Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Джордж Драгас

Fr George_DragasВстъпление

Осъжда ли Осмият вселенски събор в Константинопол (879-880 г.) добавката Filioque към Символа на вярата като канонично неприемлива и богословски погрешна? Това е въпросът, на който се опитваме да отговорим в тази студия, в светлината на съвременните разисквания между православните и лутераните в Америка. Тя се състои от три части: 1) разяснения защо този събор е Осми вселенски; 2) значение на неговото вероопределение (орос) във връзка със спора за Filioque и 3) нов поглед към това вероопределение.

1. Разяснения относно Осмия вселенски събор

Гръцкият Православен изток и Латинският запад нямат общо становище по въпроса кой събор е Осми вселенски. Те приемат единодушно първите седем вселенски събора,[1] но вън от тях римокатолиците броят още 14, като достигат до общия брой 21, последен от които е Вторият Ватикански събор.[2] От своя страна, Православната църква не смята за вселенски повече от първите седем събора, макар че възприема някои по-късни от тях свои събори, които, както можем да видим от техните протоколи, наричат сами себе си „вселенски”. Един от тях е т. нар. „Осми вселенски събор” или Четвърти Константинополски от 879-880 г.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Евдокиадски еп. Георги (Вагнер)

Ep Georges_VagnerМоже ли да се говори за православната пневматология (православното учение за Светия Дух) като за някакво определено и завършено учение, характерно единствено за богословието на Православния изток. Да се отговори на този въпрос с предварително готовото „да” или „не” е трудно.

Православният изток не претендира да е носител на някакво в собствен смисъл „особено” учение за Духа. Изтокът изповядва вярата в Светия Дух с думите на древното вселенско изповедание, фиксирано в Символа на вярата на Константинополския събор от 381 г. Основната черта на всяко истинно православно богословстване е библейското и светоотеческото вдъхновение. Православната богословска работа предполага преди всичко постоянна, и винаги нова, среща с Божественото откровение, засвидетелствано в Словото на Писанието и непрекъснат, жив диалог с великите си Отци – свидетели на Преданието в Църквата. Православния богослов е длъжен постоянно да се обръща към Отците и да разбира от тях как те схващат и тълкуват данните на Откровението; да се стреми да богословства заедно с тях. Предвид тази основна насока на всяко православно богословстване, на пръв поглед изглежда малко вероятно тук да ни се открият някакви „особени” или принципно „нови” пневматологични хоризонти.

Заедно с това обаче, в православната традиция достатъчно ясно излизат и някои специални теми, отнасящи се до областта на пневматологията или допиращи се до нея – срещаме някои въпроси, на които Изтокът дава отговор, не съвпадащ с отговорите на западните конфесии.

Отваряне на целия текст

Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Kallistos WareБог примири света със Себе Си чрез Христа...

(2 Кор. 5:19)

Жадувай по Христос и Той ще те насити със Своята любов[1]

(Св. Исаак Сирин)

Авва Исаак каза: Веднъж като седях с авва Пимен, видях, че той е в екстаз и тъй като с него говорех много открито, аз паднах пред него и го помолих: „Кажи ми, къде беше?”. А той не искаше да ми каже. Но когато го притиснах, ми отговори: „Мислите ми бяха със св. Мария – Божията майка, която стоеше и плачеше при кръста на Спасителя; и ми се прииска и аз да бих могъл винаги да плача толкова, колкото тя плака тогава”.[2]

(Слова на отците-пустинници)

Нашият Спътник

Към края на Пуста земя Т. С. Елиът пише:

Кой е третият дето винаги крачи до тебе?

Само двамата с теб сме когато броя

но когато погледна нагоре по белия път

някой друг има винаги крачещ до тебе…[3]

В бележките той обяснява, че е имал предвид историята, разказвана за антарктическата експедиция на Шакълтън: когато групата изследователи стигали до предела на силите си, те неведнъж изпитвали усещането, че с тях има един повече, отколкото можели да преброят. Дълго преди Шакълтън, вавилонският цар Навуходоносор преживял нещо подобно: „Нали трима души вързани хвърлихме в огъня? … Ето, аз виждам четирима души, невързани да ходят сред огъня, и нищо им няма; и видът на четвъртия е подобен на сина Божий” (Дан. 3:91-92).

Такъв за нас е Иисус – нашият Спасител. Той е Онзи, Който винаги върви до нас, когато сме на предела на способностите си, Който е с нас в ледената пустош или в огнената пещ. Това слово е за всеки от нас в миговете на пределната ни самота или изпитание: Не си сам, имаш спътник.

Отваряне на целия текст

Автор Месогийски и Лавреотикийски митр. Николай (Хаджиниколау)

ecpyrovolhthissa2Света гора като градина на света Богородица

Географски Света Гора е известна като Атон, а духовно като „Градината на св. Богородица”, като място, отделено на св. Богородица, място, посветено на Божията майка, място за особена чест и преклонение към нея, като място за покой на св. Богородица. Бидейки място на Бога (разбираме това богословски) и обител на толкова много светци (това го виждаме в множеството техни св. мощи и чудеса) в съзнанието на светогорските отци още от началото на историята на Света Гора за личността на св. Богородица се говори специално.

Действително светогороският типик на всяко последование включва допълнителни моления и молитви към св. Богородица, каквито са всекидневното четене на последованието на акатиста към св. Богородица, на Теотокария, специални химни и единични бдения, посветени на нейни икони или чудеса. Всеки от двайсетте светогорски манастира пази като драгоценно съкровище голям брой богородични икони, като на някои от тях се приписват чудодейни свойства и се споменават впечатляващи свръхестествени събития, свързани с отправена към тях молитва, чудни явявания, истории и т. н.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Киприан (Керн)

Archimandrite Cyprien_KernПочти всички писатели и учители на Църквата докосват в една или друга степен въпроса за богоподобието на човека. И това е съвсем разбираемо, тъй като по своя характер учението за сътворяването на човека по Божи образ и Божие подобие е чисто библейско. Нехристиянската антропология не знае нищо по този въпрос и не включва в схемите за човека категорията богоподобие. Но сред църковните писатели и учители едни различават образа от подобието, а други са склонни да смятат двата израза за синонимни. Освен това, в най-древни времена са виждали Божия образ в определени способности на човека, докато по-късно под понятието Божи образ започват да разбират съвкупността от духовни дарования или способности, и въобще да влагат в този библейски израз все по-голямо и по-голямо съдържание.

Като че ли най-голям е броят на църковните писатели, които са искали да видят Божия образ в разумността (духовността). Някои от тях допускат, редом с духовността или разумността, още и свободната воля като признак за Божи образ. Други виждат Божия образ в безсмъртието, в господстващото или властващото положение на човека в мирозданието. Божият образ се разбира от учителите на Църквата и като залог за святост или, по-точно казано, способност за нравствено усъвършенстване.

Отваряне на целия текст

Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Kallistos WareВеднъж при свети Антоний дошъл един от мъдреците на онова време и му казал: „Отче, как издържаш да живееш тук, лишен от всякаква утеха на книгите?”.

Антоний му отговорил: „Моята книга, философе, е природата на създадените

неща и мога да чета от нея Божиите дела по всяко време.[1]

Евагрий Понтийски

Разбери, че вътре в теб има втора умалена вселена:

вътре в теб има слънце, има луна, има и звезди.[2]

Ориген

Обърни очи към небесата

Актрисата Лайла МакКарти описва как веднъж отишла при Дж. Бърнард Шоу много нещастна, непосредствено след като мъжът ѝ я изоставил:

Цялата треперех. Шоу седеше много спокойно. Огънят ме стопли… Нямам представа колко време сме стояли така, но изведнъж осъзнах, че заедно с Шоу вървя с натежали крака напред-назад… по улица Аделфи! Товарът на налегналото ме бреме постепенно отслабваше и отприщи сълзите, които преди това не можеха да излязат навън… Той ме остави да плача. Скоро чух глас, в който звучеше цялата нежност и топлота на този свят. Той каза: „Погледни нагоре, скъпа, обърни очи към небето. В този живот има нещо повече от всичко това. Много повече”.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

john meyendorffВ предходните глави разгледахме основно проблемите и кризите, пред които от 5 век нататък е изправено източното християнско богословие: христологическата криза като цяло, оригенистичната криза и проблемът с интегрирането на неоплатонизма. Страстният характер на споровете, произтичащи от тези проблеми, е свидетелство за екзистенциалната значимост, придавана им от техните съвременници. На изпитание са поставени основни истини на християнската вяра – истини, свързани със спасението на човека, неговата връзка с Бога и крайната му съдба.

Бог стана Човек, за да може човекът да стане бог – казва св. Атанасий,[1] и върху това негово фундаментално сотириологическо настояване, – което би загубило целия свой смисъл, в случай че Словото не е било нищо повече от творение – се гради цялата му антиарианска полемика. По сходен начин в думите на Григорий Богослов може да бъде обобщена и аргументацията на Отците против аполинарианството и евтихианството: Това, което не е възприето, не може да бъде излекувано и това, което не е съединено с Бога, не може да бъде спасено.[2] Ако Божият Син не бе възприел и не бе направил Своя собствена истинската и цялата човешка природа, спасението би останало безсъдържателна дума.

Тук богословските спорове, които досега бях разглеждани изолирано, ще останат настрана, за да разгледаме самата представа за спасението – такава, каквато я виждаме при византийските духовни писатели, някои от които също участват в богословските спорове на времето. На Изток христологическият спор никога не се води отделено от същностните елементи на християнската духовност, чиято централна роля в системата на Максим Изповедник, както и в по-късните развития на византийското богословие, изискват да ѝ отделим видно място в това общо изследване върху христологията.

Отваряне на целия текст

Автор Панайотис Нелас

Panayotis NellasВъзстановяването на автентичния смисъл на мирянския елемент в Църквата и възвръщането към значимата роля на мирянина в църковния живот е едно от най-значимите достижения на съвременното западно богословие. Това безспорно е трудно поради множеството натрупани във вековете деформации в разбирането за миряните. Почти тоталното господство на клириците в римокатолицизма и на миряните – в протестантизма е създало пропаст между двата възгледа, които от дълго време биват съотнасяни един спрямо друг като две различни и дори противоречащи разбирания, а не в контекста на връзката Църква-лаос (народ Божи) и Христос – като Глава на лаоса.

Настоящата статия ще погледне към проблема от православна гледна точка и ще има за цел да допринесе за изясняване на няколко трудни моменти, като по този начин помогне за преодоляването на някои неизбежни безизходици в западната перспектива. Освен това, в последно време и в Православната църква има действителен проблем с мирянството – поне що се отнася до практическия живот на Църквата и до нейната организация. Богословският поглед би могъл вероятно да помогне за разрешаването на този проблем.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме