Автор Прот. Александър Шмеман

По повод книгата на прот. Полски Каноничното положение на висшата църковна власт в СССР и зад граница

Предлаганата статия беше отпечатана отначало в Църковен вестник (бр. 15, 17 и 19) – издание на нашата епархия, като отзив върху книгата на прот. М. Полски[1] Каноничното положение на висшата църковна власт в СССР и зад граница (от „Типография преп. Иова Почаевского в Св. Троицком монастыре“, 1948, 196 с.), а тук се препечатва без някакви съществени изменения. В нея се докосвам, доколкото това ми е възможно, само до един от всички засегнати в книгата на прот. М. Полски въпроси, а именно за църковното устройство зад граница.

Въз основа на подробен анализ на факти и документи, в книгата си прот. Полски стига до следния категоричен извод: „В днешно време единствената канонична власт в Руската православна църква като цяло, както за нейната задгранична част, така – след 1927 г. – и за самата Русия, е Задграничният архиерейски синод“ (с. 193). По-ясно едва ли е възможно да се каже. Ето защо, дори само от уважение към личността и към труда на автора, трябва да се отнесем внимателно към доказателствата му и да се постараем да поставим и разберем въпроса по същество. За полемика тук място няма. Или о. М. Полски е прав – и тогава, убедени от него, всички, които до този момент са мислили по друг начин, са длъжни да приемат изводите му и да съгласуват според тях църковния си живот – или той не е прав, но в такъв случай не е достатъчно просто да се каже това, а трябва и да се разкрие къде е правдата. В църквата не може да съществува релативизъм. А фактът, че толкова много хора в наши дни „не отдават значение“ на въпроса за църковното устройство и го смятат за маловажен, за някаква си „работа на архиереите“, е знак само за дълбока болест и загуба на църковното съзнание. Не може да има множество еднакво допустими начини за разбиране на Църквата, на нейната природа, задача и устройство.

Отваряне на целия текст

Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

В Своето Евангелието нашият Господ и Бог казва: Когато настъпи време да се роди младенец, бива скръб; когато пък се роди – пребъдва само радостта, защото нов живот е влязъл в света…[1] Когато детето се ражда, околните се чудят: каква ли ще бъде съдбата на това дете? Раждането на младенец е само неговият първи ден: каква ще бъде поредицата от дни, съставляващи живота на този човек? И какъв ще бъде последният ден, който ще направи равносметката на всичко онова, което е било животът на този човек?

Днес ние празнуваме Рождеството на Божията майка и нашата мисъл е насочена към нея. Тя се е родила – отново, както ни говори Евангелието – не от щението на плътта, нито от щение мъжко: родила се е от Бога.[2] Родила се е като последното, заключително звено от дългата верига човеци, мъже и жени, които в продължение на цялата човешка история са се борили: борили са се за чистота; борили са се за вяра и за пълнота; борили са се за цялостност; борили са се, щото на първо място в техния живот да бъде Бог – и те да Му се поклонят в истината и да Му служат с цялата си вярност. В тази дълга върволица от човеци е имало както грешници, в живота на които е възможно да е имало само една единствена черта, изкупваща тяхното съществуване, така и светци, в чиито живот трудно би се намерил и един недостатък. На всички тях обаче им се е налагало да се борят, и във всички тях е имало една обща черта: борили са се в Божието име, против самите себе си, не против другите, за да може Бог да възтържествува. И постепенно, от едно столетие в друго, те са подготвили Наследницата на своя род, която е трябвало да се роди – както и всеки младенец – в редуването на доброто и злото, на греха и светостта, но да бъде такова дете, което от самото начало ще избере доброто и ще живее в чистота и във всецялостна вярност към своето човешко величие…

Отваряне на целия текст

Автор Дейвид Б. Харт

След като завърших, макар и донякъде елиптично, своя „пътеводител“ по темата на Всичко това ще бъде спасено, запазих последната част от доклада си за едно последно, кратко, огорчено, дори донякъде сприхаво и самосъжалително оплакване от някои по-войнствени прочити, които тази книга предизвика. Вероятно не би следвало да правя това, тъй като целият смисъл на предоставянето на едно сбито изложение на текста на книгата беше в помощ основно на нейните хулители – с надеждата против нея да бъдат вдъхновени някакви по-добре осведомени нападки. След като обаче в продължение на шест месеца слушам врявата на объркани читатели, не мога да се въздържа. Чувствам се дори свободен да назовавам имена.

Обичайно, не бих се безпокоил. Когато пише книга на спорна тема, човек очаква враждебни отзиви, и в случая с тази книга, в частност, аз знаех, че тя ще провокира и че ще дразни. До голяма степен това беше и нейната цел: да отправи предизвикателство към християнското самодоволство от идеята за ада на вечното мъчение. Уникалното в този случай обаче беше, че тук ясно изплува странна тенденция: никой от нейните истински енергични критици в печата досега така и не я заклейми за което и да било твърдение, действително съдържащо се на нейните страници. Това, което искам да кажа, не е, че те не са успели да се справят адекватно с предложените там доводи. Имам предвид, че до момента никой дори не се е доближил до това да разпознае тези доводи, камо ли да ги опровергае. Някои от отзивите демонстрираха почти тотална неспособност да се улови дори и една единствена нишка от нейната аргументация, пък била тя и елементарна. Може би най-екзотичният пример за това беше донякъде психеделичното „разгръщане на тревата“,[1] написано от [архим.] Йоан Пантелеймон (Манусакис), който в нещо подобно на делириум или дисоциативна фуга[2] очевидно е поскитал из пейзажа, който предлага текста на книгата, наслуки грабвайки случайни изречения или фрази оттук и оттам, но без всякаква връзка с контекста или значението (дори по отношение на такива с много дълга философска етимология, като „рационална свобода“[3]), в резултат от което, в края на краищата, резюмира книгата изцяло съгласно начина, по който сам си я въобразява: един tour de force[4] на случайна креативност и несъмнено знаменито изнамиране на пътя на постоянното недоразумение. За жалост обаче това е едно доста sui generis[5] изпълнение. Независимо от това, че и другите противници на книгата също показват склонност към отбягване от нейните същински философски, богословски и библейски идеи, вместо за които се улавят за изобретени собствено от тях аргументи, никой друг не е създал нищо толкова вдъхновено (или толкова възхитително халюциногенно), колкото Манусакис. В по-голямата си част те просто са се опитвали да отвличат вниманието си от текста, шумно оплаквайки се, че тонът му е „лош“ или „дразнещ“.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

„И страда, и бе погребан, и възкръсна…“. След Кръста, след слизането в смъртта, възкръсването от мъртвите е основното, главното, решаващото твърдение от Символа на вярата: твърдение, което идва от самата сърцевина на християнството. И действително, „ако… Христос не е възкръснал, … празна е и вашата вяра“ (1 Кор. 15:14). Тези думи на св. ап. Павел остават основополагащи за християнството и до днес. Християнството, това е вяра, преди всичко, най-много от всичко в това, че Христос не е останал в гроба, че от смъртта е възсиял животът и че във възкръсването на Христос от мъртвите абсолютният, всеобемащият и не търпящ изключения закон на умирането и смъртта е бил по някакъв начин изотвътре подкопан и преодолян.

Христовото възкресение представлява, повтарям, самото сърце на християнската вяра, на християнското благовестие. Колкото обаче и да звучи странно, в реалния живот на християнството и на християните в наши дни тази вяра заема неголямо място. Била е някак замъглена и съвременният християнин, без сам да знае това, не че не я приема, а по някакъв начин я заобикаля, не живее чрез нея, както са правили първите християни. В случай че посещава храма, той, разбира се, слуша всякога звучащите в християнското богослужение ликуващи утвърждавания, че „със смърт смъртта победи“, „смъртта биде погълната с победа“, „животът тържествува“ и „вече няма нито един мъртъв в гроба“. Попитайте го обаче какво той действително мисли за смъртта, и често (уви, твърде често) ще чуете едно неясно, съществувало и преди християнството настояване за безсмъртието на душата и нейния живот в някакъв задгробен свят. И това в най-добрия случай. В най-лошия случай пък ще чуете просто объркване, незнание: „Аз, знаете ли, всъщност никога не съм се замислял за това“.

Отваряне на целия текст