ДОГМАТИЧЕСКО БОГОСЛОВИЕ

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Прот. Сергей Булгаков

Преди всичко трябва да се откажем от разпространеното разбиране за мита, според което той е произведение на фантазията и измислицата. На онези, които споделят подобно разбиране, дори не им идва наум един такъв прост, но заедно с това и основен въпрос: какво е представлявал митът за самите митотворци, в чието съзнание той се е зародил, какво са мислели самите те за раждащия се в тях мит? Или може би някой ще каже, че те съзнателно са го измислили, за да излъжат останалите впоследствие? Та нали напълно сериозно се твърдеше, че жреците сами са измислили религията и следователно сами са я утвърдили въз основа на една съзнателна и безспорна лъжа. Само че в такъв случай щеше да им се наложи да лъжат преди всичко самите себе си, понеже точно те са вярвали в митовете и са придавали обективно значение на тяхното съдържание, а не са го смятали за рожба на някаква поетична фантазия. Само при такова предположение става ясна ролята на митотворчеството в историята на човечеството, където Dichtung на мита често обяснява проявяващата се с пълна сила Wahrheit[1] на историята.

Като цяло трябва да признаем преди всичко, че на мита е свойствена цялата тази обективност или католичност, която е присъща на „откровението“ изобщо – в него всъщност се изразява съдържанието на откровението, или с други думи, откровението на трансцендентния, по-висш свят се осъществява непосредствено в мита, той е онази писменост, с която този свят се запечатва в иманентното съзнание, той е неговата проекция в образи.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Съгласно трите синоптически евангелия на път за Кесария Филипова, няколко дена преди края на Своето месианско служение в Йерусалим, Иисус запитва Своите ученици какво те смятат по отношение на Неговата личностна идентичност: За кого ме мислите? Отговорът идва от св. ап. Петър, който заявява, че Иисус е „Месия“, ὁ Χριστός (Марк 8:29; Лука 8:20) или „Синът на Живия Бог“ (Мат. 16:16). В различните богословски школи този отговор е получавал различни интерпретации, но всички са съгласни, че от този отговор зависи и целият смисъл на християнския опит. И наистина, каквото и да е казал Иисус, каквото и да е направил Иисус, всичко това е по силата на Неговото месианско служение; каквото и да е преживял Той на Кръста, каквато и да е била конкретната действителност на Неговото възкресение – всичко това в своето последно значение зависи от личностната Му идентичност. Това значение щеше да бъде радикално различно, в случай че Той беше Илия, Йеремия или някой друг от пророците (Мат. 16:14), или ангел (както е в юдейската есхатологическа мисъл), или безстрастна теофанѝя (както е при гностиците), твар, която е осиновена от Бога (както е за Павел Самосатски), или един от многото тварни „умове“, който не е претърпял падение (Ориген), или в случай че срещайки Го човек среща Самия Яхве, така че ортодоксалният юдеин да падне по очи, чувайки името Му да се произнася (Иоан 18:6).

В известен смисъл, в християнската история всички спорове над учението на вярата могат да бъдат сведени до спора върху идентичността на Христос. В периода от времето на св. апостоли и до Развитото средновековие са били брилянтно изразявани и страстно защитавани различни христологически становища. Ако обаче отчитаме историческите съдбини на римокатолическата или на православната християнска традиция, нито едно от тези христологически становища не е било дотолкова решаващо от гледната точка на природата на духовността, колкото това на двама бележити епископи на Александрия в Египет – св. Атанасий и св. Кирил.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Йоан Пантелеймон (Манусакис)

Преди години о. Александър Шмеман написа текст върху богословието на времето, който озаглави „Чаша (Потир) на вечността“.[1] Заглавието на настоящото есе има за цел да съживи размишленията на о. Шмеман върху времето, на които тук предлагам моя отговор.

1. Богословие и хомогенност

Нито една точка в пространството не е изключителна. Няма никаква разлика във величината на физическото свойство – да речем, фут или метър – тук и в която и да било друга точка от пространството, или, за да сме по-точни, няма разлика между това, което една единица за измерване отмерва тук, и онова, което същата или която и да било друга единица за пространство ще отмерва където и да било по Земята или пък във Вселената. Пространството е едно и също както тук, така и там, навсякъде и където и да е. Казано с прости думи, пространството е хомогенно. Не е изненадващо следователно, че в основата на всичките наши недоразумения относно времето лежи именно грешката да мислим за него от гледна точка на пространството – ще рече, да мислим за времето като за някакво хомогенно измерение, по подобие на пространството, и по този начин да се опитваме да извличаме нашето разбиране за нещо, което е хетерогенно, от друго, което в качествено отношение е неговата противоположност. Така ние приемаме, че единиците за време – да речем, един час или един ден – са като всичко останало: мислим, че този час е същият като всички останали часове от деня, но, разсъждавайки по този начин, какво сравняваме в действителност? Защото всички ние добре знаем, че има часове, които са дълги, както и други – които отминават бързо; че някои часове са безгрижни и не изискват никакви усилия, докато други изглежда, че се проточват сякаш очакването прибавя тежест. А след като дори времето може да бъде сбъркано с пространството, то тогава всичко, наистина всяко едно нещо, е разбирано по същия начин – от гледната точка на пространството. Нашето научно разбиране за света е изключително пространствено точно затова, защото пространствеността възприема нещата в света като хомогенни и позволява сходно с това „хомогенизирано“ познание – познание, което може да претендира за валидност, която е едновременно универсална и обективна. Ние познаваме нещата така, както ги срещаме в пространството, като притежаващи свой размер, който може да бъде определен, както и тежест, но не знаем какво означава да разбереш едно нещо от гледна точка на времето. Това върховенство на хомогенността в нашето мислене има някои особено вредни последици, когато бъде приложено в богословието. Фактът, че ние винаги трябва да започваме от опита да докажем съществуването на Бога (ако Бог не е пространство, подобно всичко останало, дали Той съществува, и как нещо, което не е нещо, може да съществува?), вече свидетелства за това, че богословието остава подчинено на изискванията на едно мислене, което е детерминирано от пространството. Фактът, следователно, че богословието не е намирало време за времето, не би следвало да ни изненадва.

Отваряне на целия текст

Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

В Своето Евангелието нашият Господ и Бог казва: Когато настъпи време да се роди младенец, бива скръб; когато пък се роди – пребъдва само радостта, защото нов живот е влязъл в света…[1] Когато детето се ражда, околните се чудят: каква ли ще бъде съдбата на това дете? Раждането на младенец е само неговият първи ден: каква ще бъде поредицата от дни, съставляващи живота на този човек? И какъв ще бъде последният ден, който ще направи равносметката на всичко онова, което е било животът на този човек?

Днес ние празнуваме Рождеството на Божията майка и нашата мисъл е насочена към нея. Тя се е родила – отново, както ни говори Евангелието – не от щението на плътта, нито от щение мъжко: родила се е от Бога.[2] Родила се е като последното, заключително звено от дългата верига човеци, мъже и жени, които в продължение на цялата човешка история са се борили: борили са се за чистота; борили са се за вяра и за пълнота; борили са се за цялостност; борили са се, щото на първо място в техния живот да бъде Бог – и те да Му се поклонят в истината и да Му служат с цялата си вярност. В тази дълга върволица от човеци е имало както грешници, в живота на които е възможно да е имало само една единствена черта, изкупваща тяхното съществуване, така и светци, в чиито живот трудно би се намерил и един недостатък. На всички тях обаче им се е налагало да се борят, и във всички тях е имало една обща черта: борили са се в Божието име, против самите себе си, не против другите, за да може Бог да възтържествува. И постепенно, от едно столетие в друго, те са подготвили Наследницата на своя род, която е трябвало да се роди – както и всеки младенец – в редуването на доброто и злото, на греха и светостта, но да бъде такова дете, което от самото начало ще избере доброто и ще живее в чистота и във всецялостна вярност към своето човешко величие…

Отваряне на целия текст

Автор Дейвид Б. Харт

След като завърших, макар и донякъде елиптично, своя „пътеводител“ по темата на Всичко това ще бъде спасено, запазих последната част от доклада си за едно последно, кратко, огорчено, дори донякъде сприхаво и самосъжалително оплакване от някои по-войнствени прочити, които тази книга предизвика. Вероятно не би следвало да правя това, тъй като целият смисъл на предоставянето на едно сбито изложение на текста на книгата беше в помощ основно на нейните хулители – с надеждата против нея да бъдат вдъхновени някакви по-добре осведомени нападки. След като обаче в продължение на шест месеца слушам врявата на объркани читатели, не мога да се въздържа. Чувствам се дори свободен да назовавам имена.

Обичайно, не бих се безпокоил. Когато пише книга на спорна тема, човек очаква враждебни отзиви, и в случая с тази книга, в частност, аз знаех, че тя ще провокира и че ще дразни. До голяма степен това беше и нейната цел: да отправи предизвикателство към християнското самодоволство от идеята за ада на вечното мъчение. Уникалното в този случай обаче беше, че тук ясно изплува странна тенденция: никой от нейните истински енергични критици в печата досега така и не я заклейми за което и да било твърдение, действително съдържащо се на нейните страници. Това, което искам да кажа, не е, че те не са успели да се справят адекватно с предложените там доводи. Имам предвид, че до момента никой дори не се е доближил до това да разпознае тези доводи, камо ли да ги опровергае. Някои от отзивите демонстрираха почти тотална неспособност да се улови дори и една единствена нишка от нейната аргументация, пък била тя и елементарна. Може би най-екзотичният пример за това беше донякъде психеделичното „разгръщане на тревата“,[1] написано от [архим.] Йоан Пантелеймон (Манусакис), който в нещо подобно на делириум или дисоциативна фуга[2] очевидно е поскитал из пейзажа, който предлага текста на книгата, наслуки грабвайки случайни изречения или фрази оттук и оттам, но без всякаква връзка с контекста или значението (дори по отношение на такива с много дълга философска етимология, като „рационална свобода“[3]), в резултат от което, в края на краищата, резюмира книгата изцяло съгласно начина, по който сам си я въобразява: един tour de force[4] на случайна креативност и несъмнено знаменито изнамиране на пътя на постоянното недоразумение. За жалост обаче това е едно доста sui generis[5] изпълнение. Независимо от това, че и другите противници на книгата също показват склонност към отбягване от нейните същински философски, богословски и библейски идеи, вместо за които се улавят за изобретени собствено от тях аргументи, никой друг не е създал нищо толкова вдъхновено (или толкова възхитително халюциногенно), колкото Манусакис. В по-голямата си част те просто са се опитвали да отвличат вниманието си от текста, шумно оплаквайки се, че тонът му е „лош“ или „дразнещ“.

Отваряне на целия текст

Автор Дейвид Б. Харт

Преди да възобновя моя „маршрут“ по темата на Всичко това ще бъде спасено, един допълнителен момент си заслужава, изглежда, да се подчертае. Макар в предната част да беше повдигнат въпросът „Бог планира ли или допуска злото“, темата на тази книга няма нищо общо с традиционните проблеми на рационалната теодицея. Въпросът не е „Защо Бог позволява зло, след като е всезнаещ и всемогъщ?“, или „Защо възможността за извършване на зло е необходима за творението?“, или дори „Това ли е най-добрият от всичките възможни светове?“. Зададени на точното място, тези въпроси са съвършено интересни питания (така поне ги чувам аз), само че това място не е тази моя книга.

Добро мереологично[1] правило е, че да се опитаме да разберем цялото, от гледната точка на неговите части, и да се опитаме да разберем частите в светлината на цялото, са две много различни операции на разума (за да сме точни – индукция и дедукция). Едно е да се опитаме да отсъдим относно релативната доброта или лошота на отделното зло в отношение към някакви крайни цели, които ние не можем да видим, и съвсем друго е да отсъдим относно добротата или лошотата на един предполагаемо цялостен разказ, имащ претенцията да описва цялостната свързаност на всички свои отделни събития. Първото отсъждане никога не може да бъде повече от нещо предполагаемо – второто е въпрос на логика. Логически погледнато, възможно е и да съществува такова нещо като зло, което е изкупено в онова по-голямо добро, към което то води; не съществува обаче такова нещо като неизкупено зло, което да не принизява всяка добра цел, към която то би могло да води, до нещо, чиято стойност остава чисто относителна. В първия случай логически възможно е злото да не е необходимост от гледна точка на крайния резултат, а реална възможност в смисъл на нещо временно, макар дори, в такъв случай само като лишение, което, в края на краищата, ще бъде изтрито от „цялостната картина“.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

„И страда, и бе погребан, и възкръсна…“. След Кръста, след слизането в смъртта, възкръсването от мъртвите е основното, главното, решаващото твърдение от Символа на вярата: твърдение, което идва от самата сърцевина на християнството. И действително, „ако… Христос не е възкръснал, … празна е и вашата вяра“ (1 Кор. 15:14). Тези думи на св. ап. Павел остават основополагащи за християнството и до днес. Християнството, това е вяра, преди всичко, най-много от всичко в това, че Христос не е останал в гроба, че от смъртта е възсиял животът и че във възкръсването на Христос от мъртвите абсолютният, всеобемащият и не търпящ изключения закон на умирането и смъртта е бил по някакъв начин изотвътре подкопан и преодолян.

Христовото възкресение представлява, повтарям, самото сърце на християнската вяра, на християнското благовестие. Колкото обаче и да звучи странно, в реалния живот на християнството и на християните в наши дни тази вяра заема неголямо място. Била е някак замъглена и съвременният християнин, без сам да знае това, не че не я приема, а по някакъв начин я заобикаля, не живее чрез нея, както са правили първите християни. В случай че посещава храма, той, разбира се, слуша всякога звучащите в християнското богослужение ликуващи утвърждавания, че „със смърт смъртта победи“, „смъртта биде погълната с победа“, „животът тържествува“ и „вече няма нито един мъртъв в гроба“. Попитайте го обаче какво той действително мисли за смъртта, и често (уви, твърде често) ще чуете едно неясно, съществувало и преди християнството настояване за безсмъртието на душата и нейния живот в някакъв задгробен свят. И това в най-добрия случай. В най-лошия случай пък ще чуете просто объркване, незнание: „Аз, знаете ли, всъщност никога не съм се замислял за това“.

Отваряне на целия текст

Автор Дейвид Б. Харт

В предишната част на този доклад, разглеждах крайната фаза на темата, поставена във Всичко това ще бъде спасено, засягаща естеството на свободата на разума и въпроса дали идеята за ад и вечни мъки може правдоподобно да бъде защитена като израз на свободната воля на тварите. Достигайки до отговора на този въпрос, – който, за да бъда точен беше „не“, – аз отстоявах като даденост, че „Бог със сигурност просто не може да желае злото, тъй като Той е безкрайно свободен“. Не дадох обаче никаква индикация за точното значение на това твърдение в рамките на контекста на по-голямата тема на книгата. Така че сега искам да се върна при началото на моя обещан „пътеводител“ по тази тема. В нормална ситуация не бих седнал да резюмирам нещо, което усещам като достатъчно добре изяснено, и очевидно не бих могъл да вместя логиката на тази книга в няколко абзаца. В случая обаче достатъчен брой погрешни схващания пуснаха корени около книгата и смятам, че трябва да се опитам да изчистя някои от тях, стига да мога.

Има два въпроса, определящи пътеката, по която поемат разсъжденията в тази книга, и всяка стъпка по пътя попада между тях: първо, може ли един Бог, Който било то налага, било то позволява състояние на постоянно съзнателно мъчение за разумните твари, да бъде наистина не просто добър (какъвто и разумът, и вярата еднакво говорят, че Той трябва да е), но и самата Доброта? И, второ, биха ли могли ограничените твари, притежаващи реална свобода (като противопоставена на чисто волевата възможност за спонтанно насочване към каквато и да било цел), истински свободно вечно да отхвърлят Бога и, с упражняването на тази свобода, да заслужат вечни мъки? Отново отговорът на тези два въпроса е „не“. Разгледани са и други въпроси от не по-малка важност, но тези два доминиращи въпроса придават на аргументацията нейната форма. Безспорно тази аргументация се разгръща чрез горе-долу половин дузина основни теми, които трябва да бъдат удържани едновременно, за да може книгата като цяло да има смисъл.

Отваряне на целия текст