Той трябва да бъде смятан още и за причина за греха. В случай пък че сегашното състояние на тялото и на душата под властта на смъртта и на дявола е от Бога, тогава ние сме длъжни или да се подпишем под абсолютното предопределение и манихейския дуализъм, или да възприемем т. нар. „естествена човешка” склонност към егоцентричното „блаженство” [εὐδαιμονία] за нещо нормално. Веднъж пък, след като психофизичното състояние на човека сега – под властта на греха, на смъртта и дявола, бъде възприето като нещо нормално, тогава вече става неизбежно и възприемането на евдемонистичните домогвания на човечеството като заемащи първично и съществено място в творението. Съгласно тази гледна точка, човекът бива управляван от желанията си за облаги затова, защото Бог желае това да е така.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

Zl IvanovaПрез 21 век Православната църква безспорно е в тежка криза. Не знам дали това ще прозвучи успокоително, но тази криза е била, така да се каже, предсказана: „Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?” (Лука 18:8). Сред безспорните прояви на кризата е ширещото се сред православните убеждение, че отстъплението е проблем единствено на „външните” – те са тези, които Господ изобличава, те са Негови предатели и гонители, а ние очевидно сме верните, светите, избраните… И те са, които имат нужда от завръщане при Бога, а не ние, пребиваващите в Бащиния дом, в Църквата.

Ако обичахме повече Евангелието от виртуалните битки за чисто Православие във facebook, щяхме без особени трудности да забележим, че винаги словото на Църквата е било на първо място призив към покаяние, само че не към тези, които са вън от нея, а към вече живеещите в нея, в благодатта, но без да са ѝ причастни. Щяхме с лекота да насочваме мислите си към големия син от притчата, който цял живот бил до благия си отец, но не влязъл в неговата радост. И, разпознали се в него, да се каем…

Тъкмо неспособността да призове верните към покаяние е най-големият белег на съвременния църковен живот, отличаващ го от ранната Църква. Тя е и доказателството за нашата слабост – призив за покаяние не към „външните”, а към самите нас, които би трябвало да сме солта на земята… Единствен от всички йерарси, изказали се публично за събора в Крит, Месогейският митр. Николай се осмели да изрече тази истина – че днес Църквата се нуждае повече от всичко друго от покаяние и, ако Всеправославният събор не успее да прати това послание до християните, и то точно до православните, то той няма да бъде нито свят, нито велик в истинския смисъл на тези думи.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

S Averintsev1

Като започваме да говорим за Софѝя, Премъдрост Божия, трябва да си спомним Писанието: „Начало на мъдростта е страхът Господен” (Пс. 110:10, Прит. Сол. 1:7, 9:10). Когато пък ще става дума за Дева Мария – Майката Божия, сме длъжни да припомним химна на св. Йоан Дамаскин, почитан в църковната традиция и на Изток, и на Запад:

Στέργειν μεν ἡμᾶς, ὡς ἀκίνδυνον φόβῳ,
Ρᾷον σιωπήν. Τῶ πόθω δε, Παρθένε,
Ὕμνους ὑφαίνειν συντόνῳ τεθηγμένους
Ἐργῶδες ἐστιν. Ἀλλὰ καί, Μήθηρ, σθένος,
Ὅση πέφυκεν ἡπροαίρεσις, δίδου.

(За нас е по-безопасно и не така страшно да изберем [възлюбим] мълчанието; но – принудени от любовта, пространно хваление пишем, а това е трудно. Така че, Майко, дай ни сили, съразмерни на желанието ни).

Още по-рано, в патристичната епоха, в ик. 2 от Акатиста Богородица е наречена βουλῆς ἀπορρήτου μύστις („Посветена [дума от мистериалния речник] на неизказаното произволение [на Бога]”).[1]

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

S AverintsevКато че ли в нито една от най-разнообразните легенди за християнизирането на европейските народи няма нищо, подобно на знаменития епизод на „изпитанието на вярата” от Повесть временных лет. С княз Владимир вече са беседвали и мюсюлмани, и католици, и хазарски евреи. Той вече е чул и проповедта на гръцки „философ” върху библейската история заедно с кратък катехизис, която, съдейки по всичко, е произвела нужното впечатление. Князът коментира, че гърците говорят „хитро” и „чудно”, така че всеки да ги послуша. Това би трябвало да е достатъчно: нали и ап. Павел казва, че „вярата иде от слушане” (Рим. 10:17)? Но в случая нито проповедта, ни учението, нито катихизацията решават въпроса. Необходимо е не само да се чуе, но и да се види. По съвета на болярите и старците десетима мъже добри и разумни са изпратени от княза, за да разгледат с очи реалността на всяка вяра. И ето – молитвените движения на телата на мюсюлманите се видели на пратениците твърде безрадостни: „Няма радост в тях”. Латинският обряд също не им се сторил, както е известно, достатъчно естетически удовлетворителен: „Красота не видяхме никаква”. А в Константинопол патриархът им показал най-сетне църковната красота и разказват на княза си: „Не знаем на небето ли бяхме или на земята, защото няма на земята такава красота, и не умеем да разкажем за това; само знаем, че там Бог пребивава с човеците, и богослужението е най-хубавото от всички други страни. Не можем да забравим тази красота”. Думата красота се повтаря отново и отново, и служи като решителен богословски аргумент относно реалността на присъствието на небесното на земята: „Там Бог пребивава с човеците” (срв. Откр. 21:3). Сега вече и князът прави окончателен избор: „Отговори Владимир и рече: Къде ще приемем кръщението?”. Така аргументацията от красотата, от ритъма и пластичността на обряда се оказва най-убедителна. Бог пребивава с човеците там, където е красотата, и нейното наличие свидетелства за това пребиваване. Красотата е доказателство.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

cover Sophia LogosПредговор към второто издание

Преди всичко друго бързам, с нисък поклон, да изразя моята благодарност към издателството „Дух и литера” и всички киевски приятели, без които нямаше да бъде възможно нито първото, нито настоящото издание на тази книга. A propos, светият град Киев – как да не се поддам на изкушението и да не си спомня за самото начало на тези мои трудове, плодовете от които влязоха в тази, издадена не къде да е, а именно в Киев книга? Преди малко по-малко от тридесет и пет години за първи път в моя живот се оказах в Киев, за първи път влязох под сводовете на „Св. Софѝя”. Помня как в същата тази 1966 г., в деня на Успението, завръщайки се у дома след празничната литургия в една от подмосковските църкви, по пътя се отбих в една горичка и там, припомняйки си киевските впечатления, „отново и отново” преживявайки появилия се от тях импулс и припомняйки си образа на Нерушимата стена, неочаквано за себе си се захванах да обмислям статията, която читателят ще открие тук под заглавието „Към изясняването на смисъла на надписа в конхата на централната апсида в Софѝя Киевска”. И стана така, че когато стигнах до приютилата ме в онова лято вила оставаше само да записвам и да записвам вече готовите в ума ми мисли. Неотдавна прочетох написаното като доклад в секцията на незабравимата, неотдавна напуснала този свят Олга Илинична Подобедова, която се отличаваше с едно съвършено необичайно за онези години безстрашие във всичко, отнасящо се до вярата (и която, впрочем, можеше да бъде видяна всяка неделя, без изключение, на клира на известния за всеки московчанин храм „Св. Пророк Илия” на „Обыденский переулок”); и пак тя ми помогна по-късно, шест години след неговото написване, да отпечатам този доклад в поредния сборник (нарочното – до степен да не се разбира нищо, тежко словесно заглавие влизаше в системата на нашите с нея военни хитрости). И ето го сюжетът, ето я – както е прието да се изразяваме литературоведите – „рамковата конструкция”: всичко започва в Киев, под покрова на „Св. Софѝя”, и още някъде, а в същия този свят град много години по-късно от печат излиза книга, в която са събрани работите, чието начало беше положено тогава.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме