Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Йоан Майендорф

john meyendorffВизантийската мисъл никога не успява да се освободи от големия въпрос за това, как гръцката философия се отнася към християнското Откровение. Все пак осъждането на оригенизма при Юстиниан е важна стъпка от историята на винаги пребивавалия в конфликт със самия себе си византийски елинизъм. За системата, обединила учението на Аристотел с платонизма, наричана днес александрийски възглед за света, изграждаща основите на системата на неоплатонизма и, след Климент Александрийски и Ориген – вече широко възприета от гностиците – спечелила авторитет и сред християните, това осъждане е сериозен удар. Тя представя един йерархичен свят, където всички елементи произлизат от Бога и се стремят към Него, при което по-висшите посредничат на по-нисшите. В усилието си за решаване на проблема за отношението между абсолютното и относителното философският метод на неоплатонизма умножава броя посредници, като ги натоварва с откровяващи и теургични функции. Подобен метод удовлетворява типичната за елинизма необходимост от схващане на света като едно хармонично цяло (κόσμος), подчинено на един ред – постоянен и метафизично необходим (εἱμαρμένη). Тъй като обаче в него изцяло е изключена идеята за творение от нищо (ex nihilo), той не позволява да се избегне монистичното и всъщност пантеистично виждане за вселената.

Отваряне на целия текст

Автор Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)

krivosheinПроведеното между 24.9 и 1.10.1961 г. на о-в Родос Всеправославно съвещание внася в програмата на бъдещия Всеправославен предсъбор следния раздел:

В. Символически текстове в Православната църква:

1) авторитетни текстове в Православната църква;

2) текстове с относителен авторитет;

3) текстове със спомагателен авторитет;

4) съставяне и издаване на единно Православно изповедание на вярата.[1]

Въпросът за символическите текстове в Православната църква, за тяхното място и значение в православното богословие и православното богословско съзнание въобще, не е нов. Обикновено той се поставя под формата на питане за символически книги: има ли такива в Православната църква и, ако да, признава ли им тя специално значение.[2] Съставителите на споменатия раздел обаче избягват, очевидно съзнателно, този израз като спорен и непризнат от всички, като вместо него ползват символически текстове. Изборът на символически текстове става, както може да се предполага, и под влияние трудовете на Йоан Кармирис, преподавател по Догматическо и Нравствено богословие в Богословския ф-т на Атинския университет и крупен изследовател на догматическите паметници, предимно гръцките – от древния период и от ново време (след Византия). Вниманието му е привлечено предимно от полемични православни текстове от 16-18 в., писани против западните изповедания (римокатолицизма и протестантството), както и от въпроса за влиянието на същите тези изповедания върху православното богословие.[3] Плод на неговите многогодишни научни търсения е издаването на обемния (над 1000 с.) гръцки двутомник Догматически и символически паметници на Православната вселенска църква.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

john meyendorffВ предходните глави видяхме, че към момента на интронизирането на Юстиниан І за император (527 г.) богословските позиции на привържениците на Халкидонския събор са опасно несъгласувани. След смъртта на Теодорит сред тях няма нито един значителен богослов. Обратно на това, монофизитите справедливо могат да се гордеят с присъствието в редиците си на личности като Филоксен Мабугски и Севир Антиохийски. На претенцията на последния да е автентичен представител на великите традиции на отците православните практически не могат да противопоставят нищо друго, освен старите аргументи, извлечени от Теодор Мопсуестийски, който обаче – след случая с Несторий – попада под сериозно подозрение.

Има и такива богослови, които, макар да остават „верни на Халкидонския събор, започват да забелязват слабостите на неговите апологети, изразени особено силно в някои кръгове, в крайното противопоставяне спрямо интерполирания Трисагион. Както видяхме, текстът на този химн, във вида, предложен от монофизитския патриарх на Антиохия Петър Гнафевс – „Свети Боже, свети Крепкий, свети Безсмертний, Който бе разпнат за нас, помилуй нас” – формално не е еретически, тъй като е адресиран към Христос, а не към цялата Троица. Той може да бъде смятан за гибелен само доколкото се превръща в лозунг на монофизитите. Халкидонците обаче не се ограничават само до това. Някои от тях отричат и самия принцип, по силата на който предвечният Логос може да е страдал, да е било разпнат и да умре. Субект на страданията те назовават Христос или плътта, човечеството на Логоса.[1] Безспорно това е същият този проблем, който е бил дискутиран в годините преди Третия вселенски събор в Ефес и който е посветен на термина Богородица: може ли Логосът действително да бъде роден от Дева и не е ли само човекът Иисус син на Мария? По-късно св. Кирил Александрийски, който отстоява против Несторий пълната богословска обоснованост на термина Богородица, е принуден да заяви в своя дванадесети анатематизъм, че Словото пострада в плът.[2] В противоположност на това, монасите-акимити, основните поддръжници на Халкидон в столицата,[3] не само се противопоставят на теопасхитските формули, но и тълкуват термина Богородица като благочестива парафраза, което на практика означава същото, което приема и самият Несторий.

Отваряне на целия текст

Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Kallistos WareНепознати, а сме добре познати.

2 Кор. 6:9

Бог е непостижим за ума. Ако не беше така, Той нямаше да бъде Бог.[1]

Евагрий Понтийски

Един ден няколко братя дошли да видят авва Антоний, сред тях бил и авва Йосиф. Като искал да ги изпита, старецът споменал един текст от Писанието и, започвайки с най-младия, ги попитал какво означава. Всеки го обяснил колкото може по-добре. Но на всеки старецът казвал: „Още не си намерил отговора”. Най-накрая попитал авва Йосиф: „А според теб, какво означава този текст?” Той отвърнал: „Не знам”. Тогава авва Антоний казал: „Наистина, авва Йосиф е на прав път, щом казва не знам”.[2]

Слова на пустинните отци

Както приятел говори с приятел, така човек говори с Бога и, приближавайки с доверие, застава пред лицето на Онзи, Който живее непристъпен в светлина.[3]

Симеон Нови Богослов

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Романидис

Fr John_RomanidesРазличието между отците и еретиците е, че първите приемат непосредствено от обòжваните (т. е. светците) свръхразумен опит от нетварната светлина на божеството на Светата Троица, а вторите поставят между обòжваните и Бога само тварните средства на откровението.

Между тези еретици, като самосатианци и ариани, има все пак последователи на някакво апофатическо богословие, докато еретиците-евномиани изоставят изцяло това богословие, а впоследствие, следвайки Августин, това правят и франколатините. При всички положения обаче във въпросните случаи тварните средства на откровението на нетварното имат за цел пренасянето от нетварното на послание за спасение и самото творение като факт. Докато в Православното предание на обòжваните – пророците, апостолите и светците – апофатическото богословие идва от личния опит на обòжвания в свръхразумна нетварна божествена светлина, при гореспоменатите еретици характерът на свръхразумното или противоразумно откровение е следствие от възприемането от хората единствено на тварни послания от Бога, или единствено чрез тварната природа на Христос, или чрез тази на някакъв тварен Логос, но във всеки случай – както са описани в Св. Писание. Изобщо, както свръхразумното апофатическо богословие на самосатците и арианите, така и рационалното катафатично богословие на евномианите и франколатините се основават изключително върху Св. Писание, тъй като личният опит на духовните мъже от тези ереси познава Бога винаги посредством тварно средство или дори бесовски екстаз, който не е несвързан с обòжението.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

2 Fr_John_MeyendorffВ сборника, посветен на скъпия учител и юбиляр, стълб на нашата академия професор Антон Владимирович Карташов, имам желанието да докосна тема, често засягана от него в лекциите му по Църковна история. С тънък исторически усет Антон Владимирович учи своите студенти да подхождат към въпроса за разделянето на християнския свят, като към постепенен, дълго развивал се и все още развиващ се исторически процес. Колко много този исторически метод е далеч от полемичните опростявания или унионалната сантименталност, с които толкова често се задоволява учената и неучена църковна литература!

С търпимост, наследена от либералната традиция на старата школа, Антон Владимирович не веднъж се е изказвал в полза на принципната възможност на съвместното съществуване, в лоното на едната Църква на централизирания западен църковен строй и на древната източна съборност.

Не знаем такъв ли ще бъде завършекът на историята, но можем и сме длъжни с всички сили да утвърждаваме, че единството на Христовата Църква и нейното устройство са неразривно свързани помежду си. Църковното устройство трябва да изразява не само човешката социална организация, но също така и даденото от Бога единство на Църквата. Това устройство е неизменяемо в своята основа, макар в потока на историята, външните проявления на църковната организация явно и закономерно да се променят. Мнозина приемат тези временни и относителни изменения за норма, абсолютизирайки един или друг стадий от църковния процес, или пък обратно – като предпоставят, че абсолютна норма изобщо няма, изпадат в църковен релативизъм. Ето защо една от основните задачи на православното богословие в наши дни трябва да се състои в това, щото пред лицето на православното съзнание, пред лицето на инославния свят, да разкрие Свещеното Предание на Църквата, неизменяемо и пазено от нея в своята неизменност и спасителност – това Предание, без което няма Църква, и което в пълнотата си представлява самото православие, отделяйки го от изменяемите и относителни човешки предания, натрупани в историята.

С тази мисъл днес ще подходим и към византийската църковна литература за св. апостол Петър и неговото приемство. Както върху всяка литература, и върху нея лежи печатът на историческата епоха, в която тя се е появила. Ще се постараем, все пак, да проследим вечната истина на православната еклисиология, която е изразена в нея.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Василий (Гондикакис)

Isus Hristos-Spasitel Hilendar kraya na 13 vekЦърквата съществува като непрестанно богоявление. „Който е видял Мене, видял е Отца” (Иоан 14:9). И този, който е видял Църквата, е видял невидимо присъстващия с нас Богочовек Господ и Светия Дух.

Няма разлика в начина, по който Църквата съществува и по който поучава и богословства. Троичният начин на съществуване конституира тайната на Църквата и е категорична проповед, която убеждава човека, че Бог Отец обича света, както е възлюбил и обича Сина. И това усещане за божествената любов, което дарява свобода, представлява необходима и естествена атмосфера, в която човек може да се развива.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

S-AverintsevИскам да благодаря на ръководството на Киевско-Могилянската академия за почетната възможност да подновя отдавнашните и топли отношения с вашия славен град, събрал множество съкровища на историческата памет. Благодаря за разрешението да прочета лекцията си в залата, която в следсхоластическия и ранноромантичния период беше много важна за нас, северните ученици на киевските доктори, като образец за московските ни образователни учреждения – такива като школата на братя Лихуди или Славяно-гръцко-латинската академия.

Именно в качеството си на почетен гост от северна Москва, като – може да се каже – москал[1], аз се обръщам към вас. Моля да бъда извинен за това, че не владея украинския език, макар и да не може да се каже, че този език ми е напълно чужд и непознат. Случвало се е, майка ми – наполовина украинка – да ми пее за приспиване украински песни, по-голямата част по стихове на Тарас Шевченко, така че се запознах с тези велики творби по един особен, сантиментален начин.

Впоследствие през живота си отново и отново опитвах да изучавам украинската поезия по нейните първоизточници. Но както вече казах, аз не владея езика ви и затова не смея да говоря на него, та да не обидя вътрешното ви чувство за езиково достойнство във фонетиката, лексиката и граматиката; за да не извърша, Боже опази, crimen laesae majestatis lingue Ruthenicae.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме