Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Венцислав Каравълчев
1_8.gif„За древните гърци Хронос е символизирал времето, което води към смъртта, времето, което изяжда само себе си. Хронос е титан, който изяжда собствените си деца. Неговият антипод в гръцкия пантеон е Кайрос - "щастливият момент". Кайрос е много малък бог, с ръст на джудже и гол череп. На челото си обаче има кичур гъста коса. Ако го хванете за кичура, вие сте щастливец. Ако обаче закъснеете, макар и за миг, ръката ви се плъзга по голия му череп и вие вече няма как да го задържите. Този бог, Кайрос, е "щастливото време", скрито във времето на човешкия живот, той може да се появи и в часовете за работа, и в часовете за почивка - по всяко време.”[1]

Християнството дава нов живот и смисъл, изпълва с живо съдържание древната мъдрост. Премъдрият Соломон казва: „..няма нищо ново под слънцето” (Екл. 1:9). По-късно един от най-ерудираните отци на църквата св. Йоан Дамаскин ще внесе малка, но съществена поправка:Христос, “бидейки съвършен Бог, стана съвършен човек, и постигна най-новото от всички нови неща, единственото ново нещо под слънцето”[2]. Христос, Божият Син е крайъгленият камък, даващ смисъл на историята. С Боговъплъщението на Христос, кайросът влиза в хроноса и дава възможност на всеки  човек да вкуси от вечността на „Царството Божие”[3]. „Животът в Христа започва в този живот, семената му израстват в този свят. Но той в пълнота се осъществява в идващия живот – в бъдещия век, който очакваме”.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев
31_loavesandfish.jpg“…да станете участници в божественото естество…” (2 Петр. 1:4)
 
Един от актуалните въпроси в православното богословие през 20 век бе т. нар. „западен плен на православното богословие”, гениално формулиран от отец Георги Флоровски като „остра романизация на Православието, латинска псевдоморфоза на православието”. С този термин се обозначава възприемането на западните методи за богословстване, усвояването от източното богословско съзнание на западните форми и категории на мислене. Извън тесните академични среди малцина си дават сметка за дълбочината, с която този проблем рефлектира върху ежедневното ни християнско битие и световъзприемане, Озападняването на православието  е частично разкрито в неговите регионални измерения от големите богослови на нашето време Г. Флоровски, А. Шмеман, Йоан Майендорф, Л. Успенски, Д. Станилоае, Хр. Янарас и др. Друг коректив на „озападненото” православно богословие е животът на съвременните светии, които по Божия милост просияват и днес и чието свидетелство на вярата не може да бъде ограничено в рамките на схоластичното богословие. Може да кажем, че е налице ясна „диагноза” за кризата в днешното православно богословие, но въпреки призива на цяла плеяда харизматични богослови за възвръщане към богословието на св. отци, въпреки техния огромен труд, намерил своя апогей в светоотеческия синтез като средство за преодоляване на кризата, и до днес православното мислене продължава да живее в схоластичната рамка на западния плен.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)
_2Раждането „по плът” на Божествения Логос - Господ Иисус Христос е едно от най-значимите събития в човешката история. По думите на св. Йоан Златоуст, то е „митрополия”, център на всички църковни празници. Без Рождество нямаше да има Богоявление, Преображение, Разпятие, Възкресение и Възнесение. Без Рождество не може да има Възкресение, а без Възкресение би се обезсмислило божественото въплъщение. Цялата събитийност на божественото Домостроителство, изразена в Господските празници, е неразривно свързана. Празниците сами по себе си са едно цяло и ако Църквата ги е разделила, то е само условно, за да могат всички членове на Църквата да вникнат в дълбочината на всеки един празник, да го осмислят, почувстват и съпреживеят. Образ на тази неразривна връзка между празниците е Литургията, по време на която всеки път преживяваме целия Божествен план за спасението на света. Затова и св. отци казват, че всяка неделя празнуваме и Рождество, и Възкресение, и Петдесетница.

Отваряне на целия текст

Автор Мария Алексопулу
1_2.jpg(Първа част)

Приносът и делото на света Богородица

Съвършенството на добродетелта на света Богородица било нейната сила. С тази сила на добродетелите си тя сложила край на властта на греха, който владеел над човеците: „и беше достатъчна добродетелта на една душа да се противопостави на злобата на всички хора от както свят светува”87. По този начин света Богородица станала ковчег, който спасил човешкия род от страшния потоп на греха, както точно станало с Ноевия ковчег в Стария Завет88. Праведността и добродетелта на света Богородица измили човешката природа от зловонието на греха и заличили срама, който той причинил, унищожавайки едновременно и „безчинството” на общия враг на човека – дявола89. Тази победа над греха не се ограничила само до света Богородица, а се пренесла върху всички човеци90. Защото съгласно фундаменталната истина на православната вяра съществуването на всеки човек е тясно свързано със съществуването на другите. Това онтологично общение и единство на човешката природа води до това, че добродетелта и чистотата на едно лице се влива в целия човешкия род. Следователно, победата на света Богородица срещу греха никога не е била разглеждана само като нейна лична слава, а като победа, постигната от всички човеци.

Отваряне на целия текст

Автор Мария Алексопулу

1_85.jpgСв. Богородица, като изключителна и уникална личност, има основополагащо място в пространството на Православната църква. Ширшая небес е Началница, която води вярващите от всички епохи към Христос и пакибитието. В същото време тя е подателка на всяка божествена благост за човека и творението.1 Затова опитът да се представи величието на св. Богородица превишава човешките сили. Само ангелите, подчертава св. Николай Кавàсила, могат достойно да изразяват славата на св. Богородица в Небесното царство, докато ние можем да я възхваляваме само толкова, колкото е нужно, за да осветим нашия език и душа. Достатъчна е само една дума и припомняне на славата на св. Богородица, за да възвисим своите душа и ум и да се преобразим от плътски в духовни и от скверни в свети.2

Св. Николай Кавàсила не само възхвалява живота и благотворното присъствие на св. Богородица в света, а и въз основа на нейната личност се опитва да даде отговор и на големия проблем, поставен от хуманизма. Защото, когато се подценява величието на християнската антропология, се подкопава самият християнски живот.3 Живеейки през важната епоха на 14 в., св. Николай Кавàсила представя православната антропология чрез личността на св. Богородица. На предизвикателството на антропоцентричния хуманизъм той противопоставя личността на св. Богородица, която представлява човека, сътворен по Божи образ, дарен със силата за богоподобие.4 По този начин той дава ново измерение на догмата за Дева Мария. Той не го е тълкувал само в христологически аспект, както по-ранните отци на Църквата,5 а едновременно подчертава и неговото антропологично значение. Св. Богородица разкрива човешката природа, утвърждава я и я насочва към Христос. Антропологията на св. Николай Кавàсила и неговото учение за личността на св. Богородица взаимно се преплитат, имайки за средоточие Христос, Който е единственият истински и съвършен Човек.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман
1_80.jpg“Бог не е създал смъртта”. Човекът я е въвел в света, пожелавайки по своя воля живот само за себе си и в себе си, откъсвайки се от източника, целта и съдържанието на живота – от Бога. Поради това смъртта – като разединяване, отделяне, временност и преходност – е станала върховен закон на живота, разкривайки илюзорната природа на всичко земно.
 
За да се утеши, човекът е създал мечтата за друг свят, в който няма смърт; и заради нея се е лишил от този свят, предавайки го решително на смъртта. Само ако си върнем напълно християнското разбиране за смъртта, като за корен на извратеното разбиране за самото съдържание на живота, бихме могли да чуем отново, сякаш за пръв път, вестта за унищожаването на смъртта чрез възкресението.

Провъзгласяването на възкресението е сърцето на християнството. Бих искал да подчертая, че не говоря просто за безсмъртие на душата след нейното разделяне от тялото, за тайнствено безтелесно съществуване в отвъден, мистериозен и етеричен свят. Имам предвид точно възкресение. “Мъртвите ще възкръснат и тези, които са в гробовете ще се възрадват”.

Отваряне на целия текст

Автор Атински и на цяла Гърция архиеп. Христодул
1_115.jpgВсички знаем за прародителския грях, т. е. за непослушанието и бунта на прародителите в рая. Тук обаче е необходимо да изясним няколко основни момента, за да се избегнат погрешни тълувания.

1. Мъж и жена

В началото Бог сътворил човека, първо мъжа, а след това и жената от неговото ребро. В Писанието се казва “мъж и жена ги сътвори”. Характерно е, че в Божия замисъл за сътворението на жената доминира потребността човек, т. е. мъжът да не бъде сам на земята. Тук преобладава кинонийният елемент, а кинонията-общението с другия пол става в същото време сила за живот, която впоследствие съхранява и увековечава живота, отново според волята на Бога: “плодете се …” (Бит. 1:28). Бог е дал на мъжа и жената Своите качества в умален вид. Преди всичко това са разумът и самовластието. Разумът означава силата на мисълта, а самовластието – силата на свободата.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Добромир Димитров
1_6.jpgСоциолози, философи, политолози, психолози, непрестанно се опитват да анализират все по-бързата промяна на начина на живот, родена от модерната хипериндивидуалистична антропология.

Със сигурност можем да кажем, че съвременното общество е едно ново общество, без аналог в досегашната човешка история. Някои го наричат постмодерно, поради умирането на идеологиите, формирали го в миналото.

Жаждата за нещо ново поражда непрестанното развитие на технологиите и опита да се технологизира дори и ежедневието. Като причина за това се изтъква желанието за пълна независимост на човешката личност. Утилитарната етика е единствената етика в постмодерното общество, и тя неминуемо променя човешките взаимоотношения, става причина за кризата в общението. Ако се опитаме иконично да си представим образа на модерния човек, то този образ би бил фрагментиран, разбит на много частици все по-независими една от друга. Тази фрагментираност се проявява във всички наши взаимоотношения. Тя е модел на живота. Отделният фрагмент е изолиран от цялото и се превръща в индивидуална форма на съществуване. Човекът се затваря все повече и повече в своята изолация.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме