Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

3_1.jpgОбщение и другост – могат ли двете да се съгласуват? Не се ли изключват взаимно и не са ли несъвместими помежду си? Не е ли истина, че по дефиниция „другият” е моят враг и моят „първороден грях” по думите на Жан-Пол Сартр?

Нашата западна култура изглежда e възприела този възглед в много отношения. Индивидуализмът е залегнал в самите основи на тази култура. Още откакто през 5 в. сл. Хр. Боеций отъждествява личността с индивида („личността е разумна по природа индивидуална същност”), а бл. Августин набляга на важността на самосъзнанието в разбирането на личността, западното мислене не е престанало да изгажда себе си и културата си на тази основа. Щастието на индивида даже е станало част от Американската конституция.

Всичко това предполага, че в нашата култура защитата от другия е основна необходимост. Чувстваме се все по-застрашени от присъствието на другия. Принуждавани сме и дори насърчавани да смятаме другия първо за свой враг, преди да може да погледнем на него или на нея като приятел. Общението с другия не е спонтанно – то се крепи на огради, които ни защитават от опасностите, подразбиращи се в присъствието на другия. Приемаме другия само доколкото не застрашава правото ни на личен живот или доколкото е полезен за индивидуалното ни щастие.
Автор Румънски патр. Даниил (Чоботя)
1_3.jpgНовоизбраният Румънски патриарх Даниил е един от най-известните богослови на Румънската православна църква. Доктор по богословие, преподавател по догматика и основател на редица богословски учебни заведения в страната си, Патриарх Даниил е автор на над 600 публикации. Станал популярен с мисионерската си визия за Църквата и като ръководител на либералното крило сред румънските епископи, мнозина очакват днес от него активизиране на междухристиянския диалог в Румъния. В тази връзка предлагаме на читателите на „Двери” един доклад на Негово Блаженство Даниил, в който той излага своите възгледи за природата на Църквата и нейната мисия. Докладът е изнесен по време на международната конференция „Православното учение за Църквата” провела се 17-20 Октомври 2003 г. в Москва.

Единството на Църквата е един от атрибутите, признаците на Църквата, за което се говори в Символа на православната вяра: „Вярвам в една свята, съборна и апостолска Църква”. Разбирането на единството на Църквата, неговата реализация и проява на нивото на конкретния църковен живот представлява сам по себе си постоянен проблем от богословски, духовен и пастирско-мисионерски характер. Възстановяването на християнското единство след векове на разкол и разделение и убедителното изповядване единството на Църквата на местно и вселенско ниво e един от най-важните въпроси от богословски и пастирско-мисионерски характер, особено в общество, развиващо се в дух на плурализъм, секуларизъм и дълбоко разделение в духовната сфера.

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)
crimea4.jpgВероятно нищо не е така навременно в наши дни, както въпросът що е Църква. И вероятно нищо не е до такава степен забравено в наши дни, както есхатологичната природа на Църквата. Най-вече на Запад, но понякога и в “нашия Изток”, т.е. в Православието, в най-ново време се наблюдава твърде силна тенденция Църквата да се разглежда като орган и придатък на историята (това, което наричаме днес “осветскостяване”). Ето защо, в наши дни е наложително Църквата да си припомни, че нейната истинска същност не се изчерпва нито от миналото й, колкото и да е богата и славна нейната история, нито от настоящето й – от нейната дейност и слово, колкото и те да са богати и впечатляващи. В действителност същността на Църквата се определя от бъдещето, от виждането за един свят не както е бил или както е, а както ще бъде в края на историята. Това, както ще видим, не е отричане на историята, нито на миналото, нито на настоящето на нашия живот, но представлява критерий, по който Църквата бива съпоставяна толкова спрямо миналото, колкото и спрямо нейното настояще, т.е. спрямо историята и света.

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

25310.jpgОткъс от лекционния курс Православна догматика, четен от митр. Йоан (Зизиулас) през 1987 г. в Богословския факултет на Солунския университет. Лекцията е предадена по магнетофонен запис.

Досега се спряхме на предпоставките за развитието на западното богословие, видяхме кои са основните характеристики на западната мисъл и след това проследихме как се проявяват тези характеристики в богословието и в конкретни богословски теми. Спряхме се на разликите между богословието (като слово за Бога) и икономѝята (като учение за Божието дело в света). Разгледахме проблема за filioque и последствията му, а сега ще пристъпим към други аспекти на богословието, които имат връзка преимуществено с икономѝята.

Когато говорихме за съществуването на Бога, отбелязахме, че трябва да кажем някои неща за западното богословие. Първо, че то не прави ясна разлика между икономѝята и богословието в собствен смисъл, т. е. смесва икономията с богословието и пренася троичните отношения, които наблюдаваме в икономѝята, в сферата на богословието, както и че filioque се явява следствие на това смесване и т. н.

Отваряне на целия текст

Автор Черногорско-Приморски митр. Амфилохий (Радович)
Митрополит АмфилохийПродължение от част І

По какъв начин Църквата предава на хората и ги възпитава в това отчество, чрез което между тях отново да се утвърди не-проядената от егоизъм святост на живота и човекът да се роди духовно за вечен живот? За това говори цялото й битие и цялата й методология, и богочовешкото отношение към човека и света. Нейното отчество, независимо дали става дума за Божието отчество или за благодатното отчество на пророците, апостолите, светите отци и духовния отец, не е отчество на завладяването, тиранията и господство над човешките съвести и души, а е отчество в родилни мъки с неизразимо смирение и човеколюбиво себе-пожертвувание за другия. Ако физическото раждане създава неразривни връзки между бащата, който ражда и синът, който се ражда, толкова повече това важи за духовното раждане, на което физическото е само блед символ. За да бъде истинско, то трябва да представлява общение не само в славата и властта Христови, но най-напред в Неговата кръстна смърт и в страшното слизане в Бого-отчуждения ад.
 

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Мен

1_20.jpgИма легенда, според която преди смъртта на Божията майка, преди нейното Успение, пред нея се явил архангел Гавриил, както в деня на Благовещение, и ѝ донесъл бели благоуханни цветя, напомнящи за блясъка на небесата, за вечния живот. Така гласи Преданието.

В действителност може да не е било така, но това предание има своя дълбок смисъл: ние вярваме и сме убедени, че до последните дни на живота си Божията майка се е стремила да пребъдва вечно със своя Син. Предчувствието за края на земния ѝ път и за това, че отново ще се срещне с Него, за нея са били радостна вест – подобна на Благовещението.

Христос живее тук с нас! И тя, Божията майка, също е била с Него през земния си живот, но на нея ѝ е предстояла височайша и радостна среща, защото е Негова майка, небесна Царица. Ние дори не наричаме смъртта ѝ „смърт“, а сън, успение, защото тя първа измежду хората постигна обòжение, като бе въздигната от Господа.

Отваряне на целия текст

Автор Черногорско-Приморски митр. Амфилохий (Радович)

Митрополит Амфилохий

Нашето време се отличава с незапомнен в историята бунт срещу всякакъв авторитет.  Какъвто и да е авторитетът: религиозен или морален, обществен или семеен – той е поставен под въпрос и е в дълбока криза. Тази всеобща криза е обхванала и възпитанието, неговите ценности и цели. И тук всичко е “поставено под въпрос”, по думите на известния педагог Пол Лангрън. Създава се впечатление, казва той, “сякаш човечеството е прерязало своите въжета и се е впуснало в огромна авантюра, на която не се виждат ясно нито основата, върху която се развива нито целите, които иска да постигне”. Авторитетът се е превърнал в символ на насилието и принудата. “Какво е авторитетът, какво е Бог?” – пишеше на стените на Сорбоната по време на студентските размирици през май 1969 г. В продължението пишеше “И едното и другото са представа за бащата, чиято естествена функция е насилничеството”.

Отваряне на целия текст

Автор Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)

Старозаветна Троица, Андрей РубльовЗа да направят учението за Троицата по-достъпно за разбиране, светите отци понякога прибягвали до аналогии и сравнения. Например, Троицата може да се сравни със слънцето: когато казваме „слънце”, ние имаме предвид самото небесно тяло, но също така слънчевата светлина и слънчевата топлина. Светлината и топлината се явяват самостоятелни „ипостаси” и въпреки това не съществуват изолирано от слънцето. Също и слънцето не съществува без топлината и светлината… Друга аналогия: водата, изворът и потокът: едното не може без другото… Човекът има ум, душа и слово: умът не може без душата и словото, иначе той би бил без-душен и без-словесен, но и душата и словото не могат да бъдат без-умни. В Бога са Отец, Слово и Дух, и както казвали защитниците на единосъщието на Никейския събор, ако Бог Отец някога е съществувал без Бог Слово, това означава, че Той е бил без-словесен или не-разумен.

Но аналогии от подобен род също не могат да обяснят нищо по същество: слънчевата светлина, например, не е нито личност, нито самостоятелно битие. По-просто би било да обясним тайната на Троицата, както това направил св. Спиридон Тримитунтски, участник в Никейския събор. Според преданието, когато го попитали как може Трима да бъдат едновременно Един, той вместо отговор, взел в ръцете си една тухла и я стиснал. От омекналата в ръцете на светеца пръст се издигнал пламък, а надолу потекла вода: „Както в тази тухла има и огън, и вода, – казал светителят, – така и в Единия Бог има три Лица…”.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме