Автор Джон Фотопулос

В православните икони на празния Иисусов гроб и на Възкресението обикновено виждаме Мария, майката на Иисус, изобразена като една от жените-мироносици. Една свързана тема, макар и вероятно изобразявана по-рядко на иконите, е св. Богородица, гледаща към възкръсналия Иисус, Който е вън от гроба. Наистина, някои православни християни днес настояват, че Мария, майката на Иисус, не само е видяла възкръсналия Господ вън от гроба, но и че тя е била първата, която Го е видяла там. Къде е произходът на тези предания по отношение на св. Богородица при празния гроб и подкрепени ли са те със свидетелства от четирите канонични евангелия?

Възможно е тези предания относно св. Богородица при гроба да произлизат от Диатесарона (приписван на Тациан, † ок. 173 г.) – една симфония на четирите евангелия, която е в широка употреба в църквите в Сирия до 5 век. Тъй като четирите евангелия съдържат разлики, както и противоречия, които са били трудни за помиряване, в този Диатесарон избирателно е съчетан материал от четирите евангелия, за да може по този начин се стигне до едно вътрешно съгласувано евангелие. В Диатесарона самоличността на Мария Магдалина и тази на Мария, майката на Иисус, изглежда че са били смесени умишлено, така щото Мария, майката на Иисус, а не Мария Магдалина, както е в Иоан 20:1-18, да може да бъде възприета като отиваща при гроба сама, където да види Иисус възкръснал. Една възможна мотивация за това смесване на Мария Магдалина с Мария, майката на Иисус, може да е идвала от желанието за противопоставяне на някои групи гностици, подчертаващи особената любов, която Иисус е имал към Мария Магдалина. Само че присъствието на Иисусовата майка при гроба и нейната среща с възкръсналия Иисус също се превръщат в елементи от някои апокрифни и гностически писания от 2-4 век.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

Теодор Мопсуестийски е роден през 352 г. в Антиохия, в богато гръцко семейство от местната градска аристокрация. След като получава отлично образование в ораторската школа на Ливаний, ок. 370-371 г. той постъпва в школата, или по-скоро училището със затворен, почти манастирски характер (ἀσκητήριον) на Диодор Тарски. Тук той изучава дълбините на Св. Писание и се подготвя за служение на Църквата. Вероятно през 383 г. е ръкоположен за свещеник и във връзка с пастирската и проповедническата си дейност се налага да взима ясна позиция по въпроса за Аполинариевата ерес, доколкото някои богословски позиции на Аполинарий от Лаодикия са осъдени на Втория вселенски събор в Константинопол (381 г.). Така той бива въвлечен активно в христологическите дебати. От този период нататък Теодор ще престане да пише тълкувания на старозаветни книги и ще се насочи към новозаветните.[1] През 392 г. е ръкоположен за епископ на гр. Мопсуестия в провинция Втора Киликия. Именно от този период са най-важните му догматически съчинения и някак изолирани сред тях по време стоят неговите Коментар върху Евангелие според апостол Йоан и Коментар върху посланията на апостол Павел.[2] Вероятно е починал малко след като неговият последовател Несторий заема архиепископската катедра на Константинопол през 428 г. След смъртта си Теодор е осъден в едикта за „трите глави“ на имп. Юстиниан, а окончателното отричане на неговата христология става на Петия вселенски събор в Константинопол през 553 г.[3]

Негови съчинения са били преведени на сирийски още приживе, тъй като знаем, че веднага след Третия вселенски събор в Ефес (431 г.) епископът на Едеса Рабулас († 435 г.) е заповядал да се унищожат тези книги в неговата епархия.[4] Съчиненията, които са избегнали тази участ, са коментарите на кн. Еклисиаст и на Евангелие според св. ев. Йоан, тъй като в онзи момент те все още не са били преведени на сирийски език.[5] И двете съчинения са отправени до епископа на Газа Порфирий – близък приятел на Теодор и на св. Йоан Златоуст от ранните им младежки години.[6]

Отваряне на целия текст

Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

Тази поредица от беседи ние ще посветим на теми от Стария Завет, а именно – на отделни личности, на отделни проблеми и на онези житейски ситуации, в които те са се намирали, а също така и на проблемите, които понякога самите те представляват.

Мнозина от вас са чували името на Адам. Адам, това е човекът – такъв, какъвто Бог го е сътворил изначално. Разказът от първите глави на Стария Завет е в определена мяра символичен – в този смисъл, че говори за събития, случили се в един свят, който ние вече не познаваме, света преди грехопадението, свят, който е живял, съществувал е, действал е, расъл е до момента, когато Бог и човекът са се отдалечили, сякаш са се изгубили един другиго. И затова, говорейки за Адам, говорейки за някои други личности след него, се налага да вземем под внимание, че езикът на тези повествования, това е езикът на нашето време, докато самите събития за нас са непостижими. Ние не знаем какво е изведнъж да бъдеш извикан от небитие към битие, при това не чрез акт на насилие, не просто по Божия воля, а поради Божията любов, говореща ни: Ела, изправи се от небитието! Ела – Аз ти се отдавам с цялата Си любов, с цялата си ласка, грижа, но заедно с това те оставям и свободен. Можеш да избереш Мене, можеш и да Ме отхвърлиш. Давам ти възможността да бъдеш и възможността да живееш, но как ще живееш, какъв ще бъдеш – това зависи само от твоето решение. От твоето безумие или от твоята мъдрост…

Отваряне на целия текст

Автор Игумен Арсений (Соколов)

На 22 октомври Руската православна църква празнува паметта на праведния Авраам – човек, живял на нашата земя преди четири хиляди години. Неговата памет се почита, разбира се, не само от Руската църква, и не само от всички други православни църкви, а и от целия християнски свят. Всички християни, в различни впрочем дни, имат в календарите си споменаване за този човек. Нещо повече, всички монотеисти на планетата, християни, юдеи и мюсюлмани (а това е повече от половината от нейното население), почитат именно Авраам като родоначалник и основоположник на своята вяра, на вярата като такава.

В своето Послание до галатяни (3:7) св. ап. Павел пише: „ония, които се облягат на вярата, са синове Авраамови“. Какво означава това новозаветно твърдение? Справедливо ли е такова отношение на християнина към един човек, който е живял две хиляди години по-рано от Спасителя на света Иисус Христос? Справедливо е, и ето защо.

Отваряне на целия текст