Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Дейвид Б. Харт

David B Hart1. Какво е капитализмът?

Търговията по същество е сатанистка.
Търговията е заплащане за нещо,
дадено назаем с условието:
плати ми повече, отколкото ти давам

Шарл Бодлер,

Mon cœur mis à nu

Нямам напълно задоволителен отговор на въпроса, поставен в заглавието на тези размисли, но смятам, че верният подход към отговора може да бъде очертан, ако в началото се постараем да изясним понятията. В днешно време, особено в САЩ, думата капитализъм се е превърнала в нелепо всеобхватно понятие за всяка форма на икономически обмен, без значение колко примитивен и базов е той. Приемам обаче, че тук ще я използваме в по-конкретен смисъл, като термин, който описва една епоха от историята на пазарната икономика, започнала същински едва преди няколко века. Капитализмът, както го дефинират много историци, е сбор от финансови конвенции, придобили форма по време на индустриализацията и постепенно изместили меркантилизма от предходната епоха. Следвайки дефиницията на Прудон от 1861 г., това е система, в която като общо правило тези, чийто труд създава печалбата, нито притежават средствата за производство, нито се радват на плодовете на своя труд.

Отваряне на целия текст

Автор Мариян Стоядинов

Nativity Theophanes 1456Всяка религия (както подсказва и самото понятие religio[1]) предполага съединение на божественото и човешкото. Във всяка религия, дори и в най-примитивните по форма, човекът допуска съществуването на реалност извън него и неговия свят. Свещеното, казва Мирча Елиаде, винаги се проявява като реалност от съвсем различен порядък в сравнение с „природните“ реалности.[2] Тази различна реалност едновременно плаши и очарова. Тя плаши със своята недостъпност, но именно поради това очарова. В тази своя трагична обреченост да се очарова от недостъпното човекът, този homo adorans, става homo religiosus.

Ако потърсим изворите на този трагизъм в старозаветното откровение, ние ще видим човека след грехопадението изправен пред невъзможността на общението с Бога. След прогонването на прародителите от Едем тяхно обиталище става външният свят. Това е свят, в който Бог е недостъпен. На мястото на непосредствения опит от богообщението, присъщо на райския живот, идва опитът на търсенето. Бог търси човека, който се скрива от Него в своята грехопадналост. От своя страна човекът също търси Бога, но Бог вече е скрит за него в Своята непричастност на греха. За да достигне до Бога, човекът трябва да възпълни липсата, предизвикана от загубата на общение с Бога. Така това, което психолозите наричат „религиозно чувство“, започва да се проявява от момента, в който се появява пропастта между изгубения свят на богообщението и света без Бога – между сакралното и профанното. Религиозният човек принася жертви, издига олтари, отбелязва всички следи на божественото в света извън рая.

Отваряне на целия текст

Автор Христос Янарас

1935 yannarasКогато Църквата говори за „последните“ събития, тя показва своята вяра-доверие и надежда в Христос. Тя говори не за това, което знае като следствие от историческия опит, а за това, в което уповава.

Църковният факт – това още не е религия в историята на човека, нито пък е най-добрата от всички религии. Религиите дават кодифицирани „убеждения“ за задгробния живот и за края на света. Религиите – това са естествено пораждащи се процеси, инстинктивни необходимости, от които човек се нуждае, за да има метафизическа увереност; това са необходимости най-вече за една психологическа увереност, че човешкото „аз“ „ще се спаси“, т. е. ще продължи съществуванието си вечно; че „аз“-ът ще бъде без-крайно щастлив.

Църквата обаче е установление от друг порядък. Тя благовести свободата на човека от необходимостите, които му налага неговата тварна и смъртна природа, т. е. възвестява свободата от времето, мястото, тлението и смъртта, свободата от инстинктивната необходимост на човека от религия. В Църквата „биват побеждавани ограниченията на природата“.[1] Побеждават се и „мислените идоли“, интелектуалните и психологически лъжеучения и религии по отношение на „последните събития“.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

Fr A Schmemann1

В Неделята на Православието, 1950 г., Вселенският патриарх се обърна „към целия свещен клир и христоименния народ на Църквата“ с послание, посветено на мястото на Вселенския престол в Православната църква. Посочвайки, че празникът на възстановяването на иконопочитанието е празник на цялата Църква, патриархът пише: „по преимущество той е празник на нашата света, Христова, Велика църква – Вселенската патриаршия, която от своето възникване и в продължение на цялото си историческо битие е поставена и пребъдва като светоносен облак, стоманена твърдина на Православието, богоспасаема висока скала, о която са се разбили и са били унищожени всички, извращавали и изменяли вярата, предадена ни от апостолите“. Като отбелязва по-нататък заслугите на предстоятелите на тази църква, благодарение на които „историята на този почитаем престол… е неразривно свързана с историята на истинското православно християнство и светите вселенски събори“, патриархът продължава: „поради това сромната отначало и малочадна църква на св. ап. Андрей, възвеличавайки се изведнъж, е въздигната за вселенски център и престол, към който е отправил взор определеният и очертан от Богакръг на Църквата; център, в който се съединяват и о който се държат всички, които пребивават в своите места и страни и които – в онова, което се отнася до каноническата икономѝя на църковните дела – са самодействщит (αὐτοενεργη) и автокефални православни църкви, и съгласувани с нея, съставляват едно и неделимо тяло. Тя също така поема върху себе си грижата и попечението за другите сестри-църкви всеки път, когато извънредни обстоятелства са изисквали доброто и правилно окормление на християнския народ в тях. Казано обобщено, никога не по друг начин освен само чрез нея, т. е. чрез общението (κοινωνία) и връзката с нея, отделните православни църкви са свързани като в едно тяло на едната, света, вселенска и апостолска Църква, Глава на която е не друг някой, но единият 'Началник и Завършител на вярата Иисус' Христос“ (Евр. 12:2). И в заключение патриархът призовава всички да въздават на църквата-майка „подобаващата ѝ чест… и да бъдат ревностни и точни в изпълняването на онова, което се полага да правят по отношение на нея“.

Отваряне на целия текст

Автор Никита Струве

N A StruveСъборността е краеъгълно понятие на нашето време, което живее под знака на две полярно противоположни системи – на абсолютния индивидуализъм и на абсолютния колективизъм. Общественият синтез между тези две крайни течения така и не е намерен, а едва ли и ще бъде намерен, тъй като той предполага благодатното начало. Той обаче е даден в Църквата и светът може да го получи чрез нея, но само, разбира се, при условие, че Църквата изпълни поръчаната ѝ задача.

Догмата за съборността на Църквата ние изповядваме в нашия Символ на вярата, на всяка литургия: „Вярвам в една, света, съборна и апостолска Църква“. Известният като „Апостолски“ символ, който е по-късен от Константинополския и значително съкратен в сравнение с него, е запазил само два атрибута на Църквата – светостта и съборността, а това показва колко неотнимаемо от Църквата е понятието съборност.

Когато обаче западният човек произнася този член от Символа на вярата, мисли ли той за съборността? Западният човек, изповядвайки своята вяра в „Eglise catholique“, „catholic Church“ или „katholische Kirche“, просто мисли, че става дума за Католическата църква, която има своя център в Рим, а в най-добрия случай зад тази дума си представя една Вселенска църква – Църквата, разпростряна по целия свят. Обстоятелство, което е дало повод на руския йезуит от 19 век о. Гагарин[1] да отправи своя упрек към славянските църкви в промяна на догматическото учение в Символа на вярата. Не Латинската църква е изменила значи Символа на вярата, добавяйки към него filioque, а славянските църкви, които са измислили мъгливия и неверен превод „съборна Църква“. За Хомяков не е било трудно да възрази на този крайно ревностен йезуит, че „съборен“ е една много по-малко мъглива дума в сравнение с „catholique“, която на нито един друг език, освен на гръцкия, не означава абсолютно нищо.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Добромир Димитров

Fr Dobromir DimitrovДнес в системата на богословските науки каноничното право се разглежда като предмет, който изучава правовите норми и принципи в живота на Църквата. Прилагането му обаче на практика има функцията на регулатор, т. е. да отсъжда и показва кое е истинно и автентично и кое представлява отклонение или патология. С други думи, можем да кажем, че то дава критерий дали даден процес, протичащ в църковния живот или конкретна ситуация, е в съгласие с Преданието на Църквата. От друга страна, то също така дефинира дали комуникацията на църковната със светската власт и влиянието между двете са основани на принципа „кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Мат. 22:21), или биват противни на този принцип. Тези взаимоотношения успешно могат да се регулират чрез вече формулираните канони относно казуси и проблеми, възникнали през вековете.

Разбира се, предметът на каноничното право може да се разглежда и чисто юридически, каноните и уставите да се приемат единствено като правови норми и всяко тяхно нарушаване да носи съответните санкции. Такова разбиране за църковното право е най-разпространено днес. То само по себе си не е невярно, но трябва дебело да се подчертае, че е непълно, като съществува и реална опасност да се окаже подвеждащо и дори вредно за църковния организъм. Ясен пример за това имаме в ситуациите, когато юристи, съветници на църковната йерархия, които имат претенции, че познават каноничния свод, но които не познават църковния живот, догматите и литургичното богословие и предание на Църквата, нанасят огромни щети върху църковния живот.[1]

Поради това отговорът какво представлява каноничното право е много по-дълбок и е необходима богословска трезвост и преосмисляне на самото му разбиране като част от системата на правните науки.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

G FedotovКогато преди пет години основахме списание Нов град, неговото заглавие даваше повод за недоразумения.[1] Във втория брой бяхме длъжни да разясним, че градът, в чието строителство възнамеряваме да участваме, е земен град – ново общество, което е длъжно да излезе от кризата на съвременния капитализъм. Помолихме нашият Нов град да не се смесва с Небесния Йерусалим, който съзерцаваме отвъд пределите на историята – като завършек на цялата човешка култура.

От тогава се случиха толкова много страшни събития, старата земя на Европа даде толкова пукнатини и вулканът на войната с такава яснота дава да се разбере за неговото пробуждане, че появата на есхатологичните настроения в християнския свят не трябва да учудва. Те се забелязват и в западното християнство – винаги толкова трезво и толкова културолюбиво, което в продължение на много векове сякаш беше позабравило за края. Руската религиозност винаги я е отличавала една особена есхатологична напрегнатост – и в народната стихия, и в новата ни православна мисъл. Богословието и философията на Владимир Соловьов, Николай Фьодоров, Николай Бердяев, о. Булгаков са есхатологични – макар и в различен смисъл. Не се налага да се удивляваме на това, че и някои близки сътрудници на Нов град изживяват остро вечната есхатологична тема на християнството. Отзвуци от такива настроения читателят ще намери и в настоящия брой на списанието. Ще бъдат ли те разбрани? Няма ли да създадат впечатлението, че Нов град изменя своята позиция и отваря вратата за неприятеля – за разрушителите и социалните нихилисти?

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

metropolitan john zizioulas1. Въведение

Съборният институт, поне в православното богословие, задава основната насока в управлението и в каноничната структура на Църквата. Всяка автокефална православна църква има свой синод (събор) и никой законодател, бил той църковен или граждански, не би помислил да го замени с друг ръководен орган – колективен или индивидуален.

Макар че това важи като обща констатация, на практика съборният институт е до голяма степен неправилно разбиран и от църквата, и от държавата. Тези погрешни схващания, които понякога въвеждат църковния живот в големи затруднения, а друг път водят до неправилна оценка на определени събития, както се случи например с някои решения на държавния съвет в Гърция, в крайна сметка разклащат богословските основи на православието. Това се случва, понеже се пренебрегва, ако изобщо се знае, църковното, еклисиологично съдържание на съборния институт. За разлика от гражданските институти, каноничните институти на Църквата са основани и неразделно свързани с еклисиологията, т. е. с богословските принципи, произлизащи от природата ѝ. Основни институти на Църквата, какъвто е съборът, не могат да бъдат разделени от същността на Църквата.[1] Следователно отделянето на административните институти на Църквата от догматите е не просто неудачно, но и опасно.[2]

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Християнство и култура

HK 184Прот. Андрю Лаут
Св. Силуан и отец Софроний (Сахаров): виждайки Бога, както си е

Св. Софроний (Сахаров)
Тайната на „Аз съм“

Прот. Думитру Стънилоае
Кръстът и обновяването на творението в православното учение

Андрей Десницки
Какво казва Св. Писание за смъртта

Прот. Павел Събев
Няколко текстологични бележки върху Евангелие според Лука

Полезни връзки

 

Препоръчваме