Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony BlumТази поредица от беседи ние ще посветим на теми от Стария Завет, а именно – на отделни личности, на отделни проблеми и на онези житейски ситуации, в които те са се намирали, а също така и на проблемите, които понякога самите те представляват.

Мнозина от вас са чували името на Адам. Адам, това е човекът – такъв, какъвто Бог го е сътворил изначално. Разказът от първите глави на Стария Завет е в определена мяра символичен – в този смисъл, че говори за събития, случили се в един свят, който ние вече не познаваме, света преди грехопадението, свят, който е живял, съществувал е, действал е, расъл е до момента, когато Бог и човекът са се отдалечили, сякаш са се изгубили един другиго. И затова, говорейки за Адам, говорейки за някои други личности след него, се налага да вземем под внимание, че езикът на тези повествования, това е езикът на нашето време, докато самите събития за нас са непостижими. Ние не знаем какво е изведнъж да бъдеш извикан от небитие към битие, при това не чрез акт на насилие, не просто по Божия воля, а поради Божията любов, говореща ни: Ела, изправи се от небитието! Ела – Аз ти се отдавам с цялата Си любов, с цялата си ласка, грижа, но заедно с това те оставям и свободен. Можеш да избереш Мене, можеш и да Ме отхвърлиш. Давам ти възможността да бъдеш и възможността да живееш, но как ще живееш, какъв ще бъдеш – това зависи само от твоето решение. От твоето безумие или от твоята мъдрост…

Отваряне на целия текст

Автор Игумен Арсений (Соколов)

Ig Arsenij SokolovНа 22 октомври Руската православна църква празнува паметта на праведния Авраам – човек, живял на нашата земя преди четири хиляди години. Неговата памет се почита, разбира се, не само от Руската църква, и не само от всички други православни църкви, а и от целия християнски свят. Всички християни, в различни впрочем дни, имат в календарите си споменаване за този човек. Нещо повече, всички монотеисти на планетата, християни, юдеи и мюсюлмани (а това е повече от половината от нейното население), почитат именно Авраам като родоначалник и основоположник на своята вяра, на вярата като такава.

В своето Послание до галатяни (3:7) св. ап. Павел пише: „ония, които се облягат на вярата, са синове Авраамови“. Какво означава това новозаветно твърдение? Справедливо ли е такова отношение на християнина към един човек, който е живял две хиляди години по-рано от Спасителя на света Иисус Христос? Справедливо е, и ето защо.

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Десницки

Andrey DesnitskyНие постоянно повтаряме, че Писанието трябва да се тълкува така, както това са правили отците на Църквата, т. е. съгласно Св. Предание. Преданието – това е на първо място опитът от прочита на Писанието от великите християни от отминалите столетия, опитът от самия техен живот според Писанието. То е безценно и незаменимо и да минем без него на нас просто няма да ни се получи. Това, което можем да направим, е само да заменим един авторитет с друг – например, св. Йоан Златоуст с Жан Калвин, както са сторили реформаторите.

Понякога обаче православните разсъждават така, сякаш че в книгите на отците на Църквата се съдържат напълно еднообразни отговори на всеки що-годе значим въпрос. „Св. отци учат…“ – ако човек започне с такова обобщение, думите му дори само заради това ще изглеждат вече подозрителни. Необходимо е да се уточни: кои конкретно светци учат за това или онова, точно ли този човек е разбрал казаното от тях и не съществува ли по съответния въпрос и някакво друго мнение, сред други от светците. Обикновено това в действителност просто означава: „Ето тук неотдавна един свещеник ми каза…“ или „в една брошура прочетох…“.

Отваряне на целия текст

Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony BlumВ качеството на въведение към тази притча искам да направя някои предварителни забележки. На първо място, притчата за неправедния пристойник е притча за съда, само че стои някак настрана в тази редица – до такава степен е странна. Освен това, следва да се помни за нейния контекст: тя е поместена между притчата за блудния син и притчата за богаташа, който е попаднал в ада, т. е. между притчите, в които ни се говори за самата същност на греха, за това, че той носи със себе си падение, болезнено нещастие, но точно то може да бъде спасителна болка, път обратно към дома. В притчата се говори и за това как нас ни приема нашият Отец. От друга страна, притчата за богаташа подчертава, че ако на земята сме се отнесли без внимание към това, което ни е било дадено да разберем, което е било част от вярата ни, от убежденията ни, които ние открито сме изповядвали (в случая на богаташа – Ветхия Завет), то нас може да ни постигне осъждане. Между тези два разказа стои притчата за неправедния пристойник, която ще приведа изцяло, за да си спомним всички нейни подробности:

„А каза и на учениците Си: един човек беше богат и имаше пристойник, за когото му бе донесено, че разпилява имота му; и като го повика, рече му: какво е това, що чувам за тебе? Дай сметка за пристойничеството си, защото не ще можеш вече да бъдеш пристойник. Тогава пристойникът си рече: що да сторя? Господарят ми отнима от мене пристойничеството; да копая, не мога; да прося, срамувам се; сетих се, що да сторя, за да ме приемат в къщите си, когато бъда отстранен от пристойничеството. И като повика длъжниците на господаря си, всекиго поотделно, рече на първия: колко дължиш на господаря ми? Той отговори: сто мери масло. И рече му: вземи си разписката, седни и бърже напиши: петдесет. После рече другиму: а ти колко дължиш? Той отговори: сто крини пшеница. И му рече: вземи разписката си и напиши: осемдесет. И господарят похвали неверния пристойник, задето постъпил досетливо; защото синовете на тоя век в своя род са по-досетливи от синовете на светлината. И Аз ви казвам: придобийте си приятели с неправедно богатство, та, кога осиромашеете, те да ви приемат във вечните живелища. Верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото. И тъй, ако в неправедното богатство не бяхте верни, кой ще ви повери истинското? И ако в чуждото не бяхте верни, кой ще ви даде вашето? Никой слуга не може да слугува на двама господари, защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или на единия ще угоди, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона“ (Лука 16:1-13).

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Теодорос Стилианопулос

Fr Theodore Stylianapolous„… като узнахме, че човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа, и ние повярвахме в Христа Иисуса, за да се оправдаем чрез вярата в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът… Защото… чрез закона умрях за закона, та да живея за Бога. Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене” (Гал. 2:16-20).[1]

Голяма част от протестантите в Съединените щати са известни като евангелисти. А евангелистите се отнасят сериозно към Библията. Своя живот те съсредоточават върху Евангелието: Благата вест за спасението. Често те говорят за лично спасение, за това „как се спасяваме”, а обичайният отговор е: приеми Христос да свой личен Спасител, помоли Го, в искрена молитва, да влезе в сърцето ти и да ти прости греховете и ще бъдеш спасен. Тогава заставаш непосредствено пред Бога и се радваш на лична връзка с Христос. Това събитие се нарича „оправдание чрез вяра” или, по-общо, „спасение чрез вяра”, отделно от добрите дела. По-специално, това учение се основава върху текстове от посланията на св. ап. Павел, като вече цитирания (Гал. 2:16-20). Мнозина от евангелистите си спомнят дори точната дата и час, когато са били „родени отново”, и отбелязват това събитие като най-важно в своя живот.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Алексей Князев

Fr Al KniazeffБожествената Премъдрост (евр. – חכמה; гр. – σοφία) е основна тема на дидактичната библейска писменост, получила поради тази причина в съвременната библейска наука названието хохмическа. Разсъждавайки за Премъдростта, авторите на книга Премъдрост говорят за последната в двояк смисъл: богословски и морално-практически, означавайки ту божествено свойство, ту човешко качество, в известен смисъл дарувано свише – иначе казано, ту самата Премъдрост, ту причастността към нея или към нейните дела. В някои места обаче неочаквано Премъдростта възприема чертите на определена умна същност и даже ипостас, което е особено характерно в глави 8-9 на кн. Притчи, Глава 24 на кн. Премъдрост Сирахова, глави 7-8 на кн. Премъдрост Соломонова и, отчасти, Глава 28 на Книга на Йов. Именно този образ на ветхозаветната ипостасна Премъдрост не веднъж е привличал вниманието на екзегетите и богословите. Известни са споровете, които още в арианската епоха са се водили около тълкуването на тези места.[1] Известно е също и онова значение, което тези места са получили, от една страна, в руската иконопис,[2] а от друга – при група руски религиозни мислители от края на 19 и първата половина на 20 век, в частност при Владимир Соловьов, о. Павел Флоренски и о. Сергей Булгаков. Затова въпросът какво представлява Божествената Премъдрост и какво именно е подразбирало под този образ Ветхозаветното Писание, е от особен интерес и за руския богослов, и за просветения руски църковен читател.

И досега обаче въпросът за Божествената Премъдрост не е получил екзегетическото си разрешение. Отците на Църквата, които достатъчно често са се позовавали на местата, говорещи за ипостасната Премъдрост, сравнително малко са се занимавали обаче със систематично тълкуване на кн. Премъдрост.[3] Школското пък богословие, а също така и гореспоменатите основоположници на софиологичното течение в руското богословие, са изхождали в своето тълкувание на тези места от съвършено неправилна предпоставка: те са смятали, че древните ветхозаветни автори фактически са имали онова съвършено новозаветно знание, което е станало възможно едва след съшествието в света на Духа на Истината, в тайнството на Петдесетница.[4] Не трябва да се забравя, че дори във висшите си пророчески озарения Ветхият Завет е оставал само сянка и гадание,[5] и затова даже в тях за него е оставало недостъпно онова знание за тайните на вътретроичния живот, което са се стараели и все още се стараят да намерят в гореприведените текстове за ипостасната Премъдрост. Затова в настоящия момент, когато библейската наука е направила толкова много за разкриване на истинския буквален смисъл на Ветхозаветните Писания, изцяло трябва да се преразгледа въпросът за Божествената Премъдрост във Ветхия Завет и той да бъде разрешен преди всичко тъкмо на почвата на самите текстове: да се установи как самите боговдъхновени автори на кн. Премъдрост са схващали Премъдростта и какво значение самите те са придавали на нейния ипостасен образ. Настоящият очерк, който по своите размери няма претенциите за цялостна трактовка на проблема за Божествената Премъдрост в цялата му пълнота и обем, има за цел да покаже онези основни жалони, които съвременната библейска наука и богословието позволяват да бъдат набелязани в разрешаването на въпросите за произхода и за значението на ветхозаветната Божествена Премъдрост – Хохмà – Софѝя.

Отваряне на целия текст

Автор Димитриос Стаматопулос

D StamatopoulosКакто е известно, в голямата криза за езиковия спор в началото на 20 век – т. нар. „Спор за Евангелията”[1] – се включва и Вселенската патриаршия. Почти паралелният опит на царица Олга да възложи превода на Евангелието на говорим гръцки език на своята секретарка Юлия Сомаки, с мълчаливото съгласие на Атинския митрополит Прокопий (начинанието започва още през 1898 г.), съвпада с публикуването във в-к Акрополис на превод на Св. Писание, дело на Александрос Палис, от септември 1901 г., и тези две събития предизвикват реакцията на Великата църква.[2]

Няма съмнение, че решението на царица Олга трябва да се разглежда в контекста на опитите да се възстанови авторитетът на династията след неуспешната война от 1897 г.[3] Освен това руският ѝ произход (дъщеря е на великия княз Константин Николаевич – един от най-изтъкнатите дейци на панславянското движение в Русия в 19 век) придава още едно измерение на конфликта за езиковото издание на Евангелието – свързването на въпроса за превеждането на свещените текстове на говорим език с подобни искания най-вече на българския национализъм, който от средата на 19 век настоява за замяна на древния гръцки в богослужебните текстове със стария църковно-славянски.[4] Трябва да помним при разглеждането на този проблем, че за Вселенска патриаршия преводът на Св. Писание на говорим език се свързва не само с исканията на славяноговорещите на Балканите, но и със случая на туркоезичното православно население в Мала Азия[5] (Понт и Кападокия).

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

S S AverintsevВ началото беше Словото – за всеки, дори и неизкушения читател на Евангелието според Йоан е очевидна смисловата връзка на това в началото с другото в началото от кн. Битие и изобщо от целия библейски корпус: В начало Бог сътвори небето и земята. Кн. Битие ни казва именно как Бог е творил битието от небитие – със Словото Си. „И рече Бог: да бъде светлина; и биде светлина”. Творецът извежда творението Си в битие, наричайки, обръщайки се към нещата – ще се одързостим да кажем, разговаряйки, заговаряйки с тях; и те са започвали да съществуват, защото битието е пребиваване вътре в разговора, вътре в общението. А доброволното и окончателното – във вечността – отделяне на сътворения ум от общението с Бога, разкъсването на това общение, отказът да слушаш и да бъдеш чуван – не е ли това, което в Апокалипсиса е наречено втора смърт? Вместо диалога, който е започнал в началото, за да продължи вечно – пребиваване извън този разговор, също вечно, но само защото самият диалог е вечен.

Чувстващият библейския език, лесно ще разбере, че началото, за което става дума в двата случая, е нещо повече от времевата категория на Big Bang, от темпорална точка, нулев момент, изходен пункт за физическа продължителност. Още гръцкото ἀρχή притежава извънредно богата семантика на онтологически принцип („принцип”, т. е. principium, е и естественият превод на гръцкото ἀρχή, в частност за двата обсъждани текста, които във Вулгата звучат съответно като „in principio erat Verbum” и „in principio creavit Deus coelum et terram”). Това е семантиката на битийната основа, на извора на битието (нем. „Urgrund” и „Ursprung”). Когато Ориген пише съчинението Περί ἀρχῶν, За началата, той има предвид именно „принципите” и „основите” на съществуващото. Да продължим обаче и по-нататък – и в двата библейски текста зад гръцката дума стои семитска семантика. Еврейското berešit произлиза от един корен с думата roš, „глава”. През 2 в. Акила, в опит да направи нов, строго буквален гръцки превод на Ветхия Завет, за да надмогне, доколкото е възможно, ъгловатата точност на Септуагинта превежда berešit не с думите в началото, а „в главното”, ἐν κεφαλαίῳ. Словото Божие не е просто действаща причинаcausa efficiens, по аристотелистко-схоластическата терминология, а така и функционална причина – времево начало на световния процес. То също така е и „формална”, и „целева” причина на съществуващото, като „Главното” – Първообраз на първообразите и Цел на целите.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме