Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Джордж С. Гейбриъл

Theotokos The Untrodden Portal of GodПродължение от „Не само с възвестявани слова“

Всичките тайнства на Църквата и всички догмати на вярата, сред които и свещената иконография, произлизат от Боговъплъщението – причината за всички сътворени неща. Св. Богородица заема централно място в иконографията и в откровението на Пресветата Троица, защото заема централно място в тайнството на Боговъплъщението. Без св. Дева Въплъщението е немислимо, иконографията е невъзможна, а богопознанието не е нищо повече от гатанки и загадки.

Когато иконоборците произнасят своето обвинение, че иконите на Иисус Христос ограничават неограничимия Бог, защитата, която св. отци привеждат в полза на иконите на Бога в плът винаги се основават върху майката на Иисус. В нейната утроба – казват те – неограничимият Син Божи възприема автентичната човешка природа и става истинна плът – осезаема, описуема, дефинируема, притежаваща всички свойства на плътта, взета от действителна майка, съставена от същата пръст, от която и цялото човечество. Бог Отец и Светият Дух обаче не възприемат нито едно от свойствата на човешката природа. Що се отнася до иконите на Бога, Църквата защитава и постановява икони само на Сина. В крайна сметка Въплъщението представлява въплъщение на една единствена Личност от Троицата. Единствено Синът Божи може да бъде и Син Човешки и да бъде виждан като човек. Бог Отец не може да стане Син, нито да присвои отличителния и особен модус на съществуване на Сина. „Отец е Отец, а не Син; Синът е Син, а не Отец; Духът е Дух Свети, а не Отец, нито Син; защото [ипостасното] свойство е неизменно. Иначе как то би било [ипостасно] свойство, изменяйки се и превръщайки се в друго? Затова Синът Божи става Син Човешки, за да остане това свойство неизменно. Защото, бидейки Син Божи, Той стана Син Човешки, като се въплъти от светата Дева и не изгуби свойството синовство“.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Кръстю Банев

PanagiaЗа всеки интересуващ се от историята и културата на християнството темата за високата почит към Богородица в православието и във Византия е интересна и важна. За молещия се православен християнин обръщението „Пресвета Богородице, спаси ни!“ е част от ежедневното богослужение. В наши дни коронавирус-пандемията и дискусиите около мерките за безопасност в църквите поставиха и пред цялата общественост въпроса за почитанието на Богородица и нейните икони.

Ще започнем с кратка хроника на по-важните моменти на изразената към Богородица почит по време на пандемията.

В православния свят: Вселенският патриарх Вартоломей на 19 март 2020 г. призова Богородица за молитвена помощ в борбата с вируса. Гърция: Кинотисът на Света гора реши във всички атонски манастири да се отслужи на 27 март всенощно бдение с усърдна молитва към св. Богородица и св. Харалампий. Светогорските монаси призоваха към молитвено съучастие в бдението и всички православни християни. Грузия: само няколко дни по-рано свещеници обиколиха столицата Тбилиси с иконата на Иверската Богородица, смятана за покровителка на страната. Епископ направи въздушен кръстен ход над града с икона-копие от „Йерусалимската Богородица“ в самолета. Русия: кръстните ходове започнаха още през март, а на 3 април патриарх Кирил обиколи Москва и стените на Кремъл с иконата на Богородица „Умиление“, пред която се е молил и св. Серафим Саровски. България: По решение на Св. Синод от 30 март всички храмове в страната останаха отворени, с редовни богослужения, при строго спазване на мерките за безопасност. На 20 април, Светли понеделник, в Бачковския манастир игуменът епископ Сионий поведе установеното Великденско шествие до местността Клувията. За първи път чудотворната икона на св. Богородица бе пренесена не на рамо, както е по традиция, а с автомобил.

Отваряне на целия текст

Автор Катански еп. Касиан (Безобразов)

Bishop Kassian BezobrazovПрез изминалата година на конференцията в Сейнт Олбънс[1] осъзнахме различието си в подхода към тълкуването на Св. Писание. Спорът възникна относно Петокнижието и в частност кн. Битие, но не може да има съмнение, че не само Петокнижието е, което ние разбираме различно. И в Новия Завет даже с консервативните английски богослови няма да имаме съгласие относно Второто послание на ап. Петър и Послание до евреите. И това – в най-добрия случай. Едва с малцина ще постигнем единодушие по отношение на останалите съборни послания, на някои от малките послания на ап. Павел и неговите послания до Тимотей и до Тит. Различно ще схващаме и автентичността на евангелията. Нашите различия имат отношение както към въпроса за произхода на една или на друга книга, така и към въпроса за нейното съдържание. Кой е написал съответната книга: този ли писател, чието име стои в заглавието, или не той? Достоверно ли е съдържанието на тази книга? Всички тези въпроси придобиват особена острота по отношение на Стария Завет: псалмите, книгите Паралипоменон (Хрониките), пророческите книги и особено – Петокнижието, а в Петокнижието – най-вече кн. Битие. Тук разногласието е дълбинно и затова ни изглежда целесъобразно да съсредоточим преимуществено нашето внимание на този именно въпрос.

Става дума за произхода на Стария Завет и неговата достоверност. Не е ли тя нещо, което веднъж и завинаги е било опровергано от съвременните научни изследвания? Не е ли дала съвременната наука безспорен отговор на въпроса за неговия произход? Това убеждение, което ни се налагаше да слушаме на миналогодишната конференция. Това убеждение обаче не може да се смята за точно научно знание.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Павел Събев

Christ PantocratorА когато дойде в страната на Кесария Филипова,
Иисус питаше учениците Си и казваше:
за кого Ме човеците мислят – Мене, Сина Човечески?

(Мат. 16:13)

Образите на човека Иисус – тогава и сега – са толкова различни, колкото са различни търсещите Сина Человечески. Божият Син, Божието Слово, чрез което е създаден светът, Пасхалната жертва за хората, страдащият Раб Господен, Който взема върху Себе си греховете на света, или – през последните два века – Иисус, социалният реформатор и бунтар, освободителят на потиснатите… Всеки човек и поколение вижда в Иисус отражение на себе си.

Кой е историческият Иисус, човекът, Който е вървял по прашните пътища на древен Израил, събирал е ученици и последователи и е бил екзекутиран от римляните? Същият ли е като „Христос на вярата“[1] – отвъдисторическа фигура, чието присъствие в света оживява чрез Новия Завет и теологиите на църквите, като подхранва надеждата на християните за вечен живот. Последният винаги е бил много по-важен за повечето християни, а първият все по-силно привлича онези, които се нуждаят от вяра без догми.

Отваряне на целия текст

Автор Милтиадис Константину

bc3

Ако празникът на Петдесетница се смята за рождения ден на Църквата, то денят, посветен на Светия Дух, ни напомня във всяко едно отношение за основния принцип, който превръща група хора в Църква – възстановяването на общуването между Бога и човека и между самите хора. Този основен принцип обобщава по най-добрия начин кондакът на празника:

„Когато Всевишният слезе и смеси езиците, раздели народите, а когато раздаваше огнените езици, към единство призова всички, затова и единогласно славим Всесветия Дух“.

Историята, към която препраща този химн, се съдържа в Глава 11 на кн. Битие и представлява последния стадий в дългия път на падението, който човекът е следвал в опита си да стане независим от Бога. Става дума за процес, който е живо описан с ярки образи в първите единадесет глави на кн. Битие и който се характеризира с поредица от разпаднали се отношения, резултат от разпадналите се отношения между човека и Бога.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Добромир Димитров

Fr D DimitrovПредпоставките за зараждане на монашеството могат да бъдат разпознати в свидетелството на вярата, в първите гонения в началото на 2 в., както и в положението на християните в езическия свят, свързано с тяхното откъсване от обществения живот. Самите християни доброволно се лишават от участие в религиозни и имперски празници, не посещават цирка и театъра, а и гонени от държавата, нямат право на събрания и сдружаване.[1] Тези явления дълбоко повлияват върху аскетичната духовност на християните от първите три века. Изповядването на вярата, покаянието на отпадналите, неприемането на света, който лежи в зло (срв. 1 Иоан. 5:19) и в който господаруват езическите божества, формират съзнанието за напрегнато очакване на Христос и пряко действие на благодатта върху живота на християните.

С течение на времето в средата на 3 в. това съзнание поражда многобройни ревнители, които напускат своите социални общности като своеобразно отричане от света заради Христос. По този начин монашеството се припознава като радикален духовен път, изцяло отдаден на Бога и на изпълнението на Неговите заповеди.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Теодор Стойчев

Lord Jesus Christ St SofiaВ самото начало е коректно да бъде казано, че читателят не трябва да пристъпва към текста с надежда да открие реален христологичен диалог между двамата апостоли. По-скоро трябва да се опита да надникне зад някои от богословските идеи, които тези мъже на Духа поставят. Интерес представлява начинът, по който те говорят за Христос. Може да се каже, че той е близък и в същото време различен от този на по-късните отци на Църквата. Във връзка с това по-конкретно въпросът би трябвало да звучи така: По какъв начин св. ап. Павел и св. ап. Йоан говорят за отношението между Отца и Сина? Как, ако въобще е възможно, можем да определим единството между тях? Днес ние признаваме Тяхното единосъщие и по различен начин определяме ипостасния Им живот. Затова пък на страниците на Новия Завет ние като че ли откриваме друг начин на предаване на връзката помежду Им. За да бъде осветлен поне отчасти поставеният проблем, ще бъдат взети под внимание текстове, които, от една страна, са изключително полемични, а от друга, са запазили своята значимост за християнското богословие до днес.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Дмитрий Юревич

Fr D V YurevichДолу традицията?

Едва ли ще се намери човек, интересуващ се от изучаването на Библията, който да не е чувал за научния подход към нейното тълкуване. В случая с вярващия човек обаче близкото запознаване с такъв подход предизвиква недоумение, граничещо с огорчение: оказва се, всъщност, че тълкуването, което е наречено научно, в много от своите детайли влиза в противоречие с традиционните църковни представи за Библията и за нейното съдържание. За представителя на съвременната култура, в която научните сведения се явяват опитно проверявани, потвърждавани и, като правило, достоверни знания, този факт може да означава следното: църковната традиция на тълкуването на Библията е безнадеждно остаряла и трябва да отиде в миналото – по същия начин, както в миналото са отишли и научните представи, с които тя е била свързвана: например, философията на Аристотел или пък геоцентричната система на обяснение на света. Даже в средите на православните свещенослужители може да се намерят такива, които в традиционното църковно тълкуване на Библията виждат едва ли не някаква заплаха за по-нататъшното нормално функциониране на енорийския живот и призовават към безусловно приемане на научния подход към тълкуването на Библията. Близкото запознанство с този въпрос обаче позволява да твърдим, че самото понятие „научност“ в сферата на библеистичните изследвания е безнадеждно остаряло.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме