Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Владан Перишич

Fr V PerisichВсички знаем поне нещо за християнството – едни по-малко, други повече; знаем за неговото прекрасно изкуство, архитектура, живопис, музика, поезия… Безбройни са т. нар. „културни блага”, без които нямаше да има християнство и които не съществуват извън християнството. Осведомени сме, поне донякъде, и за ролята, която то е имало в духовната и културна история както на Изтока, така и на Запада. Християнството наистина е всичко това, което споменах, и дори нещо много повече от това, което всички знаем, но преди всичко и над всичко то е нещо съвсем друго и точно това друго често ни се изплъзва. Вярно е следователно, че художествените, културните и цивилизационните произведения на Християнската църква много често са върхови в своята област, но също така е вярно, че християнството или още по-точно Църквата (християнската) не съществува само заради това. В какво тогава се състои християнството и защо съществува Църквата?

С една дума: християнството е отговор на проблема за смъртта, а Църквата съществува, за да може човекът от индивид да стане личност и от смъртно да стане вечно, безсмъртно битие. Нека разгледаме тези твърдения, като започнем от предпоставките за тяхното разбиране.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Амвросий (Погодин)

St Mark EugenikosОбсъждане на догмата за изхождането на Светия Дух на Флорентийския събор. Трудът на св. Марк Ефески, в който той е събрал изречения от Св. Писание, Деянията на вселенските събори и светите отци, свидетелстващи, че Светият Дух изхожда само от ипостаста на Отца

От момента на преместване преговорите между православни и римокатолици по отношение на сключването на уния от Ферара във Флоренция, настъпва рязък прелом както в отношението на латиняните към гърците, така и в духовното състояние на самите гърци – прелом, който, независимо от привидния успех, довежда целите преговори до трагично безплодие и превръща Флорентийския събор в едно голямо гробище за всички онези надежди, които е възлагал на него християнският свят.

Ферара е мястото на оказването на взаимните почести: от латинска към гръцка и, обратно – от гръцка към латинска страна; мястото на техните общи трапези и прения в богословието, винаги изпълнени с взаимно доброжелателство, подчертано уважителни обръщения и искрени надежди за достигането до съгласие. Флоренция пък се превръща в място, където – по израза на св. Марк – латиняните свалят всички маски в отношението си и дори в обръщенията си към православните представители. Жестокият, безпощаден натиск от страна на латиняните за достигане до унията – в тяхното разбиране на думата, в смисъла на пълно духовно поробване на Православната църква – вече се превръща в политика на Ватикана към гърците на събора във Флоренция. Нататък ние ще видим, че гръцките представители ще предлагат на латиняните някои компромисни определения от догматичен характер, съдържащи известна недоизказаност и възможност за широко тълкувание, на чиято основа са били готови да сключат унията с Рим, но латиняните не желаят и не пожелават дори и тези компромисни подходи. Латиняните вече изискват и ще продължат да изискват от гърците пълно възприемане на латинското учение, както и пълно административно подчинение към Ватикана (че и не само административно!), допускайки само известна самостоятелност в областта на богослужението и обредите, при това и тя ограничена.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Алвиан Тхелидзе

Fr Alvian ThelidzeНаследството на св. Теолипт Филаделфийски, което е достигнало до наши дни, се състои от проповеди и писма, писани към игуменията и сестрите на манастира „Христос Човеколюбец” [Μονή Χριστού Φιλάνθρωπου]. Предвид това, че неговата аудитория и без това е била добре запозната с библейския сюжет, св. Теолипт не си е и поставял за задача да преразказва първите глави на книга Битие. Все пак обаче той повествува, че „… Адам е сътворен от Божията ръка и е получил живота си посредством божественото вдъхване”.[1] „В шестия ден Бог сътворил човека… Бог го оформил, като взел прах от земята”.[2] „Като създал Адам, Той го заселил в рая, като му предписвал да вкусва от всички дървета, а от дървото за познаване на добро и зло да не вкусва”.[3]

Дотогава, докато „имал за свой ръководител и съветник поста, и се наслаждавал от вкусването на райските дървета, но се въздържал от забраненото дърво”,[4] Адам „от всяко дърво, което било в рая, получавал полза”.[5] Светецът повествува още и това, че Бог завел животните при Адам, така че онзи да им даде имена.[6] Малко по-късно Бог приспал Адам и сътворил Ева.[7] „Така, докато праотецът спазвал заповедите, той живеел в блаженство в рая”.[8]

Твърде оригинални са мислите на св. Теолипт върху причините за грехопадението на първите човеци. Оказва се, че грехопадението е било предшествано от охлаждане в отношенията между тях. „Когато [Адам] престанал да се вглежда в съжителстващата [с него] и да говори с нея, и когато тя престанала да клони към мъжа [си] и да се вслушва в неговите думи, тогава те отворили вратата си за змията”.[9] Именно поради разделението между еднокръвните дяволът успял да изкуси първите човеци.[10]

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Амвросий (Погодин)

St Mark EugenikosОбсъждане на въпроса допустима ли е добавката „Filioque”, която е внесена от латиняните в Символа на вярата. Съчинението на св. Марк Ефески по този въпрос

След като между православните и латиняните не е постигнато никакво съгласие по първия, обсъждан от тях въпрос, – за чистилището, а с това претърпява крах и първият опит за намиране на възможност за сближаване в догматическите разминавания между Православната и Римокатолическата църква и за достигане до истинно единство [уния], след няколко месеца, преминали в бездействие, най-накрая преговорите са подновени и е решено да се премине към най-важната точка от разминаванията между двете църкви, а именно – въпросът за „Filioque”.

А този въпрос се е свеждал до следното: докато в Православната църква членът от Символа на вярата, в който се говори за изхождането на Светия Дух, неизменно се чете така, както той е бил предаден от отците на Втория вселенски събор – „И в Светия Дух, Господа животворящия, Който изхожда от Отца…”, – латиняните били внесли в него добавка от догматически характер, а именно – в Западната църква този член се е четял: „Който от Отца и от Сина (на латински „Fiolioque”) изхожда”. Отначало тази добавка, предизвикана от арианството, което дълго време е силно на Запад, има повече или по-малко случаен, а не задължителен характер и задълго не е санкционирана от римските папи. През 12 в. обаче то вече се превръща в неотменима част от латинската догматика и в главна точка на разминаване между Православната и Латинската църква. Православните смятат, че не просто самото догматическо учение за изхождането на Светия Дух, заключаващо се в това слово („Filioque”) и казващо че битийно Светият Дух изхожда не само от Отца, но и от Сина, е нещо съвършено неприемливо и нелепо; като незаконен те смятат и самия факт на самоволното внасяне на добавка към тази непоклатима, обща светиня на християнството, която е светият Символ на вярата. За това ние вече прочетохме в словото на св. Марк към папа Евгений IV, където св. Марк призовава латиняните да премахнат тази добавка от общия Символ на вярата, тъй като тя е не само незаконна, но и камък за препъване пред съединяването на църквите.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Йоан Пантелеймон (Манусакис)

Archim John ManousakisВинаги, когато се озова в страна или в среда, чийто език не разбирам, установявам колко много говори езикът на тялото. От руското въведение към моята лекция чух о. Владимир Шмайле да споменава, че имам две имена: Джон и Пантелеймон. А това е необичайно, тъй като обикновено при монашеското пострижение името се променя. Запазих обаче и двете. Йоан е светското ми име, макар и то да не е съвсем светско, тъй като е прието по време на Кръщение. Кръстен съм на един руски светец – Йоан Руски, който е много почитан в Гърция. За мен беше важно да запазя и двете си имена – както Йоан (Джон), така и Пантелеймон, което получих при монашеското си пострижение. Парадоксално се оказа, че двете означават едно и също – защото Йоан е еврейско име, означаващо Бог е милостив, а Пантелеймон е гръцко, означаващо всемилостив – отново отнесено към Бога. Затова реших да запазя и еврейското име, и гръцкото име, които на библейските езици говорят за милосърдието на Бога.

В началото искам да ви благодаря, че отделихте време да дойдете на тази лекция. Както е известно, времето не е нещо, което притежаваме. Не може да се причисли към категорията на предметите, – подобно на парите и дрехите – които можем да дадем без да се замисляме. Времето е това, че сме, то е част от нашето битие и затова да отдадеш някому време, да отделиш време тази вечер, означава да му дадеш нещо, което е много ценно, скъпо, частица от твоето съществуване. И затова съм изключително благодарен че сте тук, както, разбира се, и на всички, които направиха възможно моето идване.

Сега да пристъпим към самия доклад, който е твърде дълъг. Изложението, което ще чуете тази вечер, е първа част от замислена от мен руска трилогия, което напълно съответства на общата представа за Русия: че тук всички обичат нещата да са изложени пространно, дълго, изтощително и никога не се задоволяват с нещо малко, кратко. Взех това предвид, когато подготвях своя цикъл от три лекции, които са посветени на нещо много важно и същностно. Всяка лекция ще бъде посветена на един аспект – днешната е посветена на началото, на сътворението. Утрешната ще е посветена на историята, а последната ще бъде посветена на края на света, тя ще е заключителна и есхатологична.

Отваряне на целия текст

Автор Юрий М. Зенко

Yury M ZenkoВъзможно ли е смесването на психологическото и богословското разбиране за личността? Приложимо ли е това понятие към ангелите? Можем ли да се съгласим с твърдението, че в Иисус Христос се съдържа пълнотата на мъжкото и женското начало? В настоящия доклад ще се опитаме да дадем отговор на поставените въпроси въз основа на светоотеческото наследство. През април 2007 г. в Руската християнска хуманитарна академия се проведе първата кръгла маса на тема „Проблемното поле на православната антропология и психология”. Много от поставените въпроси и проблеми на кръглата маса изобщо не бяха разгледани поради липса на време, а и далеч не всички анализирани теми бяха осветлени достатъчно задълбочено. От друга страна, кръглата маса безспорно показа важността и актуалността на проблемното поле на православната психология и антропология, което обхваща много важни проблеми, които трябва да бъдат анализирани и разрешени. Кои са тези проблеми и теми?

1. Спектърът проблеми, свързани с начина на функциониране на антропологичното знание вътре в християнското богословие, както и свързаните с него хуманитарни дисциплини. Когато започнах да се занимавам с християнска антропология, попаднах на твърдението на Николай Бердяев, че християнска антропология практически няма, че всъщност Отците съвсем слабо са се интересували от антропологични теми. Това е напълно невярно.

Първо, тези теми са застъпени в много светоотечески трудове, в изследванията на дореволюционните и съвременни богослови, православни психолози и педагози – избраната библиография със заглавия по темата надхвърля 2800 заглавия.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Fr John MeyendorffПри обсъждане на еклисиологични въпроси винаги го има силното изкушение да се манипулират понятията и догматичните определения без никакъв критичен подход към тяхната практическа употреба. Православният богослов, например, може с лекота да представи еклисиологията на св. Игнатий Антиохийски и върху нея да построи цяла апология на съвременната православна позиция спрямо римското първенство. Много по-трудно е обаче да се анализират църковните институции на Изток и на Запад от гледна точка на тяхната жизненоважна роля за запазването на вярата, в пастирското дело и за изпълнението на църковната мисия в света. Винаги институциите са били предназначени да изразяват същността и мисията на Църквата, склонни са били да се развиват независимо от еклисиологията и по своя вътрешна логика. В своето развитие те са били обусловени не само от това, което днес наричаме евхаристийна еклисиология от ранния период, но и от практическите нужди на своето време, така че днес техният първоначален замисъл е станал почти неузнаваем. Някои от аспектите на това развитие могат да изглеждат както неизбежни, така и желателни, доколкото са отговаряли на конкретни нужди на християнската мисия в историята. В такъв случай обаче самият диалог за християнско единство трябва да отчита историята – той трябва да се интересува не само от съдържанието на християнската вяра и от обосноваността на християнските институции, но и от тяхната действеност днес и в бъдеще.

В диалога в посока единство неизбежно участват всички аспекти на християнската вяра: не е ли събитието на Иисус онзи ἅπαξ [нещо, единствено по рода си], който съди историята? Не е ли опитът на апостолите, – който е опитът на първото свидетелство за Иисус, постоянен и неизменим образец на църковните институции? Или някои от тези институции са само продукт на по-късната история и затова съвсем законно подлежат на промяна? Или, другояче казано – те стражи ли са на реалността, която превъзхожда историята, или са отражение на самата история?

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Йоан (Икономцев)

Archim Ioann Ekonomtsev1. „Откриването” на исихазма

Руската църковно-историческа наука „откри” исихазма през втората половина на 19 в. Това звучи, разбира се, парадоксално. Исихазмът прониква в Русия дълго преди споровете на Солунския архиеп. Григорий Паламà и калабрийския монах Варлаам за природата на Таворската светлина. И оказва решаващо въздействие върху нашия духовен и културен живот. Исихазмът никога не умира в руските манастири, даже и в така тежкото за православието време на реформата на Петър Велики. Ярките му прояви са свързани с прославата на велики руски светци като преп. Сергий Радонежки, 14 в., Нил Сорски, 15 в., св. Тихон Задонски, 18 в., преп. Серафим Саровски, 19 в., а и на известния старец Амвросий – 19 в. Заедно с това в официалните издания на „най-православната руска държава” (удивително, но факт!) привържениците на Паламà са наречени не по друг начин, а сектата „на исихастите” или „на паламитите”.[1]

„Откриването” на исихазма е обусловено от протичащ обрат в руското богословие при Московския митр. Филарет – към изворите на църковността – и от общия подем на руския духовен живот. В 1860 г. в Киев е публикувано първото изследване, посветено на исихазма. Става дума за книгата на игумен Модест Свети Григорий Палама, митрополит Солунски, поборник на православното учение за Таворската светлина и действията на Бога. Сега тази книга е безвъзвратно остаряла и едва ли някой, освен тесен специалист, би я прочел от начало до край. Тя обаче бележи много важен етап от историята на нашата богословска мисъл – исихастките спорове от 14 в. привличат вниманието на руската богословска наука и са осъзнати като едно от най-важните събития в живота на православието, което не е загубило значението си и в ново време. Едновременно с това книгата на игумен Модест е полемично съчинение, не само възкресяващо исихастките спорове, но и пренасящо ги в 19 в. Трудно е да очакваме от автора напълно обективни преценки. Целта му е да докаже и по-точно да декларира безусловната правота на православното учение на св. Григорий и да разобличи грандиозния антиправославен заговор на папизма, чието оръдие в книгата е монах Варлаам, пристигнал от Италия във Византия, с таен замисъл, според автора, да превземе „крепостта на православието” – атонското монашество.[2]

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме