Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Александър Шмеман

Christ Pantocrator Agia SophiaВ началото нека подчертая предварителния характер на този очерк. Настоящата тема едва сега започва да се изучава, и аз не съм в състояние да изложа каквато и да било окончателна теза. По-скоро виждам себе си като участник в наше общо търсене на светлината – търсене, което вероятно някой ден ще ни доведе до конкретни и последователни заключения, ала това няма да е сега. Омръзнало ми е от речи и статии, поставящи си за цел да разрешават всички проблеми веднъж завинаги, със сръчни, взети наготово отговори: такива откриваме дори във връзка с литургическото движение, дори когато тема като настоящата се поставя за дискусия: „Светът като тайнство“ е тема, която със сигурност трябва да ни накара да напредваме изключително внимателно и наистина с нерешителност. Моите собствени мисли не са достигнали нито до увереност, нито до окончателност. Единственото, по отношение на което се чувствам сигурен, е, че такъв вид тема има огромна важност за християнското богословие.

Макар да употребявам думата „богословие“, този очерк няма да бъде богословски – поне ако под богословие ние подразбираме „определения“. Виждам огромна трагедия в това, че в миналото светотайнствената реалност е трябвало толкова често да бъде обект на изчистени дефиниции, съставяни според юридическия модел: дефиниции така тънки и прозрачни, че клонят към засенчване и дори умаляване на онова, което се дефинира. Това, от което ние се интересуваме, е самата тази реалност – наново преоткривана. Моят подход към нея е в следване на пътя на моята собствена традиция – литургическият опит, живото Предание на Източноправославната църква, и едва на второ място в следване на формалното богословие, извличано от тази традиция. И това, което правя, е да повдигам въпроси, а не да давам отговори.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

Ancestral SinИзточнохристиянското богословие има категорично становище по въпроса за греха на Адам и Ева. По разбираеми причини стриктното формулиране на тази позиция се осъществява след средата на двадесетото столетие. Първоначално ще обобщя само три представителни концепции: прот. Йоан Романидис (1957 г.), прот. Йоан Майендорф (1974 г.) и проф. Калин Янакиев (2020 г.).

1. Три меродавни източноправославни позиции

В своята иначе твърде острастено полемична, особено спрямо августинизма,[1] книга прот. Йоан Романидис формулира основната теза още чрез заглавието: става дума не за наследствен първороден грях, а за едно προπατορικὸν ἁμάρτημα, за прародителски грях. Адам и Ева са създадени с потенциала да се утвърдят в богоподобието чрез духовен труд и по силата на свободната си воля. С това биха постигнали безсмъртието и обòжението. Не Бог е сътворил смъртта, а Адам и Ева, чрез отделянето си от Бога, и първородният Каин, посредством когото смъртта е встъпила в света. Дори Адам и Ева да не бяха съгрешили, техните наследници не биха били нито безсмъртни, нито смъртни. Безсмъртието на отделния човек би зависило не от неговата природа, а от неговото усърдие по постигането на съвършенството (ἐκ τῆς πρὸς τὴν τελείωσιν ἀσκήσεως αὐτοῦ), от неговата воля и от Божията благодат. Грехът на прародителите е направил човешката природа не греховна, а болна. Сред болестите, наследени по сила на раждането, тлението (φθορά) и смъртта са основата на всички останали болести.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Добромир Димитров

Fr Dobromir DimitrovДнес неоспорим факт е, че множество православни енории в Западна Европа, Северна и Южна Америка, Австралия и Азия функционират в географски район, в който никога не са съществували православни епископии.

Нещо повече – тези епископии са съставени от енории, възглавявани от презвитери, които функционират под омофора на епископ, чиято катедра е в различна държава, а дори и в друг континент. Всичко това създава различни канонични въпроси относно юрисдикцията и служението на клира, тъй като в тази ситуация на едно определено място могат да съществуват няколко православни епископи в един мегаполис.

Архим. Григорий (Папатомас) отбелязва, че днес в Париж съществуват едновременно шестима православни епископи, носещи подобен, дори понякога един и същи титул, като така покриват една и съща църковна юрисдикция,[1] въпреки писмено изразеното категорично мнение на Църквата.

Отваряне на целия текст

Автор Джордж С. Гейбриъл

Theotokos The Untrodden Portal of GodПродължение от „Не само с възвестявани слова“

Всичките тайнства на Църквата и всички догмати на вярата, сред които и свещената иконография, произлизат от Боговъплъщението – причината за всички сътворени неща. Св. Богородица заема централно място в иконографията и в откровението на Пресветата Троица, защото заема централно място в тайнството на Боговъплъщението. Без св. Дева Въплъщението е немислимо, иконографията е невъзможна, а богопознанието не е нищо повече от гатанки и загадки.

Когато иконоборците произнасят своето обвинение, че иконите на Иисус Христос ограничават неограничимия Бог, защитата, която св. отци привеждат в полза на иконите на Бога в плът винаги се основават върху майката на Иисус. В нейната утроба – казват те – неограничимият Син Божи възприема автентичната човешка природа и става истинна плът – осезаема, описуема, дефинируема, притежаваща всички свойства на плътта, взета от действителна майка, съставена от същата пръст, от която и цялото човечество. Бог Отец и Светият Дух обаче не възприемат нито едно от свойствата на човешката природа. Що се отнася до иконите на Бога, Църквата защитава и постановява икони само на Сина. В крайна сметка Въплъщението представлява въплъщение на една единствена Личност от Троицата. Единствено Синът Божи може да бъде и Син Човешки и да бъде виждан като човек. Бог Отец не може да стане Син, нито да присвои отличителния и особен модус на съществуване на Сина. „Отец е Отец, а не Син; Синът е Син, а не Отец; Духът е Дух Свети, а не Отец, нито Син; защото [ипостасното] свойство е неизменно. Иначе как то би било [ипостасно] свойство, изменяйки се и превръщайки се в друго? Затова Синът Божи става Син Човешки, за да остане това свойство неизменно. Защото, бидейки Син Божи, Той стана Син Човешки, като се въплъти от светата Дева и не изгуби свойството синовство“.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

AmpelosДоколкото възходът на съвременния Западен свят е обвързан с християнството, то няма как и духовните традиции на Християнския запад – неговият гений в изграждането на институции, във възползването от положителните достижения на творението, но още и тенденцията му да категоризира, да установява граници между знание и духовен опит, между доктрината и мистическото виждане – да не бъдат много често отъждествявани с християнството като такова. През първото хилядолетие от християнската история обаче интелектуалното и духовно първенство принадлежат на източната част от християнския свят: на Антиохия, дето „първом… учениците бидоха наречени християни“ (Деян. 11:26), и на използващия гръцкия език свят, в който св. ап. Павел е проповядвал, и който свят е бил общ за сирийци, египтяни и евреи, както и за самите гърци – за всички тези, за които новозаветните писания са били първоначално и написани. Този свят е бил и мястото на големите спорове и конфликти, имащи отношение към християнското учение на вярата. На тези събори западните делегати са присъствали обичайно като почитани, и почетни, наблюдатели. Източният християнски свят се е справял със своите собствени изкушения: с гръцкия интелектуализъм, с културния си фракционизъм, с корупционната политика на своите императори. По-късно това е до известна степен маргинализирано вследствие от поредицата инвазии и катастрофи. И все пак духовното послание на този свят не само е надживяло тези исторически изпитания, но дори може би днес, когато традиционните ценности, формирали Запада, са поставени пред тежки предизвикателства, се сдобива с една нова и неочаквана значимост.

Бог стана човек, за да може човекът да стане бог

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Киприан (Керн)

Holy TransfigurationОт една страна, човекът изначално е предназначен за обòжение. От друга страна, със своите подвижнически усилия той изправя в себе си онова греховно, което извършва като внук на Адам. Очиства се, побеждава в себе си своите страсти, изкоренява лошите помисли, просветлява ума си, става „зрител на надсветовни видения“.[1]

Движейки се по този път човек става съсъд, способен да възприема божествената благодат, която – трябва постоянно да помним това – не се дава поради нещо[2] или в мяра, пропорционална на нашите подвизи, а заради нещо,[3] просто от безмерната Божия любов към нас. Корелация между подвизите ни и Божията благодат няма.

Природата на човека е способна на обòжение, човекът от вечност е предопределен за съединяване с Бога. Още до създаването на света Непорочният Агнец е предназначен за заколение. А затова може да се говори и за вечно богочовечество.

Боговъплъщението е не само факт, случил се веднъж в историята, а и надсветовна реалност, от вечност присъстваща в Божествения Съвет. Със Своята божествена благодат Бог е вложил Самия Себе си в това същество, сътворявайки го по Свой образ и подобие, и е въздигнал на земята съзнаващия себе си човек.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Сергей Булгаков

Dormition of Theotokos ChoraНа твоето славно Успение Небесата се радват, възрадва се и ангелското войнство, цялата земя се весели
(хвалитна стихира)

По човешки Успението на Богородица е нейната кончина, която за всеки умиращ представлява скръбно разделяне на душата от тялото. В часа на своята кончина обаче тя не е познала скръбта. Тази смъртна скръб тя е приела още отпреди, заедно със своя Син, съ-умирайки с Него на Кръста. Скръбта е била изживяна и победена от нея в светлината на Неговото Възкресение – когато тя е видяла Възкръсналия в Неговата слава. А затова и когато Той е оставял този свят, възнасяйки се от земята на небето, тя също не е изпитала скръб, тъй като е била наясно, че това е Неговата небесна прослава. Земната скръб е била изживяна от нея преди смъртта ѝ заедно със собствения ѝ живот. На земята тя е оставала не заради себе си, а за Църквата, за която тя е била светла радост и духовно средоточие. Когато пък е настъпил часът на раздялата ѝ със света, над нея е трябвало да се изпълни всеобщото Божие определение: „… пръст си и в пръст ще се върнеш“.[1] И тя предала своя дух в лоното на своя Син: „Преставила си се пред Живота, майко на истинския Живот“.[2] А нейното Успение е било за Духоносната същинско тържество на живота в Светия Дух. Не е познало тлението и пречистото ѝ тяло, носило в себе си Спасителя на света. Преди него тя възкръснала от мъртвите, със силата на Христовото Възкресение, и се възнесла на Небето със силата на Неговото Възнесение.

Отваряне на целия текст

Автор Кръстю Банев

PanagiaЗа всеки интересуващ се от историята и културата на християнството темата за високата почит към Богородица в православието и във Византия е интересна и важна. За молещия се православен християнин обръщението „Пресвета Богородице, спаси ни!“ е част от ежедневното богослужение. В наши дни коронавирус-пандемията и дискусиите около мерките за безопасност в църквите поставиха и пред цялата общественост въпроса за почитанието на Богородица и нейните икони.

Ще започнем с кратка хроника на по-важните моменти на изразената към Богородица почит по време на пандемията.

В православния свят: Вселенският патриарх Вартоломей на 19 март 2020 г. призова Богородица за молитвена помощ в борбата с вируса. Гърция: Кинотисът на Света гора реши във всички атонски манастири да се отслужи на 27 март всенощно бдение с усърдна молитва към св. Богородица и св. Харалампий. Светогорските монаси призоваха към молитвено съучастие в бдението и всички православни християни. Грузия: само няколко дни по-рано свещеници обиколиха столицата Тбилиси с иконата на Иверската Богородица, смятана за покровителка на страната. Епископ направи въздушен кръстен ход над града с икона-копие от „Йерусалимската Богородица“ в самолета. Русия: кръстните ходове започнаха още през март, а на 3 април патриарх Кирил обиколи Москва и стените на Кремъл с иконата на Богородица „Умиление“, пред която се е молил и св. Серафим Саровски. България: По решение на Св. Синод от 30 март всички храмове в страната останаха отворени, с редовни богослужения, при строго спазване на мерките за безопасност. На 20 април, Светли понеделник, в Бачковския манастир игуменът епископ Сионий поведе установеното Великденско шествие до местността Клувията. За първи път чудотворната икона на св. Богородица бе пренесена не на рамо, както е по традиция, а с автомобил.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме