Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

В качеството на въведение към тази притча искам да направя някои предварителни забележки. На първо място, притчата за неправедния пристойник е притча за съда, само че стои някак настрана в тази редица – до такава степен е странна. Освен това, следва да се помни за нейния контекст: тя е поместена между притчата за блудния син и притчата за богаташа, който е попаднал в ада, т. е. между притчите, в които ни се говори за самата същност на греха, за това, че той носи със себе си падение, болезнено нещастие, но точно то може да бъде спасителна болка, път обратно към дома. В притчата се говори и за това как нас ни приема нашият Отец. От друга страна, притчата за богаташа подчертава, че ако на земята сме се отнесли без внимание към това, което ни е било дадено да разберем, което е било част от вярата ни, от убежденията ни, които ние открито сме изповядвали (в случая на богаташа – Ветхия Завет), то нас може да ни постигне осъждане. Между тези два разказа стои притчата за неправедния пристойник, която ще приведа изцяло, за да си спомним всички нейни подробности:

„А каза и на учениците Си: един човек беше богат и имаше пристойник, за когото му бе донесено, че разпилява имота му; и като го повика, рече му: какво е това, що чувам за тебе? Дай сметка за пристойничеството си, защото не ще можеш вече да бъдеш пристойник. Тогава пристойникът си рече: що да сторя? Господарят ми отнима от мене пристойничеството; да копая, не мога; да прося, срамувам се; сетих се, що да сторя, за да ме приемат в къщите си, когато бъда отстранен от пристойничеството. И като повика длъжниците на господаря си, всекиго поотделно, рече на първия: колко дължиш на господаря ми? Той отговори: сто мери масло. И рече му: вземи си разписката, седни и бърже напиши: петдесет. После рече другиму: а ти колко дължиш? Той отговори: сто крини пшеница. И му рече: вземи разписката си и напиши: осемдесет. И господарят похвали неверния пристойник, задето постъпил досетливо; защото синовете на тоя век в своя род са по-досетливи от синовете на светлината. И Аз ви казвам: придобийте си приятели с неправедно богатство, та, кога осиромашеете, те да ви приемат във вечните живелища. Верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото. И тъй, ако в неправедното богатство не бяхте верни, кой ще ви повери истинското? И ако в чуждото не бяхте верни, кой ще ви даде вашето? Никой слуга не може да слугува на двама господари, защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или на единия ще угоди, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона“ (Лука 16:1-13).

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Теодорос Стилианопулос

„… като узнахме, че човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа, и ние повярвахме в Христа Иисуса, за да се оправдаем чрез вярата в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът… Защото… чрез закона умрях за закона, та да живея за Бога. Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене” (Гал. 2:16-20).[1]

Голяма част от протестантите в Съединените щати са известни като евангелисти. А евангелистите се отнасят сериозно към Библията. Своя живот те съсредоточават върху Евангелието: Благата вест за спасението. Често те говорят за лично спасение, за това „как се спасяваме”, а обичайният отговор е: приеми Христос да свой личен Спасител, помоли Го, в искрена молитва, да влезе в сърцето ти и да ти прости греховете и ще бъдеш спасен. Тогава заставаш непосредствено пред Бога и се радваш на лична връзка с Христос. Това събитие се нарича „оправдание чрез вяра” или, по-общо, „спасение чрез вяра”, отделно от добрите дела. По-специално, това учение се основава върху текстове от посланията на св. ап. Павел, като вече цитирания (Гал. 2:16-20). Мнозина от евангелистите си спомнят дори точната дата и час, когато са били „родени отново”, и отбелязват това събитие като най-важно в своя живот.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Алексей Князев

Божествената Премъдрост (евр. – חכמה; гр. – σοφία) е основна тема на дидактичната библейска писменост, получила поради тази причина в съвременната библейска наука названието хохмическа. Разсъждавайки за Премъдростта, авторите на книга Премъдрост говорят за последната в двояк смисъл: богословски и морално-практически, означавайки ту божествено свойство, ту човешко качество, в известен смисъл дарувано свише – иначе казано, ту самата Премъдрост, ту причастността към нея или към нейните дела. В някои места обаче неочаквано Премъдростта възприема чертите на определена умна същност и даже ипостас, което е особено характерно в глави 8-9 на кн. Притчи, Глава 24 на кн. Премъдрост Сирахова, глави 7-8 на кн. Премъдрост Соломонова и, отчасти, Глава 28 на Книга на Йов. Именно този образ на ветхозаветната ипостасна Премъдрост не веднъж е привличал вниманието на екзегетите и богословите. Известни са споровете, които още в арианската епоха са се водили около тълкуването на тези места.[1] Известно е също и онова значение, което тези места са получили, от една страна, в руската иконопис,[2] а от друга – при група руски религиозни мислители от края на 19 и първата половина на 20 век, в частност при Владимир Соловьов, о. Павел Флоренски и о. Сергей Булгаков. Затова въпросът какво представлява Божествената Премъдрост и какво именно е подразбирало под този образ Ветхозаветното Писание, е от особен интерес и за руския богослов, и за просветения руски църковен читател.

И досега обаче въпросът за Божествената Премъдрост не е получил екзегетическото си разрешение. Отците на Църквата, които достатъчно често са се позовавали на местата, говорещи за ипостасната Премъдрост, сравнително малко са се занимавали обаче със систематично тълкуване на кн. Премъдрост.[3] Школското пък богословие, а също така и гореспоменатите основоположници на софиологичното течение в руското богословие, са изхождали в своето тълкувание на тези места от съвършено неправилна предпоставка: те са смятали, че древните ветхозаветни автори фактически са имали онова съвършено новозаветно знание, което е станало възможно едва след съшествието в света на Духа на Истината, в тайнството на Петдесетница.[4] Не трябва да се забравя, че дори във висшите си пророчески озарения Ветхият Завет е оставал само сянка и гадание,[5] и затова даже в тях за него е оставало недостъпно онова знание за тайните на вътретроичния живот, което са се стараели и все още се стараят да намерят в гореприведените текстове за ипостасната Премъдрост. Затова в настоящия момент, когато библейската наука е направила толкова много за разкриване на истинския буквален смисъл на Ветхозаветните Писания, изцяло трябва да се преразгледа въпросът за Божествената Премъдрост във Ветхия Завет и той да бъде разрешен преди всичко тъкмо на почвата на самите текстове: да се установи как самите боговдъхновени автори на кн. Премъдрост са схващали Премъдростта и какво значение самите те са придавали на нейния ипостасен образ. Настоящият очерк, който по своите размери няма претенциите за цялостна трактовка на проблема за Божествената Премъдрост в цялата му пълнота и обем, има за цел да покаже онези основни жалони, които съвременната библейска наука и богословието позволяват да бъдат набелязани в разрешаването на въпросите за произхода и за значението на ветхозаветната Божествена Премъдрост – Хохмà – Софѝя.

Отваряне на целия текст

Автор Димитриос Стаматопулос

Както е известно, в голямата криза за езиковия спор в началото на 20 век – т. нар. „Спор за Евангелията”[1] – се включва и Вселенската патриаршия. Почти паралелният опит на царица Олга да възложи превода на Евангелието на говорим гръцки език на своята секретарка Юлия Сомаки, с мълчаливото съгласие на Атинския митрополит Прокопий (начинанието започва още през 1898 г.), съвпада с публикуването във в-к Акрополис на превод на Св. Писание, дело на Александрос Палис, от септември 1901 г., и тези две събития предизвикват реакцията на Великата църква.[2]

Няма съмнение, че решението на царица Олга трябва да се разглежда в контекста на опитите да се възстанови авторитетът на династията след неуспешната война от 1897 г.[3] Освен това руският ѝ произход (дъщеря е на великия княз Константин Николаевич – един от най-изтъкнатите дейци на панславянското движение в Русия в 19 век) придава още едно измерение на конфликта за езиковото издание на Евангелието – свързването на въпроса за превеждането на свещените текстове на говорим език с подобни искания най-вече на българския национализъм, който от средата на 19 век настоява за замяна на древния гръцки в богослужебните текстове със стария църковно-славянски.[4] Трябва да помним при разглеждането на този проблем, че за Вселенска патриаршия преводът на Св. Писание на говорим език се свързва не само с исканията на славяноговорещите на Балканите, но и със случая на туркоезичното православно население в Мала Азия[5] (Понт и Кападокия).

Отваряне на целия текст