Мобилно меню

Една(от няколкото в този дух) интересна статия

  • ЛюбимеЦ 12+1
  • Topic Author
  • Visitor
  • Visitor
16 Апр 2008 10:49 #22570 by ЛюбимеЦ 12+1
Вашите мнения за :
[url:2ap37vlf]rado76.wordp.../#more-373[/url]

Древното евангелско бъдеще
Публикувано в: Робърт Вебер — rado76 @ 9:48 am

ПРИЗИВ ЗА ЕДНО ДРЕВНО ЕВАНГЕЛСКО БЪДЕЩЕ

Въведение

Във всяка епоха Святия Дух призовава църквата да изпита своята вярност към Божието откровение в Исус Христос, което е записано в Писанието и предавано чрез църквата. Така, докато утвърждаваме глобалната сила и жизненост на световния евангелизъм в наши дни, ние вярваме, че североамериканската форма на евангелското движение трябва да бъде особено чувствителна към новите вътрешни и външни предизвикателства, пред които се изправят Божиите хора.

Тези външни предизвикателства включват културната среда и съживяването на религиозни и политически идеологии. Вътрешните предизвикателства включват приемането от евангелските християни на обществената религия, рационализма, индивидуализма и прагматизма. В светлината на тези предизвикателства ние призоваване евангелските християни да засилят своето свидетелство чрез едно възстановяване на вярата предадена от единното свидетелство на древната църква и нейните пазители в традицията на източното православие, римокатолицизма, протестантската реформация и пробуждане. Древните християни са били изправени срещу един свят на езичество, гностицизъм и политическа власт. Изправени пред ереси и преследване те са разбирали историята чрез историята на Израел намираща своята кулминация в смъртта и възкресението на Исус и идването на Божието царство.

Днес, както в древните времена, църквата е изправена пред множество твърдения, които противоречат и допълват евангелието. Важния въпрос е: Кое от тях правилно описват света? „Призива за древно евангелско бъдеще” предизвиква евангелските християни да възстановят приоритета на Божествено вдъхновената библейкска история за Божието действие в историята. Описанието на Божието царство има непреходно значение за мисията на църквата, нейната богословска рефлексия, нейното общо поклонение и нейния живот в света. Поставяйки тези теми ние вярваме, че църквата ще бъде подсилена да се обърне към болните въпроси на нашето време.

1. За върховенството на библейските разкази

Ние призоваваме за връщане към приоритета на Божествено авторитетната канонична история на триединния Бог. Тази история - сътворение, въплъщение, ново сътворение - е извършена чрез рекалитулацията на човешката история от Исус и обобщена от ранната църква в нейните правила на вярата. Оформеното като евангелие съдържание на тези правила служи като ключ за тълкуване на Писанието и като критика на съвременната култура и по този начин оформя пастирското служение на църквата. Днес ние призоваваме евангелските християни да се отвърнат от модерните богословски методи, които редуцират евангелието просто до твърдения и правят съвременното пастирско служение толкова съвместимо с културата, че скрива Божията история или я изпразва от нейния космически и изкупителен смисъл. В един свят на съревноваващи се истории ние призоваваме евангелските християни да възстановят истината на Божието слово като история на света и да я направят център на евангелския живот.

2. За църквата, продължението на Божията история



Ние призоваваме евангелските християни да вземан насериозно видимия характер на църквата. Ние призоваваме за едно посвещение на нейната мисия в света във вярност на Божията мисия (Missio Dei) и за едно преосмисляне на на екуменическите връзки и следствията, които те имат за единството, святостта, католичността и апостоличността на църквата. Така ние призоваване евангелските християни да се отвърнат от индивидуализма, който превръща църквата просто в допълнение на Божия изкупителен план.

Индивидуалистичното евангелско християнство е допринесло за настоящите проблеми на християнство без църква, предефинирането на църквата в съответствие с бизнес моделите, сепаратистка еклесиология и осъдително отношение към църквата. Поради тази причина ние призоваваме евангелските християни да възстановят своето място в общността на католическата[1] църква.

3. За богословкста рефлексия на Божията история



Ние призоваваме рефлексията на църквата да остане вкоренена в Писанието и в общността с богословски интерпретации научени от ранните отци. Така ние призоваваме евангелските християни да се отвърнат от методите, които разделят богословската рефлексия от общата традиция на църквата. Тези модерни методи преграждат Божията история като разделят отделните й части докато игнорират Божията цялостно изкупително дело като събрано в Христос. Анти-историческото отношение също пренебрегва общото библейско и богословско наследство на древната църква. Подобно пренебрегване не зачита херменевтическата стойност на църковните екуменически креда. Това редуцира Божията история до една от множество съревноваващи се богословия и разкъсва единното свидетелство на църквата за Божия план за историята и света. Поради тази причина ние призоваваме към единство в „традицията, която е била вярвана навсякъде, винаги и от всички,” както и към смирение и любов в техните разнообразни протестантски традиции.

4. За поклонението на църквата като казващо и показващо Божията история

Ние призоваваме към общо поклонение което пее, проповядва и показва Божията история. Ние призоваваме за обновено осмисляне на това как Бог ни служи в кръщението, евхариситията, изповедта, полагането на ръце, брака, изцелението и чрез дарбите на Духа, защото тези действия формират нашия живот и изразяват значението на света. Поради тази причина ние призоваваме евангелските християни да се отвърнат от формите на поклонение, които се фокусират върху Бога единствено като интелектуален обект или поставят себе си като източник на поклонението. Такова поклонение е довело до лекционно-ориентирани, движени от музика, фокусирани върху представлението и контролирани от програми модели, които не изявяват адекватно Божието всеобщо изкупление. Поради тази причини ние призоваваме евангелските християни да възстановят историческата същност на поклонението на словото и трапезата и да внимават на християнската година, която посочва времена свързани с Божието спасителни действия.

5. За духовното формиране в църквата като въплъщение на Божията история

Ние призоваваме за едно катехетично духовно изграждане на Божиите хора, което е сновано твърдо на една тринитарна библейска история. Ние сме загрижени когато духовността е разделена от Божията история и кръщението в живота на Христос и Неговото тяло. Духовността разделена от Божията история често се характеризира с легализъм, повече интелектуално познание и изцяло терапевтична култура, гностицизма на Ню ейдж, дуалистично отхвърляне на този свят и едно нарцистично ангажиране с личните опитности. Тази фалшива духовност е неадекватна за предизвикателствата, с които се срещаме в днешния свят. Поради тази причина ние призоваваме евангелските християни да се върнат към една холистична духовност като тази поучавана и практикувана в древния катехуменат.

6. За църквата въплъщаваща живота в света

Ние призоваваме за кръстна святост и посвещение на Божията мисия в света. Тази въплътена святост утвърждава живота, библейския морал и подходящо себеотричане. Тя ни призовава да бъдем верни слуги на сътворения порядък и смели пророци в нашата съвременна култура. Поради тази причина ние призоваваме евангелските християни да издигнат своя пророчески глас срещу формите на безразличие към Божия дар на живота, икономическа и политическа несправедливост, консуматорско поведение, обществена религия, сексизъм, етически релативизъм, насилие и културата на смъртта. Пропуска да направим това заглушава гласа на Христос към света чрез Неговата църква и отклонява от Божията история за света, която църквата като цяло трябва да въплъщава. Поради тази причина ние призоваваме църквата да възстанови нейната контракултурна мисия в света.

Епилог

Като обобщение, ние призоваваме евангелските християни да възстановят тази Божия история, която формира мисията на църквата да свидетелствува за Божието царство и да заздравява духовните основи на цивилизацията. Ние представяме този призив като продължаващ разговор с отворен край. Съзнаваме, че имаме своите недостатъци и слабости. Поради тази причина ние насърчаваме евангелските християни да обсъждат този призив в своите центрове за обучение, деноминации и местни църкви чрез публикации и конференции.

Ние се молим да бъдем в състояние да се придвижим от намерение до едно изявяване на един любящ, трансцедентен, триединен Бог, Който участва в нашата история. В съгласие с Писанието, кредото и традицията нашето най-голямо желание е да въплъщаваме христовото намерение в мисията на църквата чрез нашето богослофска рефлексия, нашето поклонение, нашата духовност и нашия живот в света, във всикчо изявявайки,ч е Исус е Господ на творението.

Този привиз в поднесен в духа на sic et non.[2] Поради тази причина тези, които свързват имента си с него ням нужда да са съгласни с всикчо, което той казва. По-скоро неговият консенсус е тези неща да започнат да бъдат дискутирани в традицията на semper reformanda[3] докато църквата се изпртавя пред новите предизвикателства на нашето време.



Автори :Робърт Вебер, Myers professor of ministry, Northern Seminary; Филип С. Кениън, director, Grow Center for Biblical Leadership, Northern Seminary.

Богословски редактори:Ханс Борсма, Packer professor of theology, Regent College; Хауърд Снахдър, professor of world mission, Asbury Theological Seminary, and university professor of world Christianity, Spring Arbor University; Кевин Ванхузер, research professor of systematic theology, Trinity Evangelical Divinity School; Д. Х. Уилямс, professor of patristics and historical theology, Baylor University.

.................................
[1] Разбирай съборната - б.п.

[2] Да и не - б.п

[3] Постоянна реформация

Please Вход to join the conversation.

  • ЛюбимеЦ 12+1
  • Topic Author
  • Visitor
  • Visitor
17 Апр 2008 09:49 #22577 by ЛюбимеЦ 12+1
Преоткриване на патристичната мъдрос
Публикувано в: Томас Оден — rado76 @ 7:57 am

ТОГАВА И СЕГА: ПРЕОТКРИВАНЕ НА ПАТРИСТИЧНАТА МЪДРОСТ

от Томас Оден


Тогава и сега има конкретно автобиографично значение: „Тогава” е свързано с периода на личното ми развитие преди да се срещна с и да се потопя в изучаването на екуменическите събори и приеманите от всички водещи древни егзегети. „Сега” представлява случилото се след тази променяща среща в средата на 70-те години. „Общоприети егзегети” са Атанасий, Василий, Григорий, Назиански и Златоуст на изток и Амброзий, Йероним, Августин и Григорий Велики на запад.

Без да преувеличим риторично различията между тогава и сега оформени от сегашното ми виждане моето намерение е да опиша основните промени без да им позволявам да умрат от една смърт на хиляди квалификации. Аз не съм изоставил своя предишен социален идеализъм, а съм го извел до едно по-инклузивно разбиране на историята и човечеството.

Промяната се случи когато моят раздразнителен и чаровен еврейски наставник, Уил Хърбърг, ми каза прямо това, което моите протестантски приятели бяха твърде учтиви да ми кажат - че аз ще си остана необразован докато не започна да чета задълбочено патристичните и средновековните писатели. Това се случи в началото на 70-те когато с дълга коса, гривни и мъниста и с искра на комунален утопизъм в очите си аз накрая намерих своя път в книгата от 4 век на Немезий peri phuseos anthropon (За природата на човека) и накрая разбрах, че древната мъдрост може да бъде основа за по-дълбока критика на модерния нарцистичен индивидуализъм от тази, на която се бях натъквал до този момент. Ако тогава ме бяхте попитали на какво ще прилича живота ми аз бих предположил нещо напълно погрешно. Сега изглежда, че живота ми е пълен с повече благодат и провидение отколкото някога съм си представял.

Сега аз се наслаждавам в лабиринтите и мистериите на непресъхващите бого-въпроси: Може ли Бог да бъде познат? Грижа ли Го е Бог? Защо Бог стана човек? Христос ли е Исус? Как може Той да бъде изкушаван и все пак без грях? Ако са Отец, Син и Дух как може Бог да е Един? Как свободата съработи с благодатта? Как е възможно общество та на църквата едновременно да изразява святостта на тялото Христово в света и да води към радикална промяна на света? Как е възможно ежедневно да отразяваме Божията святост сред историята на греха? Как трябва да живея настоящия си живот по отношение на последния съд? В този списък няма нито един нов въпрос и в същото време нито един от тях не е отегчителен?

Тогава аз си въобразявах, че формулирам напълно безпрецедентни въпроси, които подреждах по оригинален начин. По-късно, докато четях Йоан Дамаскин за ойкономията на Бога (в „Православната вяра“) аз най-накрая започнах да уча, че преподреждането на богословието, което смятах, че току що съм измислил (реда, който сега оформя Систематическото богословие) е бил приеман като традиция още през 8 век. Всички мои предполагаеми нови въпроси са били обстойно изследвани в мъдростта между поколенията на communio sanctorum. Докато четях размислите на Златоуст за доброволната бедност аз осъзнах, че социологическата теория на Питър Бергер е била изложена още преди много време. Докато четях катехезисните поучения на Кирил Ерусалимски за доказателствата за възкресението аз се убедих, че Пененберг представя по-точно виждане за възкресението от Бултман. Докато четях за Макрина от 4 век и за жените заобикалящи Йероним аз осъзнах колко цялостно жените могат да повлияят на монашеските и аскетичните дисциплини. Докато четях в „Божия град” на Августин за ироничното провидение в историята осъзнах колко прав е бил Солдженицин за духовното обещание на Русия. И така продължаваше.

Тогава бях фокусиран върху безличностната хуманистична психология, а сега личната ми рефлексия се формира в светлината на теантричния (богочовешки) Един, в Когото нашето човечество е най-пълно разбрано. Тогава бях завличан от всеки вятър на учение и изцяло зает с модите и етосите на хипертолернантността, а сега понасям глупаците с по-малко задоволство.

Какво се е променило в моето научно изследване между тогава и сега? Психологически промяната е от фройдистки, роджерски и ницшеански ценности особено, индивидуалистичната себереализация и нарцистична себеизява, към развиване на здрави навици на морално превъзходство и заветна общност. Методологично съм се отдалечил от модерната, културно обусловената индивидуалистична опитност и съм се приближил към приеманите за общи текстове на Писанието и екуменическата традиция. Политически съм преминал от вяра в регулативната сила и рационалното планиране към историческия разум и една относително по-голяма критична вяра в отговорното свободно взаимодействие на интереси на пазара на стоките и идеите.

Сега аз изпитвам по-голяма междукултурна свобода да питам между и във промените на християнската ортодоксия предадена от брилянтни християнски гласове от друго време и място. Сега аз преживявам свободата на ортодоксията и виждам как безкрайната гъвкавост на централното апостолическо учение може да стопи различните култури докато предлага наново вечното слово на богочовешкия, месиански Слуга във всяко ново историческо обкръжение. Тогава аз търсех да живея живота си бивайки отговорен най-вече пред своите съвременни академични колеги, а сега увереността в последния съд ме прави единствено относително и донякъде отговорен пред тях.

Моята траектория се промени поради едно просто херменевтическо обръщане: преди средата на 70-те аз постоянно задавах въпроси за скритите предпоставки на 4-те ключови ценностни предположения на модерната съвест: хедонистичната себеактуализция, автономния индивидуализъм, редукционния натурализъм и моралния релатизвизъм. Сега моите въпроси относно загниващото модернист са оформяни от древните, взаимно съгласни, класически християнски егзегети на святото Писание. Историята на християнството е история на егзегетиката, чийто най-добри интерпретации са предлагани от тези, които най-просто са търсели да изложат умът на вярващата общност. Тогава аз използвах библейските текстове спорадично и избирателно, за да подкрепя своите модерни идеологически разбирания. Сега библията задава моите въпроси по-дълбоко отколкото аз някога съм го правил. Тогава донякъде презирах патристичната егзегетика, а сега се обогатявам от патристичните текстове и мъдрост. Сега аз на всяко ниво търся водителство на писаното слово което е екуменически прието и тълкувано в съгласие. Сега когато уча моите най-способни студенти аз нямам да им предложа нищо по-добро от писаното слово виждано чрез разгръщащата се среща на брилянтни и съгласни умове във времето на това писано слово (Атанасий Амброзий и други). Сега аз проповядвам по-малко за собствените си мнения и възгледи и повече за свидетелството, което е канонично прието и пазено от вярващата общност през всички времена и места вярвайки, че семената ще дадат плод на своето си време и че словото ще се обърне към тези слушатели без твърде много намеса от моя страна.

Докато четях Винсент Лерински (Commonitory) аз открих ключова херменевтическо основа за дефинирането на екуменическото учение под тройния тест на католичността като „това, което е било вярвано навсякъде, по всяко време и от вички.: (quod ubique, quod semper, quod ab omnibus creditum est). От този момент за мен е било от първостепенно значение да скромно да търся да идентифицирам тези учения.

Не съм научил нищо по-ценно от това да изповядвам честно греховете си и всекидневно да приемам Божията благодат. Междувременно, аз притиснах до стената претенциите за оригиналност и слушах продължително тези, които са създали една всеобщо призната традиция.

Нямам в предвид, че „тогава” аз не съм бил убеден или че ми е липсвала вяра; по-скоро ми липсваше внимание към апостолската свидетелство и освещението на времето чрез благодат. Аз няма в предвид, че сега съм престанал да бъда модерен човек или че съм се оттеглил от секуларизацията. Света за мен е станал по-жив от всякога поради семената на Словото посети в почвата на загниващото прахосничество на модерността.

Тогава аз винаги се намирах на ръба на богословското отегчение; сега няма незначително търсения. Сред богословските въпроси, които най-много са ме занимавали през последните години са греха във вярващия, девственото зачатие на Господа, провидението в историята, предварителната благодат, святостта, католичността и апостоличността на едната църква, последния съд в края на историята и отхвърлянето на греха чрез изкупителната благодат.

Тогава аз не вярвах на нищо, което дори слабо намирисваше на ортодоксия. Сега аз се наслаждавам на аромата на плеядата от православните свидетелства и с радост прегръщам термина палеоортодоксия ако не по друга причина то поне като сигнал, че нямам в предвид модерната неоортодоксалност. Сега аз преживявам едно освежаващо чувство на католическо[1] богословско освобождение. Палеоортодоксията гледа на себе си като на постлиберална, постмодерна пост-нео-всичко понеже първата „прогресира” от древното апостолско свидетелство колкото по-безнадеждно става човешкото състояние.

Като протестант аз всеки ден ставам все повече католик без да изпитвам каквото и да е намаление в себе си като евангелски християнин. Когато на пътя ми се изпречат трънливи епитети като „скрит папист”, „византиец” или (любилият ми) „най-католическия протестантски богослов” аз се чувствам като че ли току що са ми връчили медал. Нямам нищо против да бъде обвинен от консервативните протестанти, че съм се приближил твърде близо до Рим понеже това предизвиква единствено спешен и важен диалог. Понякога се оказвам в комичната позиция да дебатирам публично с либерални католици и изведнъж да открия, че те са преминали на страната на старите либерални протестантски проститутки от моето западнало минало когато изказвах техните собствени традиционни аргументи стоящ на сегашната им позиция. Аз ежедневно все повече и повече оценявам какво основаните на традицията католици биха могли да направят за протестантите евангелисти и харизматици, които имат нужда от тяхната солидна учена традиция, за да имат нещо, към което да тичат и дори от време на време да воюват. Сега аз откривам малко въпроси в модерното общество, които да не са разгледани по-цялостно в Osservatore Romano отколото в National Catholic Reporter или Christianity and Crisis. Тогава аз бях редовен читател на изданията, които предлагаха пълно приспособяване към модерността; сега черпя от трудната любов на контракултурния критицизъм на Communio, First Things, New Oxford Review и Thirty Days. Сред любимите ми автори са Йоан Павел II, Кардинал Йозаеф Ритцингер, Солдженицин и майката на Горбачов.

Моята промяна от тогава към сега е от фиксираност върху модерността към силното течение на палеоортодксланото съзнание. Постмодерен не означава ултрамодерен. Това, което някой наричат постмодерен е вече остарял израз на последното издихание на модерността, една ултрамодерна фаза на нейните предсмъртни гърчове. Ние вече живеем в постмодерна епоха, но това не е посмодерността описана от тези, които размахват този флаг (нещастните сравнители следващи Дерида, Фокалт и деконструкциониста „Постис”). След-деконструкционистката добра новина е отрезвяването, че илюзиите на модерността вече са били коригирани от класическото християнско учение. Те са били също така коригирани и от консервативното православно и юдейско съзнание, най-добрите учения на исляма и древните хиндуистки и будистки учения. Връщането към класическата форма на религиозно учение дава надеждата на влошената модерна ситуация и източник на най-цялостна критика и практическа основа, за да живеем през и да надскочим неговата идентично многословие, недоволство, морален релативизъм и френетично търсене на практичност. Причината, поради която сега аз не се опитвам да напиша почти нищо, което е приложимо в настоящето е, че утре то ще бъде по-малко приложимо. Аз се опитвам да разбере това, което е надвременно истинно, а не това, което е временно практично.

Нито един настоящ морален въпрос не отива по-дълбоко от отровното разрушение на модерността. Нито един политически проект не е по-спешен за обществото от възстановяването на класическото християнско съзнание чрез директното връщане към текстове от Писанието и от традицията. Няма нищо по-добро, което мога да направя за моралните дилеми на нашето време от това да предложа неразводнена древната мъдрост на празнуващото общество. От това определено решение следва всичко останало. Аз просто споделям какво се случи много постепенно, тихо и незабележимо; една бавна метаморфоза, която все още изглежда малко грозна на старите ми приятели които искат от мен да бъда повече както старото си радикално активно аз.

Вие може би се питате как това обръщане е променило моето морално и политическо посвещение. Тази тиха богословска работа е по-ефективна политически понеже е по-малко заплетена с партизански стремежи и непосредствени интереси. Тогава аз бях посветено и сантиментално привързан към едно конкретно крило на една политическа партия. Сега с прекършени криле аз ходя по-свободно по широките полета на политическите възможности, на които до преди няколко години не бих могъл да си представя, че ще обърна внимание. Сега смирен и донякъде по съзнаващ трансполитическата природа на ръкополагането аз най-накрая се уча (от контракултурната традиция от Поликарп до Мено Сименс) на някои страни на политическо покаяние, най вече под формата на мълчание, след като съм грешал много политически. Това само по себе си е едно голямо политическо решение да се обърна от партизанщината към политическа ангажираност на различи линии: да поучавам писаното слово. Сега аз усещам по-голяма свобода да изпитвам получените текстове и да оставя картите да бъдат свалени. Да предлагаш думи и тайнства на каещите се с противоречащи си и амбивалентни политически разбирания е доста по-различно сега отколкото по времето когато претендирах, че имам някакво по-висше политическо познание.

Някои могат да възразят, че аз просто съм остарял малко повече, което аз съм благодарен, че не отричам. Аз определено съм навлязъл в средната възраст с 3 пораснали деца, всички прекрасни приятели, много различни от Едрита и мен и обсъждащи опасностите на постмодерната история без вредни ефекти. За тези, които се чудят за физическото ми състояние през Юли 1989 аз претърпях сърдечна операция последвана от медиокарен инфаркт и втора операция в същия ден. Лекарите почистиха старите тръби и замениха някои от тях - но само месец след това аз ходех по 10 мили на ден и сега, в най-добра физическа форма от години, тичам по 1 миля седмично, така че никой не трябва да се тревожи прекалено. Чрез тази среща със смъртта моята увереност как Божията сила се изявява съвършена чрез човешката слабост беше задълбочена. За своя другар, смелата жена, която ме придружава вече 38 години през това пътешествие аз съм изключително благодарен; без нея не бих могъл да си представя какъв бих бил - може би не тук, вероятно и никъде въобще.

Желая да ми бъде позволено да изучавам непроменимия Бог без да върша нищо друго, без да търся някакви важни причини или резултати. Това е, което аз желая да правя най-много богословски - просто да се наслаждавам на изучаването на Бога, не да пиша за Него търсейки политически аспекти или претенциозно да си въобразявам, че това ще окаже някакъв социален ефект. Радостта от търсенето на Бога е достатъчна цел сама по себе си.

Някои стари приятели постоянно ми задават един единствен въпрос: Защо просто изследваш Бога? Защо не си там, на „нашата страна” на улицата вършейки „значими промени?” - което обикновено означава въображаемата революция на елитното интровертно знание. Простото богословие е достатъчно прекрасно в самия акт на мислене, четене на молитви, съединявайки се и общувайки с тялото - не заради своите ефекти, писмени артефакти или социалните му последствия, мака че то има такива. Благословеното от Духа богословие не е просто средство за постигане на социална промяна макар да не мога да си помисля за никое действие, което да има по-трайно политическо значение. Изучаването на Бога е сладко поради собствения си уникален предмет: Най-прекрасният от всички, най-достойния да бъде славен.

Аз вкусвам това по половин ден когато не съм планувал нищо друго, когато нямам светски задължения освен да се включа в този тих разговор, който смятам за свое призвание. Това не е нещо, което аз трябва да правя или съм задължен да извърша, но нещо, което съм свободен да върша. Лятото е към края си и една почивна година е предвкусване на небесния град. Защо? Защото мога да правя това, за което съм създаден. Не да пиша, не да мисля. Писането е единствено начин да избистря мислите си.

Когато нямам какво да правя и мога да правя каквото си поискам аз чета молейки се, изучавам молейки се, работя (така изглежда) молейки се, мисля молейки се, просто защото няма нищо по-добро, което мога да върша и нищо, което да желая да правя повече. Тогава от време на време моите стари, прагматични активистки приятели застават до мен и питат: Но защо не си навън, на улицата, работейки, за да промениш света? Аз отговарям, че съм на улицата по най-сериозния начин както съм тук с моите книги и ако вие не виждате връзката тогава няма да разберете моето призвание. Аз не обичам страдащите бедни по-малко когато им предлагам това, от което се нуждаят повече.

Ние играхме една отчаяна игра: опитвахме се да намерим някаква модерна идеология, психология или социология, която успешно да замести апостолското свидетелство. Тази игра е свършила. Ние нямаме избор освен да мислим за модерността сред колапса на историческата наука. Аз не съм се отчаял от модерността. Аз хваля Божието провидение което работи сред предмодерната, модерната и постмодерните лична история. Повечето хора, които познавам вече живеят в постмодерна ситуация макар все още да боготворят боговете на модерността, които всеки ден доказват, че имат глинени крака.

Годините, които доведоха до 4-те тома на класическата пастирска грижа и изучаването на Григорий Велики (пастирската грижа в християнската традиция) ми помогнаха да престана да слушам предполагаемите „предкритически” писатели с посткритическо внимание. Сега, разочарован от жалките резултати на съвременното така наречено „критическо” изследване - особено от библейското разнообразие с неговите идеологически стремежи - аз съм по-уверен относно ресурсите за егзегетика, пастирска грижа и духовно изграждане, които тихо обитават в литературата от първите 5 века на църквата, зрелия период на широко приеманата егзегетика, екуменическите учители.

Докaто някои си представят, че постмодерното палеоортодоксално християнство е предкритично аз го виждам като посткритично. Твърде късно е да бъдем предкритични ако някой е прекарал по-голямата част от живота си преследвайки плодовити зайци на предполагаемия критицизъм основан на обещанията на модерния шовинизъм (че новото е винаги по-добро, а старото е по-лошо). Човек не може да бъде предкритичен след като е асимилирал две столетия на модерния натуралистичен и идеалистичен критицизъм. Да се използват ресурсите, които са се появили преди модерния период наричан от някои „векът на критицизма” означава да бъдеш предкритичесн то в такъв случай аз се радвам да бъда такъв. Но забележете колко изобличително е това приемане за интегритета на модерния критицизъм; то предполага, че човек е способен да използва единствено източници от собствения си исторически период. Противоречието за модерността се концентрира върху това дали критическото мислене принадлежи единствено на нашия период. Аз вярвам, че не е така, понеже голяма част от това, което се нарича критицизъм продължава да предполага, че е така. След модерността… Какво? Една 10 годишна ретроспекция върху виждането за богословието ми даде скорошна възможност да представя тази критика на критицизма по-обстойно.

Някога колебаещ се да вярвам на човек, който е на повече от 30 г. сега аз се колебая да вярвам на някой, който е под 30. Открих, че късния 17 в. е добра разделителна линия, след което текстовете имат склонност да бъдат повече корумпирани от модерността. Някога аз вярвах, че моето свято задължение е да чета New York Times почти всеки ден, а сега го правя рядко. Защо? Аз залагах на принципа „Трябва да знам.” Сега аз имам по-малка нужда да знам всички новини, които не е нужно да бъдат записани и по-голяма нужда да знам какво Златоуст е мислел за Галатяните или Василлий за Святия Дух. Социалните и политическите събития, които засягат моето мислене са епичните движения на отчаяната модерност, а не малките ежедневни скандални вестникарски новини като предполагаемите големи медийни събития през последното десетилетие. Да прочета Амос 10 пъти изглежда много по важно отколкото Sunday Times само веднъж. Отнемете ми всички частни телевизия и ежедневници и ми дайте кабелна станция C-Span, CNN and A&Е, общественото радио и телевизия дистанционно управление, едно късовълново радио, няколко диска с класическа музика, прилично евангелско радио и няколко седмични списания и аз ще имам достатъчно медия за всяка седмица.

Аз наблюдавах своята стара църковна традиция да запада през ерата на модерното екуменическо движение, в което аз инвестирах много. Наблюдавах как създаденото с добри намерения екуническо движение бива изопачавано в интерес на 475 идеологически постулата и позиране пред обществената политика. Моето екуменическа посвещение днес е много повече към древното отколкото към съвременното екуменическо учение. Модерното екуменическо движение е повече от развалило се или паднало; то е донесло отчаяние и духовна бедност. Сега е време древното екуменическо учение да бъде възстановено и да покаже пътя за нови формации на единното тяло на Христос прегръщайки верните католици, протестанти, евангелисти, православни и харизматици. Отминало е времето когато бащинските стари протестантски екумнисти могат да претендират за по-висока морална стандарти.

След десетилетия на смислен екуменизъм аз безапологетично преоткривам моята собствена богословска традиция и особено нейните източни патристични корени и англикано-пуританските предшественици. Интригуващото изследване, което ме доведе да редактирам Фоби Палмър: Selected Writings for the Paulist Fathers’ Sources of American Spirituality серия възроди в мен пламенен интерес към историята на ривайвълизма, англисйки и американски, и особено неговите етапи в периода след Фоби Палмър предшестващи петдесятното движение, един социално трансформиращ евангелизъм доста различен от този, който е формиран от настояващата за „непогрешимост” принстънска традиция.

Намирам за иронично, че серията в CENTURY се фокусира върху промяната докато аз все по-стабилно се придвижвам към стабилността. Единственото нещо, което се е променило в моето старо аз е твърде сериозния ми растеж по отношение на ортодоксалното, всепризнато, древно класическо християнство с неговата следващо продължение, католичност и апостоличност. Това определя моята растяща съпротива на модата, нововъведенията, ересите, анархизма, антиномизма, претенциите за несъгласие, революционните призиви и неисторическия идеализъм.

Когато Господ отнел царството от Саул Самуил казва: „А и Силният Израелев няма да излъже, нито да се разкае, защото Той не е човек, за да се разкайва” (1 Самуил 15:29). Божията непроменима, внимателна, свята любов е вечна и непроменима. Постепенното възраждане на разбирането за святата неизменност на Божията ответна заветна любов е именно това, което се е променило в мен. Яхве трябва да се е смял когато се е обръщал към наследниците на стария мошеник Яков с ироничните думи: „Защото, понеже Аз, Господ, не се изменям, затова вие, Яковови деца, не загинахте” (Малахия 3:6). Все още е така: „Всяко дадено добро и всеки съвършен дар слиза от Отца на светлините у Когото няма изменение нито сянка на промяна.” (Яков 1:17). Но колко трудно би било да се редактира серия за „Как умът ми е останал същия.”

Томас Оден, методистки свещеник и богослов, е роден на 21 Октомври1931 в Алтус, Оклахома. През 1949 започва своето обучение в университета в Оклахома където се дипломира през 1953 с B. Litt. След това започва да учи богословие в Perkins School of Theology (Southern Methodist University)поучавайки през 1956 B.D. Ръкоположен за методистки служител и служи в няколко църкви към United Methodist конференция на Оклахома. От 1956 г. следва в Yale University където получава M.A. през 1958 и Ph. D. през 1960. Негови наставници през този период са Ханс Фрей и Ричард Нийбур. Докторската му дисертация след това е ревизирана за публикуване под името: Radical Obedience: The Ethics of Rudolf Bultmann. Следва 1 година следдокторска специализация в Хайделберг.

През 1958 започва неговата професионална кариера като преподавател в Perkins School of Theology. От 1960 до 1970 той е асоцииран професор и след това професор в Phillips University. През 1971 става Henry Anson Buttz професор по богословие в Drew University където преподава до своето пенсиониране.

Оден също така е гост лектор или посещаващ професор в Moscow State University, Oxford, Edinburgh, Duke, Emory, Princeton and Claremont. В допълнение той е бил консултант към Ethics and Public Policy Center of Washington, D.C., the White House Dialogue on Urban Initiatives (1985), and Public Information Office Briefings (1984-1986).

Оден е публикувал около 40 книги и над 40 статии.
[1] В смисъл на всеобщо, общоприето - б.пр.

Please Вход to join the conversation.