Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Ренета Трифонова

Eucharist Fr John Meyendorff and Fr Alexander SchmemannЦърквата е Тяло Христово, което исторически живее и съществува под различни форми: от ранните християнски общини и местните евхаристийни събрания, през „Църквата на империята“ – до съвременните автокефалии. В този текст съвсем накратко ще бъдат маркирани принципите и границите на византийската и на поствизантийската еклисиология, във връзка с единството на Църквата като белег на нейната същност, водещ началото си от първите християнски общини. Това единство на местната (днес наричана „поместна“) църква се изразява, освен в мястото или територията, която обитава християнската община, също и в единомислието и единодушието (единоверността)[1] с всички останали местни общини (съответно – поместни църкви).

Съвършеното единство според еклисиологията на Лионския епископ св. Ириней, се осъществява между Църквата – като апостолско приемство и предание, Евхаристията – като богодадена вяра и богослужение (свещенодействие) на християните в кинонията, и православието (правата вяра).[2] Накратко казано: не съществува Църква без Евхаристия и православие (ὁρθοδοξία), нито Евхаристия без Църква и православие, нито Евхаристия – извън Църквата и нейната истинска, вярно изповядвана вяра.[3] Множествеността на местните църкви – според св. Ириней – не означава раздробяване на единството, защото Църквата е едно и също Тяло Христово в целия свят и има „една и съща вяра, едно и също предание, едно и също приемство на всички апостоли“.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Николай Афанасиев

N Afanasiev1.

„Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16). „Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Защото всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят“ (1 Иоан. 2:15-16). И в двете посочени изречения става дума за отношението към космоса. Бог е възлюбил света, а човекът е длъжен да не обича света, понеже, ако обича света, значи няма любовта на Отца. Отношенията на Бога и човека към света не съвпадат. Това, което Той е възлюбил, човекът е длъжен да не обича. Можем ли да примирим това противоречие, ако наистина е противоречие? Както и да решаваме проблема с текстовете от Йоан, несъмнено е, че Евангелие според Йоан и Първо послание от Йоан принадлежат на един и същ автор. Дори и това да не е така, то в самото послание откриваме аналогично на Иоан 3:16 изказване: „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него“ (1 Иоан. 4:9). Ето защо ние трябва решително да се откажем от опита да разрешим намиращото се пред нас противоречие, като приписваме изказванията на различни, макар и много близки по дух автори. Но може би тук нямаме противоречие, а две различни разбирания за космоса? Не можем априори изцяло да изключим подобно предположение въз основа на това, че тези различни понятия се срещат при един и същ автор. Възможно е тези различни понятия за космоса да са били продиктувани не само от неустойчивото съдържание на понятието за космос, но и от това, че самият космос не е оставал един и същ в хода на историята.

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

metropolitan john zizioulas1. Евхаристията като Литургия

Православното предание е иманентно литургично. За православието „Църквата живее в Евхаристията и чрез Евхаристията“, а конкретната форма на Църквата – това е храмът, където се извършва тя и на който православният народ е дал нейното име (т. е. храмът се нарича също така и „църква“).[1] Целият свят е литургия, всемирна (космическа) литургия, която възнася цялото творение до Божия престол. Православното богословие е славословие, литургична изява, то е евхаристийно богословие.

Но какво означава това за човека на нашето време? Начинът, по който гледаме на света и на живота, се е променил твърде съществено в сравнение с византийския период и продължава да се променя толкова радикално под натиска на най-новите философски, научни, социални и пр. изменения, че човек се пита днес: какво може да му предложи православният литургичен живот? Това питане придобива обезпокоителни мащаби, ако се замислим върху факта, че съвременното човечество преминава през много сериозна криза в отношенията си с Църквата. Западната култура, която е закърмена с идеалите на християнството, се дехристиянизира радикално, а Църквата, която вече се занимава с послания от отминали епохи, все по-малко вълнува съвременния човек. Западнохристиянският свят осъзнава вече проблема със секуларизацията в цялата му сериозност. Но възможностите, с които разполага нашето Предание – една традиция, която живее под тежестта на дихотомията между свято и мирско в света – водят този свят до повече проблеми и до по-малко решения.

Отваряне на целия текст

Автор Константин Цицелков

Dr Konstantin TsitselkovДа се говори днес за догмати не е лесна задача – нали живеем в епохата на тъй нареченото „Второ Просвещение“, когато неограничената свобода и абсолютизираният разум са постигнали пълно господство? Богословието също е попаднало под тяхна власт до такава степен, че дори жертва своя специфичен предмет: тайнството, в което то познавателно трябва да вникне, бива сведено до проблем, който също като в естествознанието или техниката следва да бъде безостатъчно изтълкуван. Такъв род неограниченост заплашва да се изроди в неприложимост. Материали и лекарства се подлагат на строги лабораторни изпитания, тъй че само най-годните от тях да влязат после в практическа употреба. А какво става в богословието? Субективни, доведени до крайност предположения биват формулирани в някоя университетска аудитория, за да стигнат после без задълбочена и всестранна проверка до християнските общности, обременявайки по този начин духовния живот на вярващите. Това тревожно състояние на нещата дава повод за предупреждения. Манхаймският свещеник Вилхелм Вебер изисква създаването на междинна инстанция между професорската катедра и църковния амвон, която да предпази богословите от прекомерно разногласие в изводите им и да ограничи абсолютизирането на различен род хипотези.[1] Ернст Бенц смята, че независимостта на богословието се ограничава от самия предмет на нашата вяра: въплъщението на Бога в Иисус Христос.[2] Дано тази тенденция се засили.

Отваряне на целия текст

Автор Западноамерикански еп. Максим (Василиевич)

Ep Maxim VasilievitchВ своя интригуващ роман Приумиците на смъртта[1] португалският писател и нобелист Жозе Сарамаго разсъждава какво би станало, в случай че Смъртта реши вече да няма смърт. Историята започва в полунощ на Нова година на неопределена дата, когато хората от неизвестна страна изведнъж престават да умират. Силите им наистина отслабват, но те никога не умират докрай и никой не знае защо е така. Естествено, това предизвиква учудване у политиците, лекарите, управителите на погребални агенции и религиозните лидери. Обществеността, от друга страна, празнува тази сензационна новина – на терасите се развяват знамена, хората танцуват по улиците.

Великата цел на човечеството – вечният живот – е постигната. Но въпреки това домовете се сблъскват с нова реалност: семействата трябва да се грижат за постоянно умиращите, застраховките живот стават безсмислени, а погребалните агенции са сведени до това да организират погребения на домашни любимци – котки, хамстери и папагали.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

Sunday of Orthodoxy1

Историята на късновизантийския период – от осмото до петнадесетото столетие, все още не е написана докрай. Това означава, че един етап от нашата собствена църковна история, който е продължил столетия наред, все още не е видян, нито е оценен в цялата своя сложност, в своите „разриви и връзки“. Странен навик на православния ум е винаги да проявява слаб интерес към Византия, така че тя е оставала територия или на „светски“ историци, или на авторитети, които са специалисти по някакви специфични проблеми. Независимо обаче от изобилието от монографии, не съществува нито една история на Византийската църква в пълния смисъл на тази дума – като опит да се опише и разбере изминатия исторически път, да се намери цялостна историческа перспектива. Някак си цели векове сякаш изпадат от паметта на Църквата; на фона на византийските „Средни векове“ вниманието на историците се спира само върху отделни лица и събития. А това прави всеки опит за бърз общ преглед на Византия изключително труден. Единственото, което може да се направи, е да се даде „усещането“ за византийския проблем – проблема за действителното значение на този хилядолетен етап от нашия исторически път.

Отваряне на целия текст

Автор Св. Лука (Войно-Ясенецки), архиеп. Симферополски и Кримски

Blagoveshtenie Ohrid 14„Днес е началото на нашето спасение и явяване на тайната от вечност: Синът Божи Син на Дева става и Гавриил благовести благодатта“.[1] В този ден се е изпълнило великото тайнство на нашата християнска вяра – изпълнило се е това, за което седемстотин години преди Рождеството на Господа Иисуса Христа е предсказвал светият пророк Исаия: „ето, девицата ще зачене в утробата си и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил, което ще рече: с нас е Бог“.[2]

Защо този свети пророк е говорил, че ще дадат на Господа името Емануил, когато архангел Гавриил, който днес поздравява Пресвета Дева Мария, е казал, че тя ще Му даде името Иисус? Какво означава това? То се обяснява със значението на името „Емануил“ – с нас е Бог.

Всички християнски народи, всички, които са повярвали в Господа Иисуса Христа, Го именуват Спасител, Бог истинен, Който е живял с хората на земята. Това оправдава и името Емануил – с нас е Бог, за което е говорил пророкът. Емануил – това е Богочовекът, Бог, Който е с нас, Бог в плът. Извършило се е най-великото тайнство на нашето спасение – станало е това, за което четем при св. апостол Павел: „И наистина, велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът“ (1 Тим. 3:16). Той е говорил, че в тази необичайна тайна са искали да проникнат светите ангели, но и на тях не е било дадено да познаят всичките ѝ дълбини. Та ние ли, слабите и немощните, ще се опитваме да проникнем в нея?

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Думитру Стънилоае

Fr Dumitru StaniloaeСмъртта хвърля трагичен воал върху човешкото битие и тъмнина върху живота на цялото Творение. Но човешката личност чрез разума, който търси смисъл в съществуването, не може да приеме липсата на смисъл в окончателната смърт. Възприета като окончателно събитие, тя лишава от смисъл не само човешките същества и тяхното битие (защото, ако едно същество или неговото поколение едно по едно умират завинаги, какъв би бил смисълът?), но и целия свят. Защото значенията на нещата, усещани от хора, лишени от смисъл, също нямат никакъв смисъл. Но смислите в света не могат да бъдат отречени, както не може да се приема за лишена от смисъл и способността на човешките същества да мислят, а ако в хората нямаше никакъв смисъл, то това би означавало, че те напразно биха търсили и намирали някакви смисли.

Да не говорим и за това, че окончателната смърт би направила излишна или необяснима не само човешката способност за мислене, а и всички духовни ценности, които крепят човека: взаимната любов, радостта, която извира от тази любов, болките, които си причиняват хората поради невнимание, раздялата, голямата отговорност, която някой има за другиго, непосилието да не поменаваме близките си след смъртта им; значимостта, която придаваме на делата, извършени за доброто и за запазване в паметта на потомството; надеждата, че онези, които извършват всички тези добри дела, ще имат от тях полза за вечността…

Ако пък смъртта не е окончателно събитие за човешките същества, какъв положителен смисъл може да се съдържа в нея, който все пак те трябва да понесат? Ще се опитаме да очертаем този смисъл – така, както го вижда християнската вяра.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Християнство и култура

HK 184Прот. Андрю Лаут
Св. Силуан и отец Софроний (Сахаров): виждайки Бога, както си е

Св. Софроний (Сахаров)
Тайната на „Аз съм“

Прот. Думитру Стънилоае
Кръстът и обновяването на творението в православното учение

Андрей Десницки
Какво казва Св. Писание за смъртта

Прот. Павел Събев
Няколко текстологични бележки върху Евангелие според Лука

Полезни връзки

 

Препоръчваме