Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Свещ. Михаил Кардамакис

936928 439933602766467_1086960024_nЧовекът е личност, а не индивид. Индивидът се отъждествява с егоцентричното, рационалистичното и абстрактното, докато личността с общуването, киновийността (от гр. κοινωνία – общност, общуване, общество), с опитното и конкретно измерение на реалността. Личността е единствената реалност, в която се отразяват едновременно абсолютното и уникалното, всеобхватността и вечността на човека. Това е отговорът на християнската антропология спрямо опита за антропологична дефиниция. С други думи, човекът не е някаква биологична генеалогична-самосъществуваща монада, а личностно същество в неговата всеобхватна духовна и богословска перспектива. Той е създаден „по Божий образ и подобие”, а не просто е роден в границите на човешката физиология. Индивидът е идеологическа и философска категория, а личността – духовна и богословска. Ако индивидът е извор на отчуждение, то личността носи силата на общението. Затова човек се определя единствено от своите отношения. Първият човек е бил създаден във връзка с личности.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос), прот. Йоан Романидис

VlaxosRomanidisВ предната глава видяхме как е сътворена тварта и човекът, как функционират душа и тяло и кой е естественият (физиологичният) човек след неговото сътворение.

В кн. Битие боговидецът Моисей не описва само събитията по сътворяването на света, а също и падението на човека, както и последиците от него за цялото творение. Творението няма свобода да потисне тлението. То е повлечено подир падналия човек. Тъй като човек в своето устройство включва елементи от сетивния свят, последствията от греха се предават и в цялото творение.

Преди падението човешкият ум (νοῦς) е в общение с Бога и с ангелите. Той гледа славата Божия и в тази перспектива се преобразяват всичките действия (ἐνέργειαι) на неговата душа и тяло. Всички те се намират в движение към Бога. След грехопадението обаче тази даденост се обръща, защото помраченият ум не направлява вече действията (ἐνέργειαι) на душата и тялото. Вече не излъчва светлината към останалото творение.

В следващите страници ще видим какво става след грехопадението на човека.

Отваряне на целия текст

Автор Черногорско-Приморски митр. Амфилохий (Радович)

mitr amfilohije_radovichДревният патерик – сборник с думи на египетските отци-пустинници – съдържа странен епизод – диалог на св. Макарий Велики с черепа на езически жрец. Ето този диалог. Авва Макарий разказва как веднъж вървял през пустинята и намерил череп. „Побутнах го с палмова пръчка и черепът заговори. Попитах го: „Кой си ти?”. Черепът отговори: „Бях главен жрец на идолопоклонниците, живели някога тук. Знам кой си ти – духоносният авва Макарий. Когато в теб се разгаря състрадание и любов към онези, които се мъчат в ада и ти се молиш за тях, те получават утешение”. Старецът попитал: „За какви мъки и за какво утешение говориш?”. Черепът му отвърнал: „Както е високо небето над земята, така е висок и пламъкът под нас и от глава до пети сме потопени в него. И това, което е най-страшното – не виждаме лицата един на друг: привързани сме с гърбове един към друг и когато ти се молиш за нас, тогава, макар и за кратко, можем да видим лицата на тези, които са до нас – в това е нашето утешение”. Тогава старецът заплакал и казал: „Нещастен е денят, в който е роден човек…”.

Отваряне на целия текст

Автор Никола Владиков

N VladikovИ градът няма нужда ни от слънце, ни от месечина, за да светят в него, понеже Божията слава го е осветила, и светило му е Агнецът

(Откр. 21:23)

Фокусът в тази статия е върху средата, и по конкретно градската среда, в иконата: градската среда в иконата, разбирана не само като съвкупност от архитектурни обекти, а най-вече като отражение, икона на общностния, кинониен живот на човека. Иконите показват светците в Богочовешката общност, Христовата Църква – единствената Среда, в която има условия за живот, при това живот в изобилие; среда, имаща ипостасните си измерения и, както ще видим, топос (τόπος) и тропос (τρόπος) на този живот.[1] Иконите откриват тази есхатологично-христологична градска среда, която се заражда още в този живот.[2] Статията има за цел да скицира, да се опита да види в приложените св. икони какво е градската среда, как и защо е изобразена, какви нива има и най важното – какво ни казва, а тя задължително е нарисувана, за да ни каже нещо. Този текст е написан, за да размисли върху тъкмо тези неща. Всяка икона е призив за диалог и богословстване – тя има какво да ни благовести, а най-важното благовестие, за Христовото Възкресение, се подчертава от всички езикови елементи на иконата, от златния фон и перспективата, от светлината, от композицията, от пластичността и т. н. В този диалог човек може да навлезе в градското пространство, чиито граждани са Христос и светците, а също така и те да влязат в неговия свят. Изображенията са разгледани отделно, но в крайна сметка – както ще видим – от всички икони надзърта една и съща градска среда. 

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Пешков

SinАктуалността на темата произтича от факта, че в съвременното секуларизирано общество думите грях и греховност все по-рядко се употребяват, като почти са загубили своя смисъл и значение. И ако известният персонаж на о. Сергий Булгаков твърди, че дяволът не съществува, то съвременното общество се стреми да утвърди нормалността на настоящото състояние на човека, като гради върху него собственото си разбиране за нравствена всепозволеност.

Отношението към понятието грях в съвременния свят не може да бъде наречено отрицателно: по-скоро трябва да говорим за почти пълна загуба на самата представа за грях. Нещо повече, според изкривеното разбиране в днешното общество е неестествено да не вършим това, което в християнската нравственост се нарича грях.[1] Най-остро това се усеща в западното общество. Причината за подобно премълчаване на проблема за греха съвременните изследователи виждат в декларираните като демократични идеали и описват случващото се по следния начин: „Думата грях не е на мода. Тя предполага съществуването на Бог и на морален закон, изписан от Него в съзнанието и съвестта на човека – думата грях може да обиди свободата на мнение на нашия събеседник… Хората се затрудняват да произнесат думата зло от страх, че ще бъдат сметнати за старомодни и изостанали от времето”.[2] Това бедствено положение в западното общество принуждава папа Йоан Павел ІІ на 14.8.1983 г. в Лурд молитвено да проси Бог да бъде милостив „към тези, които вече не знаят, какво е това грях или не желаят да знаят” и направо да посочи, че „чувството за грях до голяма степен е загубено, защото е загубено усещането за Бога”.[3] Подобно разбиране за греха и греховността се налага и в нашето общество.

 

Отваряне на целия текст

Автор Ивайло Вътев

Theotokos Katafigi

Опит за иконографски анализ на иконата от Погановския манастир „Св. Богородица Катафиги и св. Йоан Богослов”

В криптата на храм-паметника „Св. Александър Невски”, сред многото шедьоври на българското средновековно и възрожденско изкуство особено място заема двустранната икона от Погановския манастир „Св. Йоан Богослов”. Освен че чисто технически и естетически представлява връх в църковното изкуство, тя е особено интересна от гледна точна на своето богословско съдържание. Иконата е нарисувана в самия край на 14 в. Нейният зограф е бил свидетел на смутните времена от последните дни на Второто българско царство, на непродуктивните опити на някои от поместните православни църкви за уния с Рим, на разприте между различни течения в християнството, някои от които еретични. Бил е обаче и свидетел на разцвета на мощни духовни течения в Църквата, чийто упадък – до голяма степен изкуствен и предизвикан от външни за Църквата фактори – започва приблизително по същото време, но все още е недостатъчно отчетлив и забележим. 

Отваряне на целия текст

Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Kallistos WareНадежда ми е Отец,

Прибежище ми е Син,

Покров ми е Дух Свети,

Троице Свята, слава на Тебе.

Св. Йоаникий[1]

Безначална нетварна Троице, неделимо Единство,

Която си три и едно, Отец, Син и Дух,

един Бог, приеми песента от глинени езици

сякаш е от пламенни уста

Из Триода[2]

Бог като взаимна любов

Вярвам в един Бог – заявяваме в началото на Символа на вярата. Но веднага след това добавяме нещо много повече: вярвам – продължаваме нататък – в един Бог, Който е същевременно три: Отец, Син и Свети Дух. В Бог има както истинско единство, така и неподправено многообразие. Християнският Бог е не просто единица, а единство, не просто единичност, а единна общност. В Бога има нещо аналогично на обществото: не е отделна личност, обичаща само себе си, не е самодостатъчна монада или Единият. Той е триединство: три равнопоставени личности, всяка от които пребивава в другите две по силата на непрестанен порив на взаимна любов. Amo ergo sum, обичам, следователно съм: това заглавие на едно стихотворение от Катлийн Райн може да послужи като мото за Бог като Света Троица. Думите на Шекспир за любовта между двама души могат да бъдат отнесени към божествената любов на вечните Трима:

Отваряне на целия текст

Автор Елена Луковникова

466През раннохристиянската епоха не е имало устойчиво празнуване на Рождество Христово. Източните църкви са припомняли за това събитие в деня на празнуването на Кръщението на Иисус Христос  на Богоявление. През 3 в. Ориген увещава християните да не празнуват рождените си дни, опирайки се на думите на праведния Йов и на пророк Йеремия, които скърбят за този ден (Иов 14:4; Иер. 20:14).

Интересът към деня на Рождеството на Спасителя е възникнал още в началото на 2 в. Климент Александрийски посочва 25 декември като деня на раждането на Спасителя. Най-напред Рождество Христово са празнували в Рим през втората четвърт на 4 в. Достигналата до нас най-древна служба за Рождество Христово учените отнасят към 5 в. През 4 в. се утвърждава празнуването на Рождество Христово и в Източните църкви. Св. Василий Велики въвежда за пръв път този празник в Кесария и в епископската си област, а от 378 г. започва да се празнува и в Константинопол. От 430 г. започват да го празнуват в Александрия.

Празникът се възприема като потвърждение на истината за въплъщението на Бога Слово, дошъл на земята в плът, за да спаси човечеството от робството на греха. Това значение на празника се съхранява и в епохата на догматическите спорове за двете природи на Иисус Христос през 4-5 в. и оказва влияние върху развитието на иконографията на Рождество Христово.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме