Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Св. Лука (Войно-Ясенецки), архиеп. Симферополски и Кримски

Blagoveshtenie Ohrid 14„Днес е началото на нашето спасение и явяване на тайната от вечност: Синът Божи Син на Дева става и Гавриил благовести благодатта“.[1] В този ден се е изпълнило великото тайнство на нашата християнска вяра – изпълнило се е това, за което седемстотин години преди Рождеството на Господа Иисуса Христа е предсказвал светият пророк Исаия: „ето, девицата ще зачене в утробата си и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил, което ще рече: с нас е Бог“.[2]

Защо този свети пророк е говорил, че ще дадат на Господа името Емануил, когато архангел Гавриил, който днес поздравява Пресвета Дева Мария, е казал, че тя ще Му даде името Иисус? Какво означава това? То се обяснява със значението на името „Емануил“ – с нас е Бог.

Всички християнски народи, всички, които са повярвали в Господа Иисуса Христа, Го именуват Спасител, Бог истинен, Който е живял с хората на земята. Това оправдава и името Емануил – с нас е Бог, за което е говорил пророкът. Емануил – това е Богочовекът, Бог, Който е с нас, Бог в плът. Извършило се е най-великото тайнство на нашето спасение – станало е това, за което четем при св. апостол Павел: „И наистина, велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът“ (1 Тим. 3:16). Той е говорил, че в тази необичайна тайна са искали да проникнат светите ангели, но и на тях не е било дадено да познаят всичките ѝ дълбини. Та ние ли, слабите и немощните, ще се опитваме да проникнем в нея?

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

Sunday of Orthodoxy1

Историята на късновизантийския период – от осмото до петнадесетото столетие, все още не е написана докрай. Това означава, че един етап от нашата собствена църковна история, който е продължил столетия наред, все още не е видян, нито е оценен в цялата своя сложност, в своите „разриви и връзки“. Странен навик на православния ум е винаги да проявява слаб интерес към Византия, така че тя е оставала територия или на „светски“ историци, или на авторитети, които са специалисти по някакви специфични проблеми. Независимо обаче от изобилието от монографии, не съществува нито една история на Византийската църква в пълния смисъл на тази дума – като опит да се опише и разбере изминатия исторически път, да се намери цялостна историческа перспектива. Някак си цели векове сякаш изпадат от паметта на Църквата; на фона на византийските „Средни векове“ вниманието на историците се спира само върху отделни лица и събития. А това прави всеки опит за бърз общ преглед на Византия изключително труден. Единственото, което може да се направи, е да се даде „усещането“ за византийския проблем – проблема за действителното значение на този хилядолетен етап от нашия исторически път.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Думитру Стънилоае

Fr Dumitru StaniloaeСмъртта хвърля трагичен воал върху човешкото битие и тъмнина върху живота на цялото Творение. Но човешката личност чрез разума, който търси смисъл в съществуването, не може да приеме липсата на смисъл в окончателната смърт. Възприета като окончателно събитие, тя лишава от смисъл не само човешките същества и тяхното битие (защото, ако едно същество или неговото поколение едно по едно умират завинаги, какъв би бил смисълът?), но и целия свят. Защото значенията на нещата, усещани от хора, лишени от смисъл, също нямат никакъв смисъл. Но смислите в света не могат да бъдат отречени, както не може да се приема за лишена от смисъл и способността на човешките същества да мислят, а ако в хората нямаше никакъв смисъл, то това би означавало, че те напразно биха търсили и намирали някакви смисли.

Да не говорим и за това, че окончателната смърт би направила излишна или необяснима не само човешката способност за мислене, а и всички духовни ценности, които крепят човека: взаимната любов, радостта, която извира от тази любов, болките, които си причиняват хората поради невнимание, раздялата, голямата отговорност, която някой има за другиго, непосилието да не поменаваме близките си след смъртта им; значимостта, която придаваме на делата, извършени за доброто и за запазване в паметта на потомството; надеждата, че онези, които извършват всички тези добри дела, ще имат от тях полза за вечността…

Ако пък смъртта не е окончателно събитие за човешките същества, какъв положителен смисъл може да се съдържа в нея, който все пак те трябва да понесат? Ще се опитаме да очертаем този смисъл – така, както го вижда християнската вяра.

Отваряне на целия текст

Автор Ренета Трифонова

1 OrantaИма едно хубаво произведение на Бердяев: „За достойнството на християнството и недостойнството на християните“. В цялото заглавие е изказана не само неговата мисъл и позиция, то събира в няколко думи историята на християнството и обяснява накратко това, което много хора днес – вярващи и невярващи – установяват: че Христос и християнството са две различни неща, а заради недостойнството на християните страда не само цялата Църква, но и спасението на много хора, които са насочили взора си към Бога и го търсят.

Предполагам, че такива мисли за не едно събитие могат да изникват във всеки християнин, когато наближи Рождество Христово. Един месец преди празника започват приготовления, които радват всички – елхи, подаръци, коледни намаления на стоките, коледни надбавки, промоции на билети за пътувания по цял свят и каквото още се сетите. Пазарът до такава степен е залят с всичко „коледно“, че когато самият празник наближи и трябва да посрещнем Богомладенеца, вече сме преситени от цялата „коледна радост“ и шумотевица.

Отваряне на целия текст

Автор Протопр. Николаос Лудовикос

2 Joannis ZizioulasКритика на богословието на митр. Йоан (Зизиулас)

Въведение

Ако това, което пише на корицата на книгата на Дъглас Найд (ред.) Богословието на Йоан Зизиулас. Лице и Църква,[1] че „Йоан Зизиулас е всеобщо признат като най-значимия православен богослов през последния половин век“, е вярно, то тогава най-същностен дълг на православните богослови от най-новото поколение е да изследват отново и отново в дълбочина богословието му. И това е един още по-настоятелен дълг за онези православни богослови, които – както е в случая с автора на настоящия текст – са били дълбоко и за дълъг период от време свързани с него на почти всички равнища на академичния живот. Този вид изследване се ражда от чувството за отговорност пред православното богословие и пред вселенското свидетелство, което то носи, както и спрямо възможната духовна обвързаност със съвременното богословско-философско изследване. Пергамският митрополит е богослов с голямо вдъхновение и човек на Църквата. Еклисиологията като онтология, есхатологията като истинен смисъл на историята, диалектиката лице-природа, църковният мистицизъм, пневматологичната христология са само някои от неоценимите приноси на митр. Йоан (Зизиулас) към съвременното богословие. Но преди всичко е неговата дълбока отдаденост към уникалната ценност на християнското богословие, както то извира от евхаристийния опит – нещо, което позволява не само едно съгласие, но – както смятам – и един диалог с него, ако нашите предпоставки не са различни от неговите: да свържем православното богословие с най-интересните аспекти на съвременните духовни търсения.

Отваряне на целия текст

Автор Радостин Марчев

PanagiaВ търсене на обща основа между източноправославната и протестантската традиция

Темата за Дева Мария в диалога между протестанти и римокатолици отдавна е определена като значима,[1] а обсъждането ѝ е довело до появата на няколко забележителни двустранни документа.[2] Това обаче не може да се каже за диалога между Източноправославната църква и различните протестантски деноминации, където тя практически не е поставяна официално и разглеждана сериозно.[3] Това е така, за съжаление, понеже, от една страна, въпросът има потенциала да се окаже също толкова важен и често се появява в неформалните срещи между двете традиции, а от друга ‒ източноправославната мариология в никакъв случай не е идентична с римокатолическата, което означава, че резултатите от единия диалог не могат да бъдат безкритично пренасяни към другия. Неприемането от Източноправославната църква на двете католически догми – за непорочното зачатие и за възнесението на Дева Мария – отклоняващо се от Августиновото виждане за първородния грях и неговите последствия, както и за взаимодействието между природата и благодатта, са само някои от разликите, пряко свързани с мариологията. Това означава, че подобен разговор между източноправославни и протестанти трябва да бъде воден самостоятелно.

Без по никакъв начин да претендира за изчерпателност по една много обемна тема, настоящата статия предлага някои кратки бележки, свързани с избора на отправна точка за подобен диалог. Такава изходна позиция може да се търси във факта, че и двете традиции са силно христологично ориентирани. Всъщност не е възможно да говорим за „мариология“ в същностния смисъл на понятието нито в протестантизма, нито в източното православие. И в двете тя е разглеждана единствено като подтема на христологията.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Айзък Скидмор

Fr Isaac SkidmoreВ своята книга Битието като общение (1985 г.) митр. Йоан (Зизиулас) описва две различни и при все това взаимно допълващи се схващания за апостолската идентичност на Църквата. Първото от двете се отнася до непрекъснатото историческо приемство на епископите, от времето на Христос, или, с други думи, запазването на идентичността на Църквата чрез предаването от верните на онова, което е било прието в миналото, което се покрива със съдържанието на думата предание (на латински – tradition, или, на гръцки – παράδοση). Второто от тях се отнася до начина, по който апостолите служат като икона на онова, което предстои – уредбата на Царството Божие според модела на Дванадесетте. Гледано от такава перспектива, фокусът не е върху апостолите като исторически фигури per se, а върху образа, който те ни съобщават, на винаги-приближаващото вечно Царство, който образ ни се предлага в многообразието от отделни исторически събития – по начина, по който грубите чернови предсказват окончателния ръкопис, или пък скицата предвещава завършената картина. Този втори начин, по който Църквата установява апостолската си идентичност, може да бъде наречен есхатологичен – доколкото е във връзка с последните неща, с онова, към което се движи цялото творение.

Отваряне на целия текст

Автор Калин Янакиев

H Koimesis MosaicИма уникален парадокс в православния иконен лик на Богородица – крайно труден за изразяване, макар че е същевременно много ясно усетим, когато сравняваме този лик със западните-ренесансови изображения на „Мадоната“. Там е работата, че при цялата си дълбока и премирна одухотвореност Пречистата на православната икона трудно може да се определи като „красива“ или „прелестна“, като „пленителна“ или „очарователна“. Това е трудно обаче, не защото в образа се чувства някакво лишение, а защото пред лицето на нейната с нищо несравнима и всепревишаваща целомъдреност определенията от този род звучат някак неблагочестиво – твърде дръзко и, във всеки случай, неадекватно за описанието на нейния лик. Богородица е по неповторим, по уникален начин целомъдрена. Тя – бих се осмелил да кажа – е така целомъдрена, че вече… не е „красива“.

Как бихме могли да обясним този парадокс – святата не-красота на Богородичния образ в Православието, при който „прелестта“ се оказва не тъкмо отсъстваща, а по-скоро надхвърлена категория?

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме