Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Kallistos WareНе аз живея, но Христос живее в мен

(Гал. 2:20)

Няма живот без молитва. Без молитва има само безумие и страх.

Душата на православието е в дара на молитвата.[1]

(Василий Розанов)

Един брат попитал авва Агатон: „Коя добродетел, отче, измежду всички дела, които вършим, изисква най-много усилия?”. Той му отговорил: „Прости ми, но мисля, че няма по-велик труд от молитвата към Бога. Защото всеки път, когато човек пожелае да се моли, неговите врагове, демоните, се опитват да му попречат; защото те знаят, че нищо не им пречи така, както молитвата към Бога. Във всички други дела, ако е упорит, ще постигне мир. Но за да се моли, човек трябва да се бори до последния си дъх”.[2]

(Изречения на отците пустинници)

Трите етапа на Пътя

Веднага след като бях посветен в духовен сан, помолих гръцкия си епископ да ми каже как да проповядвам. Неговият отговор бе необичаен и лаконичен: „Всяка проповед – каза ми той – трябва да съдържа три неща: нито повече, нито по-малко”.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

john meyendorffВизантийският изток е единственият географски регион от християнския свят, в който въпросът за образите предизвиква богословски дебат, продължил повече от столетие. Това явление има психологически и исторически причини. Християнското благочестие на гръкоговорящите страни е вкоренено в традиция, в която религиозният образ има по необходимост свое място в богослужението, докато за сирийската или за арменската християнски общности, без те да са били винаги враждебно настроени към образите, не е характерна естествена склонност да ги превръщат в обект на почитание. В тези общности образите се разглеждат в техния чисто дидактичен аспект – просто като илюстрации на библейския текст.

И тези две тенденции вероятно биха продължили да съсъществуват мирно вътре в едната Църква, ако указите на императорите-иконоборци не бяха поставили въпроса по радикален начин, принуждавайки богословите да изработят самите принципи и на иконоборчеството, и на иконопочитанието. Още от самото начало на спора стават явни и христологическите измерения на проблема, но едва през втората половина на 8 век в отхвърлянето на образите от иконоборците се прилагат вече самите христологическите формули, за да получат своето окончателно разработване.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георги Флоровски

6944d4558da8173d27c7651e14f6fb9eНяма съмнение, че иконоборческият спор е един от най-големите конфликти в историята на Християнската църква. Той не е само византийски – в спора е въвлечен и Западът, макар там никога да не следват мисълта на Изтока и да не разбират всички тънкости на византийското богословие на иконите. Обратно на това, за историята на Християнския изток иконоборчеството е повратна точка. Всички области от живота са засегнати от конфликта, всички слоеве от обществото излизат на борба. Ожесточената, мъчителна и отчаяна война е не на живот, а на смърт; победата има висока цена и при това с нея източникът на напрежение не е отстранен. Вътрешното единство, изкривено и подкопано от спора, никога повече не се завръща във Византийската църква.

Колкото и да е странно, ключът към разбирането на този спор изглежда загубен. Произходът, значението и същността на иконоборческия конфликт остават неясни и загадъчни. Съвременните историци не са съгласни помежду си в тълкуването на най-основни понятия. В продължение на десетилетия – от времето на Папаригопулос и Василевски – беше прието иконоборческата криза да се описва предимно в социални и политически термини, а религиозната ѝ страна да се смята за нещо второстепенно. По най-различни начини се твърдеше, че в началото конфликтът не е имал нищо общо с вероучението, а богословските доводи враждуващите страни измислят post factum, като ефикасни оръжия в борбата. Някои историци стигнаха дотам, да обявят религиозния спор за „димна завеса” – измислена и използвана от враждуващите партии с цел да скрият истинските причини за борбата, които били всъщност икономически.[1] Съвсем неотдавна известен византолог твърдеше, че богословието „няма никакво значение” в този спор и че целият конфликт е „свързан с всичко друго, само не и с философската спекулация”.[2] Византия се представяше като изтощена и духовно мъртва дълго преди избухването на иконоборческия спор, а самият този конфликт – като доказателство за безплодието на Византийската църква, чието развитие се намирало в задънена улица. „Интелектуалната любознателност практически е мъртва. В лагера на православните от нея не е останала и следа”. От друга страна, и иконоборчеството „само по себе си – в интелектуален план – не представлява нищо особено”.[3] Ето защо, спорът за иконите не трябва да се тълкува в перспективата на великите догматически спорове от миналите столетия: старите христологически ереси отдавна са прокълнати и вече били мъртви. В този спор духовете им били призовани само заради ефективността им в полемиката[4]. В заключение се твърди, че днес не трябва да ексхумираме тези трупове отново.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

john meyendorffМакар Ориген, Псевдо-Дионисий и преп. Максим, надхвърляйки ограниченията на обикновената полемика против еретиците, да са създали системи на богословската мисъл, системата на преп. Йоан Дамаскин е вече от съвсем различен характер. В нея няма нищо ново – по същество тя представлява учебно пособие и е използвана именно в това си качество, в течение на цялото Византийско средновековие. Основният труд на Дамаскин, Извор на знанието (Πηγὴ γνώσεως), обхващащ в себе си „Философски глави” (Κεφάλαια φιλοσοφικά),[1] „За ересите накратко” (Περὶ αἱρέσεων ἐν συντομία)[2] и „Точно изложение на православната вяра” (Ἔκδοσις ἀκριβὴς τῆς ὀρθοδόξου πίστεως), е преди всичко сбито и удобно за употреба изложение на светоотеческото богословие. Веднъж обаче изследвано в светлината на няколко по-скромни съчинения – проповеди, кратки догматически трактати и химни – то става нещо повече от обикновено повторение на чужди идеи. Разполагайки успоредно тринитарната терминология на Кападокийците, халкидонската христология, доизясняването ѝ през 6 век и идеите и терминологията на Дионисий и на св. Максим, Йоан Дамаскин разкрива тяхната вътрешна съгласуваност и, с помощта на допълнителни източници, като съчиненията на Псевдо-Кирил за Светата Троица, достига до техния окончателен синтез.

Превърналите се днес вече в класически определения на термините, използвани в тринитарното богословие и в христологията, представляват най-интересният елемент от Философски глави. Тяхното християнско значение обаче се разкрива най-отчетливо в контекста на богословските разсъждения в Точно изложение на православната вяра. Така например, Йоан Дамаксин определя природа (φύσις) като „вид, който не може да бъде разделен на други видове”, като „най-особен вид” (εἰδικώτατον εἶδος).[3] Следователно, думата „природа” отразява преди всичко разлика и тук можем да си припомним, че в точно този смисъл тя вече е използвана от св. Атанасий – тварната човешка природа и нетварната божествена природа са две различни природи. При все обаче, че не може да бъде разделяна на други под-видове, природата може да бъде и съставна – човекът, например, е съставен от тяло и душа, а дори и самото човешко тяло също е съставено от различни елементи. И това съчетание съставлява природата, обща за всички хора, за всички тела и т. н.[4] За да бъде обаче това единство от различни елементи разглеждано като природа, то трябва да бъде постоянно. С други думи, елементите трябва да бъдат действително части от тази една природа и тяхното единение трябва да бъде природно, а не случайно или ограничено във времето. Ето защо, не можем да кажем, че в Христос има една природа, тъй като, от една страна, божеството съществува като съвършена природа преди съединението и, следователно, не е „част” от Христовата природа[5] и, от друга – съчетанието от божествена и човешка природа не е общ случай, а е абсолютно уникално, поради което и не съществува никаква „Христова природа”.[6]

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Киприан (Керн)

Archimandrite Cyprien_KernУстановената академична традиция ми дава правото на мое встъпително слово преди самата защита на дисертацията ми на тема „Антропологията на св. Григорий Паламà”, представена за получаване на най-високата научна степен. Предавайки моето съчинение на съда на научната колегия на Института, смятам за необходимо да обясня защо бе избрана точно тази тема. Позволете ми обаче да започна с лични спомени.

С името на св. Григорий Паламà и с паламитското богословие в моето минало са свързани спомените за две значими за мен житейски срещи, оставили дълбоки следи в целия ми живот и върху направлението на моята мисъл. И двете се отнасят към моите студентски години. Имам предвид запознаването си с преосвещения епископ Гавриил (Чепур) Челябински и запознаването си с отец протойерей Сергий Булгаков.

За първи път видях и чух покойния еп. Гавриил когато бях втори курс студент по богословие. В бедняшката обстановка на емигрантския храм, с платнени богослужебни одежди и самоделна украса, слухът ми за пръв път се докосна до блестящото слово на владиката. Бе тъкмо Втората неделя на Великия пост: деня, когато Църквата молитвено поменава Солунския архиепископ св. Григорий Паламà – така слабо известен и съвсем неразбираем за широките маси от вярващия народ. Почти нищо не говореше това име нито на сърцето, нито на ума на начинаещия студент по богословие.

За главата на атонските исихасти, за дълбокия богослов, отворил нови пътища за богословската мисъл, епископът говореше ярко и филигранно-тънко – за вътрешното трезвение на сърцето, за умното делание, за неизказаните съзерцания, да осияването от Таворската нетварна светлина. За това, че нетварната Таворска светлина не е само един от библейско-историческите епизоди, но че е вечна реалност, че и сега тази светлина се появява за земята, за да озарява сърца на подвизаващите се в трезвението. Там именно и зовеше владиката: „Нагоре, нагоре, към светлината…”.

Отваряне на целия текст

Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Kallistos WareЗащото Духът Божи, даден на тази плът, не подкрепя нито скръбта,

нито потиснатостта.[1]

(Ерм, Пастир, Заповед десета)

Когато Духът Божи се спусне над човека и го осени с пълнотата на изливането, тогава душата му прелива от неописуема радост, защото Светият Дух превръща в радост всичко, до което се докосне.

Царството небесно е мир и радост в Светия Дух.

Придобий вътрешен мир и хиляди около теб ще намерят спасение.[2]

(Св. Серафим Саровски)

Свит юмрук или отворени длани?

На някои места по стените на римските катакомби е изписана фигурата на жена в молитвена поза – т. нар. „Оранта”. Тя гледа към небето, с издигнати ръце и отворени длани. Това е една от най-древните християнски икони. Кой обаче е изобразен на нея – благословената Дева Мария, Църквата, или пък душата в молитва? А може би и трите заедно? Както и да се тълкува, иконата изобразява характерно християнско отношение: на призоваване или ἐπίκλησης – призив към или очакване на Светия Дух.

Отваряне на целия текст

Автор Йоанис Лилис

Ioannis LilisВизантийските автори постоянно подчертават в текстовете си единството, което съществува в човешкото битие между съзерцание и действие – между съзерцаващия и действащия човек. Показателно е, че преп. Йоан Дамаскин, този блестящ учен на 8 век, в своето паметно съчинение Точно изложение на православната вяра посвещава специална глава на това, какво представлява разумното начало у човека, опитвайки се обясни на читателя, че всички хора са едновременно и познаващи, и действащи, тъй като притежават единство на мисълта и делото. Същото прави и Немезий, епископ на Емеса, който, в своето ценно произведение За природата на човека е посветил отделна глава на въпроса за единството на ума и на действието у човека, а Дамаскин, макар и да не заявява това непосредствено, го следва дословно.

Отваряне на целия текст

Автор Петрос Василиадис

P VasiliadisЗа мен е голяма чест да бъда поканен от Синодалната богословска комисия на Руската православна църква на тази извънредно важна за бъдещето на православието конференция, посветена на есхатологията – фундамента на православното богословие. От името на „Световната конференция на асоциацията на богословските институти” (WOCATI), на която имам честта да съм президент, представлявайки „Конференцията на православните духовни училища” (COTS), аз сърдечно ви приветствам. Задачата на WOCATI, федерация на всички съществуващи обединения на богословски институти, е да поддържа и повишава богословското образование във всичките му съставни части. Като изхожда от това, че богословското образование е всемирно дело, неотделимо от мисията на Църквата, WOCATI бе образувана преди 20 години, в 1987 г., като световна мрежа на богословските институти, за да обезпечи последователен, действен и истинен поглед на богословието, по пътя на развитието на широко и съдържателно разбиране на богословското образование и на служението – като поддържа на местно и глобално ниво подобряването на богословското образование и отстоява важността на богословието за Църквата, за обществото и за науката въобще.

Както показва заглавието, ще съсредоточа вниманието си над есхатологическия аспект на еклисиологията. В своя доклад накратко ще разгледам следното:

а) важността на есхатологията и значението на евхаристийната еклисиология на Афанасиев;

б) последиците от есхатологичната еклисиология за правилното разбиране на Евхаристията и

в) доктриналното, мисиологичното и каноничното значение на есхатологичната еклисиология.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме