Усещането да получаваш редовно заплатата си, трябваше да признае о. Ипомоний, бе същевременно и ново, и много приятно. А откакто държавата пое грижата за заплатите на свещенослужителите, броят на постните дни за семейството му през годината вече не се налагаше да надвишава предвидения в Типика. Едно само го смущаваше и объркваше – че напоследък Кесаревото и Божието толкова се бяха поомешали, че тази част от евангелския текст в проповедта си о. Ипомоний вече директно я пропускаше.

Не че и досега той не беше често пъти посредник в отношенията Църква-Държава, но, как да го кажем, едно е по призвание и послушание, а друго е Законът вече да ти ги вменява. Ами ако утре благочестивият правителствующий синклит се обърне, да пази Господ, срещу Светата Църква? Ама защо чак пък да се обръща, то е достатъчно само да спре парите за свещенически заплати. И тогава? „... но избави нас от лукаваго!“, прекръсти се о. Ипомоний и опита да прогони тези лукави мисли на изкушение. Само че не след дълго те отново се завърнаха с още по-страшна сила.

„Ама на другите им опростиха, така де, разсрочиха, и задълженията. Това са милиониии. Това са пропуснати ползиии“ – шепнеха един през друг гласовете в главата му.

О. Ипомоний се съсредоточи в Умната молитва, което донякъде го успокои, но отново за кратко. Защото, макар и да не искаше да си го признае, в тези натрапчиви гласове той долавяше известна доза истина.

Уж св. Православна църква е традиционна за нашата страна, уж баш Управникът ни е най-благочестивият, който можем да изпросим с молитвите си, пък какво се оказа: на едни може да се опрощават дългове, а на други – не.

Не разбирайте отеца погрешно – той не завиждаше на другите. Но си мислеше колко добри дела за Църквата можеха да се сторят, ако и на нея бяха опростили дълговете, т. е. ако благочестивите ни архипастири бяха съобразили да направят дългове към хазната. Ама, досетливост ли не им стигна, смелост ли... Да, това си бяха пропуснати ползи!

Обаче, продължи да си мисли о. Ипомоний, тука има нещо сбъркано. Ами че то ако се опростят дълговете на всички, то никой няма вече да си плаща и в хазната няма да остане нищо. Тогава откъде ще дойдат парите за заплати – и на едното, и на другото вероизповедание?

„Тъй е то в тоз грешен и лукав днешен свят, – въздъхна о. Ипомоний. – Така минават дните: на един опрощават дълговете, на друг вадят душата. Виждаме, че е несправедливо, но си мълчим. Защото неправдата, когато е в наша угода, я приемаме за правда. Но колко много пропуснати ползи има, за които ще отговаряме – не тия за хазната, а онези – за душата“.