Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Сергей Аверинцев

S S AverintsevВ началото беше Словото – за всеки, дори и неизкушения читател на Евангелието според Йоан е очевидна смисловата връзка на това в началото с другото в началото от кн. Битие и изобщо от целия библейски корпус: В начало Бог сътвори небето и земята. Кн. Битие ни казва именно как Бог е творил битието от небитие – със Словото Си. „И рече Бог: да бъде светлина; и биде светлина”. Творецът извежда творението Си в битие, наричайки, обръщайки се към нещата – ще се одързостим да кажем, разговаряйки, заговаряйки с тях; и те са започвали да съществуват, защото битието е пребиваване вътре в разговора, вътре в общението. А доброволното и окончателното – във вечността – отделяне на сътворения ум от общението с Бога, разкъсването на това общение, отказът да слушаш и да бъдеш чуван – не е ли това, което в Апокалипсиса е наречено втора смърт? Вместо диалога, който е започнал в началото, за да продължи вечно – пребиваване извън този разговор, също вечно, но само защото самият диалог е вечен.

Чувстващият библейския език, лесно ще разбере, че началото, за което става дума в двата случая, е нещо повече от времевата категория на Big Bang, от темпорална точка, нулев момент, изходен пункт за физическа продължителност. Още гръцкото ἀρχή притежава извънредно богата семантика на онтологически принцип („принцип”, т. е. principium, е и естественият превод на гръцкото ἀρχή, в частност за двата обсъждани текста, които във Вулгата звучат съответно като „in principio erat Verbum” и „in principio creavit Deus coelum et terram”). Това е семантиката на битийната основа, на извора на битието (нем. „Urgrund” и „Ursprung”). Когато Ориген пише съчинението Περί ἀρχῶν, За началата, той има предвид именно „принципите” и „основите” на съществуващото. Да продължим обаче и по-нататък – и в двата библейски текста зад гръцката дума стои семитска семантика. Еврейското berešit произлиза от един корен с думата roš, „глава”. През 2 в. Акила, в опит да направи нов, строго буквален гръцки превод на Ветхия Завет, за да надмогне, доколкото е възможно, ъгловатата точност на Септуагинта превежда berešit не с думите в началото, а „в главното”, ἐν κεφαλαίῳ. Словото Божие не е просто действаща причинаcausa efficiens, по аристотелистко-схоластическата терминология, а така и функционална причина – времево начало на световния процес. То също така е и „формална”, и „целева” причина на съществуващото, като „Главното” – Първообраз на първообразите и Цел на целите.

Отваряне на целия текст

Автор Василиос К. Кацарос

St Cyril the PhilosopherВ основните текстове на житията на св. Кирил и Методий[1] все още има определени места, които, според проф. Емилиос Тахиаос, „може да предоставят възможности за допълнително изследване и задълбочаване в тази огромна тема”[2] и затова „можем да очакваме значими изследователски хипотези”.[3] Наистина, въпросите, които повдигат основните извори – които са текстовете на житията – са многобройни, а предложените решения зависят от възгледите на учените, които, откривайки противоречия в тях, се опитват да запълнят празнотите с измислени конструкции. Примерите са много, а времето и мястото не ни позволяват да се спрем върху тях. Всеки път, когато възникне въпрос и неговите отговори са различни, се създава широка дискусия.

Например: Бил ли е Константин монах, както твърдят някои учени,[4] използвайки сведенията в житието, които говорят за отшелничество, молитва и занимание само с книгите[5] (за много изследователи той е бил монах в манастира Стенос[6] или в манастира Полихрониу[7] или, неопределено – някъде другаде) въпреки изричното свидетелство на текста, че е приел „ангелската схима” на монаха 50 дни преди да почине?[8]

Открил ли е Константин славянската азбука или е намерил някаква рудиментарна азбука, т. нар. „руски писмена”,[9] в Крим? Ако е вярно второто, то трябва да се търси друго тълкувание на феномена на прословутото „просвещение на славяните” и т. н.

В миналото учените се стремяха да възхвалят определени събития, стъпвайки на една основа, за която няма голямо историческо основание,[10] макар че отправната точка на мисълта им следва историческите следи. Друг голям въпрос, който според нас не е изяснен задоволително, поставяме за разглеждане и в това наше изложение.

Става дума за общия въпрос за превода на текстовете от гръцки на славянски език – времето, мястото и условията, когато това важно дело е било решено и осъществено. Този въпрос не може да бъде разрешен с удобни решения от типа на манастирски „скриптории”, отдалечени от центъра на Византия, тъй като „преводът”, бидейки голям план, не може да се смята за обикновена дейност, осъществяваща се в изолирано място, а за организирана система за образование, която действа при правила, различни от тези, които до наши дни се смятаха за възможни.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Йоан Пантелеймон (Манусакис)

Archim John ManousakisВинаги, когато се озова в страна или в среда, чийто език не разбирам, установявам колко много говори езикът на тялото. От руското въведение към моята лекция чух о. Владимир Шмайле да споменава, че имам две имена: Джон и Пантелеймон. А това е необичайно, тъй като обикновено при монашеското пострижение името се променя. Запазих обаче и двете. Йоан е светското ми име, макар и то да не е съвсем светско, тъй като е прието по време на Кръщение. Кръстен съм на един руски светец – Йоан Руски, който е много почитан в Гърция. За мен беше важно да запазя и двете си имена – както Йоан (Джон), така и Пантелеймон, което получих при монашеското си пострижение. Парадоксално се оказа, че двете означават едно и също – защото Йоан е еврейско име, означаващо Бог е милостив, а Пантелеймон е гръцко, означаващо всемилостив – отново отнесено към Бога. Затова реших да запазя и еврейското име, и гръцкото име, които на библейските езици говорят за милосърдието на Бога.

В началото искам да ви благодаря, че отделихте време да дойдете на тази лекция. Както е известно, времето не е нещо, което притежаваме. Не може да се причисли към категорията на предметите, – подобно на парите и дрехите – които можем да дадем без да се замисляме. Времето е това, че сме, то е част от нашето битие и затова да отдадеш някому време, да отделиш време тази вечер, означава да му дадеш нещо, което е много ценно, скъпо, частица от твоето съществуване. И затова съм изключително благодарен че сте тук, както, разбира се, и на всички, които направиха възможно моето идване.

Сега да пристъпим към самия доклад, който е твърде дълъг. Изложението, което ще чуете тази вечер, е първа част от замислена от мен руска трилогия, което напълно съответства на общата представа за Русия: че тук всички обичат нещата да са изложени пространно, дълго, изтощително и никога не се задоволяват с нещо малко, кратко. Взех това предвид, когато подготвях своя цикъл от три лекции, които са посветени на нещо много важно и същностно. Всяка лекция ще бъде посветена на един аспект – днешната е посветена на началото, на сътворението. Утрешната ще е посветена на историята, а последната ще бъде посветена на края на света, тя ще е заключителна и есхатологична.

Отваряне на целия текст

Автор Милтиадис Константину

M ConstantinouГърция е страна, в която 90 процента от населението се отъждествяват като гръко-православни и официално принадлежащи към Гръцката православна църква. Гърците, следователно, говорят от името на една монокултурна страна, с висока степен на хомогенност. Малцинството на останалите изповедания или религии (протестанти, римокатолици или мюсюлмани) са се появили през столетията в резултат от различни исторически влияния, като окупацията от кръстоносците във времената на Византийската империя, турската окупация или активността на протестантски мисионери. Тази ситуация, заедно с факта, че историческата памет играе съществена роля сред гърците, по критичен начин се отразява върху мястото и ролята на Църквата в Гърция.

От друга страна, мястото и авторитетът на Св. Писание в цялата система на православното богословие, заедно с неговата роля във всекидневието на православните християни, е станало особено спорен проблем в съвременната православна богословска мисъл. По-сложен обаче е проблемът с неговия превод: в допълнение към въвлечените тук общи богословски параметри има и други намеси, които възникват от историческите и културните условия, при които самосъзнанието на православието се е формирало в Гърция. Този проблем беше поставен още по-остро след формирането на съвременната Гръцка държава – време, когато Гръцката църква, откъсната от Вселенска патриаршия, беше използвана от кралския двор за постигане на неговите политически цели. Оттогава въпросът за библейския превод възприе и политически аспекти, чиято най-болезнена кулминация беше метежът „Евангелика” в Атина през ноември 1901 г., след който, даже и до днес, църквата все още не е напълно успокоена.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Иван Ж. Димитров

I Zh DПравославната ни вяра и нейното богословие, т. е. науката за нея, се основава на Свещеното Писание и на Свещеното Предание с безспорно предимство на Писанието и преди всичко на онази неговата част, която е определяна като Нов Завет. Затова е важно за всяко нещо, което се твърди в богословието, да се знае неговата изрична или частично изразена основаност в текста на Новия Завет. Това начало е в сила и за понятието предание. Думата[1] е славянска калка от старогръцката παράδοσις, преди това преминала и в латинския език като traditio. Съответно παράδοσις е отглаголно съществително, което произлиза от глагола παραδίδωμι (предавам).

Чрез понятието „предание” в областта на християнската вяра и в частност на богословието на Новия Завет разбираме онези ценности, знания и практики, които отразяват същностните характеристики на християнството и които то съхранява във времето, предавайки ги от поколение на поколение вече две хилядолетия. В тази насока безспорно е интересна и словоупотребата на понятието „предание” в свещените книги на Новия Завет.

Най-напред трябва да отбележим, че под предание в текста на Новия Завет се разбира онова, което се предава (в случая: идеи, учение, вярвания, обичаи) от едни хора (съответно: поколения и пр.) на други, а не самото действие, не процесът на предаването,[2] както обикновено би могло да се схване едно отглаголно съществително. При това тук няма да се занимаваме с историко-критичното разглеждане на съдържанието на християнското предание, а ще се ограничим само със словоупотребата на понятието и на глагола, от който то произлиза (като отглаголното съществително).

Отваряне на целия текст

Автор Иван Ж. Димитров

I Zh DСред евангелските повествования за явяванията на възкръсналия Господ Иисус Христос на учениците Му в четирийсетдневния период от Възкресение до Възнесение има един разказ за чудесен улов на риба в Тивериадското езеро[1] (Иоан 21:1-14). Ето го:

1След това пак се яви Иисус на учениците Си при Тивериадско море. А се яви тъй: 2бяха заедно Симон Петър и Тома, наричан Близнак, и Натанаил от Кана Галилейска, и Зеведеевите синове, и други двама от учениците Му. 3Симон Петър им казва: отивам да ловя риба. Казват му: ще дойдем и ние с тебе. Излязоха и веднага се качиха на кораба, ала нищо не уловиха през нея нощ. 4А когато се вече разсъмна, Иисус застана на брега; но учениците не познаха, че е Иисус. 5Иисус им казва: деца, имате ли нещо за ядене? Те Му отговориха: не. 6А Той им рече: хвърлете мрежата отдясно на кораба, и ще намерите. Хвърлиха, и не можаха вече да я измъкнат поради многото риба. 7Тогава ученикът, когото Иисус обичаше, каза на Петра: Господ е. А Симон Петър, като чу, че е Господ, препаса дрехата си (защото беше гол) и се хвърли в морето. 8А другите ученици преплуваха с кораб (защото не бяха далеч от земята, на около двеста лакти), като влечаха мрежата с рибата. 9А когато излязоха на земята, виждат накладен огън, и на него турена риба и хляб. 10Иисус им казва: донесете от рибата, що сега уловихте. 11Симон Петър отиде, та извлече на земята мрежата, пълна с едри риби, на брой сто петдесет и три; и макар да бяха толкова, мрежата се не съдра. 12Иисус им казва: дойдете, обядвайте. И никой от учениците не смееше да Го попита: кой си Ти? понеже знаеха, че е Господ. 13Дохожда Иисус, взима хляба и им дава, също и рибата. 14Това беше вече трети път, как Иисус се яви на Своите ученици, след като възкръсна от мъртвите.

Рибите, които уловили седемте апостола на указаното от Спасителя място, били едри и много на брой. При такъв голям улов едва ли някой рибар ще вземе да брои уловената риба.[2] Но в този случай е ясно, че не е просто богат, изобилен улов, а чудесен улов на риба, станал по указание на Онзи, Който преди броени дни е извършил най-голямото чудо, ставало дотогава, като Сам възкръснал от мъртвите и победил смъртта. Затова е твърде вероятно, че в изумлението си някой от апостолите е решил да преброи едрите риби, които се оказали сто петдесет и три. Едно число, което иначе няма как да го запомним: нито е кръгло, нито е кратно на някое от известните като „свещени” числа, нито има някаква друга забележителност. И ако апостолите са го запомнили, причината явно се крие в неочаквания и необикновено богат улов. Такова нещо не се случва всекиму. Затова Христовите ученици – и по-специално св. евангелист Йоан, който го е записал – са запазили траен спомен за това чудо, извършено от техния Учител.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Игумен Арсений (Соколов)

Ig Arsenij_Sokolov„Искам милост, а не жертва”

(Ос. 6:6)

Може би най-вълнуващото и въздействащото в третото Евангелие са притчите, при това онези, които се срещат само при Лука. Тези притчи, които няма да открием в другите Евангелия, са обединени от една обща тема – темата за Божието милосърдие. С удивителна пластичност в тях е изобразено Божието състрадание към човека в неговото паднало, бедствено състояние.

Данте нарича евангелист Лука scribа mansuеtudinis Сhristi – писател на Христовата кротост. Проф. Н. Н. Глубоковски отбелязва в своя очерк за евангелист Лука, че в неговото Евангелие „откриваме безгранична, дори парадоксална любов към грешниците и най-непоклатима увереност в това, че те ще бъдат опростени и ще се променят”.[1]

Човекът е създаден по Божи образ. Но образът на Създателя в нас е затлачен и изкривен от греха. Ние не сме способни на чисто богосъзерцание, не можем, по думите на архим. Софроний (Сахаров), да видим Бога както Си е. Бидейки зли и жестоки, ние сме склонни и Бога да си представяме по този начин, склонни сме да Го „създаваме” по нашия паднал образ и подобие. Христос дойде в света и стана човек, стана един от нас, за да може, както се пее на Рождество, „прежде падши обновити образ”. Съзерцавайки Христос такъв, какъвто Той е изобразен в Евангелията, виждаме чистия и неповреден образ Божи; вслушвайки се в евангелското учение, разбираме отношението на Бога към нас – такова отношение, което е способно да ни върне към Него. И ние се завръщаме към Него чрез Христос, Който затова и дойде, за да може, както казва евангелист Йоан, „да ни разкаже” Бога – да ни го обясни (ἐξηγήσατο, Иоан 1:18). Христос, според Йоан, е „екзегеза” на Бога.

Отваряне на целия текст

Автор Игумен Арсений (Соколов)

Ig Arsenij_SokolovИзказвам моята благодарност на Михаил Георгиевич и на всички организатори на тази конференция за поканата да взема участие в нея. Доколкото ми е известно, това е първата в историята на Русия и в историята на Руската църква конференция, която е посветена на тази тема – на темата за псалмите.

Псалтирът е главният молитвеник на Църквата – както на Старозаветната, така и на Новозаветната църква. Псалмите са молитва, превърнала се в слово Божие, както и слово Божие – превърнало се в молитва. Псалмите обединяват словото на човека, което е обърнато към Бога, със словото на Бога, обърнато към човека. Те са молитва, с думите Божии. Та къде другаде, отвъд пределите на Псалтира, Бог и човекът общуват с такава интензивност и на един език, с думите на един единствен текст?

И кое може да бъде по-драгоценно от това? Нали само едно – това, че Псалтирът е молитвеникът на самия Христос. Гласът на Месия звучи от много от строфите там, а затова и бл. Августин е казал: „Истински молещият се в псалмите – това е Христос”.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме