Автор Прот. Добромир Димитров

Въпросите за появата на енорията, нейното развитие и предстоятелството на презвитера в нея остават все още твърде неясни, като същевременно те са изключително важни – както за църковната история, така и за църковното устройство. Прот. Николай Афанасиев категорично заявява, че трансформирането на енорията в място, в което предстоятел става презвитерът, е „едно от най-радикалните изменения, извършили се в историята на Църквата, … изменение, засягащо не само административния принцип на деление на Църквата, но изменение и на самото учение на Църквата“.[1] От своя страна, прот. Александър Шмеман в изследването си „Към богословието на съборите“[2] също набляга върху изключителната важност на проблема за възникването на енорията. Той смята, че съвременното богословие все още не е решило проблема за трансформацията на църковната общност от едно епископално устройство на локалната църква в това, което днес познаваме като енория. О. Александър още твърди, че този въпрос: „… остава основно предизвикателство както към еклисиолозите, така и към канонистите“[3] в съвременното богословие. Затова е важно да бъдат анализирани социалните фактори, влияещи върху автономизирането на презвитерското служение.

Ето защо в долните редове с помощта на каноническия анализ и патристичните свидетелства от 4 в. ще се направи опит да се обясни процесът на възникване на енорията и служението на презвитера като неин предстоятел.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

Преди пет години през българското църковно пространство премина и някак остана незабелязан един интересен текст на архим. Григорий (Папатомас), озаглавен: „В епохата на постцърковността (Раждането на една постцърковна модерност)“.[1] В него той прави интересна дескрипция на еклисиологичните развития през вековете при трите основни християнски деноминации – римокатолици, протестанти и православни. Най-общо казано, той тръгва от една неоспорима общоцърковна позиция, че автентичната християнска еклисиология[2] би трябвало да се гледа през църковната мисионерска практика на св. ап. Павел, който основава поместни църкви, чиято идентичност е ориентирана около евхаристийното тайнство, като по този начин тя има подчертано универсалистичен характер и не е обвързана нито с етническия характер на огласяваните, нито с някакви социални структури и слоеве от населението. Според архим. Григорий през първото хилядолетие универсализмът на Църквата получава своя израз в лицето на поместните традиции на петте древни катедри – петте стълба на универсалистичното християнство: Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим – майките-църкви на останалите поместни църкви, които са получили своето кръщение от тези майки-църкви и са разнесли благовестието по краищата на света. По време на кръстоносните походи обаче, дори не веднага след схизмата между Константинополската и Римската катедри (1054 г.), в църковната действителност се налага един модел на дублиране на поместно ниво на катедрите на старите древни църкви на Изтока от епископи, лоялни към римския патриарх, като по този начин се налага т. нар. еклисиология на Папството. В нея според архим. Григорий църковната автентичност, идентичността на Църквата се задава от лоялността на местния епископ към Римската катедра, към Римската патриаршия. По този начин по времето на кръстоносните походи са дублирани катедрите на Константинопол, Антиохия, Йерусалим, а по-късно и други катедри. Тази практика от 17 в. насетне ще се въплъти в т. нар. унии, които Рим подписва с поместни епископи на Изток[3] или просто като налага на тяхно място свои епископи, които номинално изземат техните катедри.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Борис Вишеславцев

За човека е свойствено съзнателно или несъзнателно да стои в известно отношение към Абсолютното – на нещо в своя живот той придава абсолютно значение. Затова и не съществува последователен атеизъм, но съществува идолопоклонството – сътворяване за себе си на лъжлив кумир, лъжливо абсолютизиране. По силата на това не съществува и последователна атеистична антропология, защото проблемът за човека е богочовешки. В отношението си към Абсолютното можем да изведем две насочености, два аспекта на Абсолютното: Абсолютното, като първо начало, и Абсолютното – като последна цел на битието. По този начин то има онтологическо и аксиологическо значение. Ако религията си поставя за задача разкриването на последния смисъл на живота, тя по необходимост се покои на предположението, че битието има смисъл и ценност, че последният смисъл (Логос), вкоренен в битието, е истинно съществуващ и затова побеждава в живота.

Абсолютното, като изначално, обосновава последната цел, като съвършено. В това се и състои аксиомата на религията – в това, че истинно съществуващото и онова, което трябва да съществува, в края на краищата съвпадат. Християнският символ на Бога Отца нагледно изразява това съвпадение, защото за Сина Отец е източник на съществуването Му и заедно с това първообраз на съвършенството (бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец). Така, отношението между Сина и Отца може да бъде разбрано, от една страна, онтологично, а, от друга – етически и аксиологически. Подобието, което е налице между Сина и Отца, може да бъде възприето онтологично – като съществено и постоянно налично сходство, по силата на това, че и двете принадлежат към един и същи род (вие се божествен род, вие сте богове), но това подобие може да бъде възприето, от друга страна, и етически, аксиологически, нормативно – като задача по уподобяването на Отца, защото Отец е първообраз за Сина.

Отваряне на целия текст

Автор Борис Вишеславцев

Библейската идея за образа и за подобието изразява най-вече същностното сходство между човека и Бога. Човекът е „малък бог“, μικροθεός, защото е казано: всички вие сте синове на Всевишния. Идеята за богоподобието, разбира се, е от съществено значение и за християнската антропология, и за всяка религиозна антропология, но тя е също толкова съществена и за всяка без-религиозна антропология. Нещо, което на пръв поглед може и да ни се стори твърде неочаквано и странно, и все пак е така.

Като сходство по същество между човека и Бога, „образът и подобието“ е аксиома, която никога не е подлагана на съмнение нито в религиозното, нито в безрелигиозното (атеистичното) съзнание. Николай Хартман съвършено справедливо посочва, че човекът като духовна личност приписва на себе си всички атрибути на Божеството: ум, свобода, съзнание за ценностите, предзнание и провиждане. С това ще се съгласят поравно както богословът, така и философът-атеист – Фойербах или Маркс. Въпросът е само в това: Бог ли е създал човека по Свой образ и подобие, или човекът е създал Бога по свой образ и подобие.

Отваряне на целия текст