Мобилно меню

Welcome, Guest
Username: Password:

TOPIC: За о.Александър Мен

За о.Александър Мен 15 Ян 2004 21:23 #903

  • zori
  • zori's Avatar
Здравейте,
поставяйки тази тема искам за себе си да реша противоречието което се получава когато стане въпрос за делото и творчеството на о.Мен. От една страна за него се говори много ,а неговите книги и статии са сред новостите в православната читалня. А от друга страна архимандрид Лазар Абашидзе в книгата "Какво е необходимо да знае съвременният православен християнин" предупреждава да се пазим от творчеството му като пропито от икуменистични увлечения. Можете да прочетете книгата на адрес:
http://www.pravoslavieto.com/books/kakv ... /index.htm
В Новостите в православната читалня са публикувани части от "Библиологичния речник" на о.Мен.
За мен настъпи още по-голямо объркване, когато във форум "Православие" прочетох за писмото, което митрополит Антоний Мелников е изпратил на въпросния о.Мен.
http://clubs.dir.bg/showthreaded.php?Ca ... apsed&sb=5
а също и една статия на митрополит Мелников:
http://clubs.dir.bg/showthreaded.php?Ca ... apsed&sb=5
Мисля, че хората, които се занимават с обновяването на сайта Православие са преценили кои произведения на о.Мен са безопасни за читателите и са публикували само полезното. На кои произведения на о.Мен можем да имаме доверие и да ги четем спокойно?
Благодаря ви!
Бог с вас.
The administrator has disabled public write access.

Re: За о.Александър Мен 16 Ян 2004 16:15 #906

  • Kosio
  • Kosio's Avatar
  • Offline
  • Administrator
  • Posts: 2255
  • Thank you received: 39
Радвам се, че задавате този много важен въпрос. Лично за мен той е от първостепенна важност, защото спокойно мога да кажа, че това е човекът, който с книгите си и личният си живот ме заведе в Църквата преди десетина години и значи много за мен.

Ако не ме лъже паметта, в книгата, която цитирате пишеше, че о. Александър Мен е бил явен член на масонска ложа или някаква друга подобна измишльотина. Валентина дори беше публикувала извадки от книгата в речника си, който бе направила в pravoslavieto.com, когато преди около две години прочетох тези неща, много се наскърбих и я убедих да ги махне.

В същото време ще видите, например, че в "Църковен вестник" са публикувани статии на о. Александър. Патриарх Алексий казва след смъртта му, че въпреки че много от частните му богословски мнения не са споделяни от всички, нищо от преподаваното от него не противоречи на Православното учение. Владиката му Ювеналий, един *изключително* строг епископ, винаги е говорил много мили думи за него. Може би, защото и в най-трудните времена, о. Мен не направи никакъв разкол, той винаги е твърдял, че истинските пастири са епископите, а свещениците са единствено техни помощници. Дори в Съветско време, той и хората около него са търсели помощ от епископите, това го пише и в биографичната книга на Ив Аман.

В Русия същества един много специфичен проблем, от който в България поне частично сме се опазили - преплитането на национализъм с православие. За щастие при нас хора като Волен Сидеров са по-скоро изключение, а и вероятно имат приятели, които да ги вразумяват. Знаете, че този светоглед по своето същество е езически, защото е национален, а християнството е извъннационално. Антисемитизмът е проблем в Русия от векове. В църквата на о. Мен са се събирали множество хора като Александър Галич, които са били от еврейски произход - той самия, бидейки от еврейско семейство е знаел как да стигне до сърцето им. В днешни дни допълнително усложняване на нещата идва от църковните спорове и разколи в Украйна.

О.Александър беше много опасен враг на тази тенденция. Според една много популярна теза, убийството му е било подготвено от определени среди в КГБ - по политически причини, а не религиозни. Ако смятате тази теория за твърде конспиративна, имайте предвид, че това се случи няколко месеца преди прословутия "пуч".

За икуменизма на о. Александър Мен. Да, той е бил икуменист - откровен и никога не го е крил. Това също крайно дразни фундаменталистите, които са превърнали в свое евангелие "колко са мръсни другите, колко сме чисти ние". Същите тези хора критикуват и дякон Кураев заради книгата, в която *оборва* икуменизма, само защото го направи интелигентно (и с благословението на РПЦ). Но така и не простиха на дякон Кураев, защото (при това с благословение) написа, че съществуват и *добри* видове икуменизъм. Там той изброи десет вида икуменизъм, само два от които са опасни - като желанието да се обединяват всички световни религии, например.

В о. Александър Мен няма да откриете и сянка от "лошия" икуменизъм. Неговият "икуменизъм" е откритостта му, желанието за диалог с другите. Този икуменизъм може да се види и в фундаменталния му седемтомник "История на религиите". Там той разглежда добронамерено историята на световните религии като търсения на човечеството, които обаче неизбежно достигат в задънени улици. Не крие и лошите неща, и добрите. Така разбираме как човечеството бива подготвено да приеме Благата Вест. Това не е новост - знаем, че не само Еврейския народ е бил подготвен за идването на Христа - езическия свят е бил подготвен също - той е изживявал дълбока криза. Както знаете Светите Отци са били добре запознати с елинските философи.

Кое от неговото наследство можете да чете *спокойно*

* Неделните му проповеди
* Седемтомника му "история на религията" и последната книга от него "Сина човечески". Тези книги са *много* добре обмислени.
* Когато говори за култура и философия
* Когато говори за тайнствата на Църквата
* Отношението му към църквата и епископите, което както вече Ви казах е безупречно

Къде трябва да имате резерви
* Отношението му към окултизма. Бидейки благ и кротък човек, той в много случаи не реагира достатъчно рязко. В архивите са записани негови разговори, насочени към конкретна аудитория от хора, членували в разни "теософски" кръжоци, затова той се опитва да им дава по-мека храна, но прави и много компромиси със събеседниците си и грешки, казва необмислени неща (според Кураев). Много от тези залитания са наследени от Владимир Солавьов (и от неговия ученик о. Сергей Булгаков)
* Отношението му към католическата църква - в много случаи заема прокатолическа позиция - според Кураев - това е дисидентския му синдром.
* Би следвало да имате резерви и към хората, които се представят за негови духовни чеда. Някои от тях са окултисти, други (за съжаление) станаха разколници. Както вече споменах за разлика от тях, о. Александър Мен е гледал изключително сериозно на въпроса с каноничността и ролята на епископите.

* Къде вие имате право да имате резерви, но аз нямам такива
* Проеволюционизма му (като се изключи залитанията му по Теаризма) ми харесва, но не насилвам никого да се съгласява с мен.

Ако искате наистина *интелигентна* критика, отидете на http://kuraev.ru , и можете да прочетете статията "О. Александър Мен - загублия се мисионер" в книгата "Окултизма в православието". В нея авторът разглежда една много интересна и важна клопка, която стои пред всички велики християнски апологети. Отивайки в чужда за Църквата среда, те занасят там Благовестието. Но това е двустранен процес - носейки нещо - те и вземат нещо. Попиват лека полека от езика на света, от мисленето на света. Те променят света и света променя тях. Не напразно най-големите еретици в историята на християнството са били и най-големите мисионери - като Арий, като Ориген, като авторите на иконоборческата ерес. Затова, пише Кураев, с цялото му искрено уважение към о. Александър о. Александър успява да направи и много необмислени неща. Тук, обаче, отец дяконът според мен и прекалява - "добре че Бог си взе о. Александър докато беше време - представяте ли си, ако демократите бяха започнали да го разнасят и по митингите". Това според мен не е вярно и не е негова работа - само Бог знае защо е удостоил о. Александър с мъченическа смърт.

Така че дори и към мнението на дякон Андрей Кураев би следвало да се отнасяте резервирано - имайте предвид, че той е представител на богословската школа на Троицко-Сергевската Лавра, която е *много* консервативна (въпреки големия си авторитет и невероятната и полезна дейност, която развива). Това е леко забъркване в личните диспути между руските богослови.

Истината е (беше го казал някой мъдър монах), че бидейки недобросъвестни няма да откриете *нито един от светите отци* който да не може да бъде обвинен в ерес. "Ако никой от тях с нищо не беше отстъпвал от истината, каква е и ползата от Вселенските събори". Това е за Светите отци, а какво остава за бедния о. Александър.

Лично моето мнение е (и не ме е срам да го изразявам), че, въпреки всичките си човешки недостатъци, вероятно о. Александър Мен *наистина* е светец. Православното учение за канонизацията на светците е, че те биват канонизирани не от християните и не от някаква административна процедура, а от Господ. Църквата не позволява християните да наричат някого самоволно светец - когато тя го обяви, престават да се четат панахиди, написват се акатисти... Но това се случва в момент, когато Бог ни дава да разберем безспорно че това е светец. Без съмнение за о. Александър днес ние не сме готови да разберем това, но може би няколко поколения след нас нещата ще изглеждат различно - иска ми се да вярвам, че е така.

След мъченическата му смърт митр. Антоний Сурожки казва следното (цитирам по памет) "не скърбете и разчитайте на неговите небесни молитви". Лично на мен това ми е достатъчно.
"Hey you, dont help them to bury the light! Don't give in without a fight.”
Pink Floyd
The administrator has disabled public write access.

Re: За о.Александър Мен 26 Ян 2004 19:45 #919

  • zori
  • zori's Avatar
Благодаря ви г-н Спиров за точния и изчерпателен отговор. В интерес на истината аз все още не съм прочела ни една негова книга. Всъщност аз все още не съм чела някои основополагащи християнски трудове като "Добротолюбието" и "Стремеж към съвършенство"("Невидимата бран"). Всичко по реда си. Един приятел наскоро ни даде една прекрасна книга - отец Арсений. Препоръчвам я на всички читатели и гости. Това е разказ за един свещеник прекарал повечето от дните си по лагери и заточения в Съветска Русия, чиито живот е пример за християнско смирение и себеотричане в името на другите. Там се разказва и за църковната община, която е създал, която просъществува и по времето когато е бил на лагери и заточения. Нямам думи да изразя впечатлението си от книгата. Това са уроци от реания живот за реалния живот, който всеки християнин трябва да води.
И отново на темата за отец Мен. Оставам с впечатлението че има някой хритиянски писатели и мисионери, чието дело и творчество се оценява противоречиво от съвремениците а има и такива за които нищо не може да се каже - като митр. Сурожки например. Защо се получава така?
Още веднаж ви благодаря!
Бог с вас.
The administrator has disabled public write access.

Re: За о.Александър Мен 26 Ян 2004 22:57 #920

  • Kosio
  • Kosio's Avatar
  • Offline
  • Administrator
  • Posts: 2255
  • Thank you received: 39
Преди всичко искам да Ви предупредя, че не съм богослов, а програмист - макар да имам известен опит (десетина години вече) не смятайте всяка моя дума за чиста монета.

Книгата за о. Арсений е наистина много хубава, преди около 5 години прочетох единствено първата от четирите книги в оригинал и дълбоко ме впечатли.

А за противоречивостите - един Бог е съвършен. Човекът е създаден по Божи образ, но постоянно трябва да се бори, за да не изгуби подобието в себе си. В нас непрекъснато бликат чувства, изкушения. Много велики мислители са били противоречиви, не само в християнската църква. Преди около година се срещнахме с един много известен сръбски психиатър и автор на православни книги, та той ми каза, че и в психологията едни от най-гениалните и проникновените учени (от гледна точка на науката психология) като Фройд и Юнг са имали нещо много психологически нездраво в самите себе си. Или в духовния аспект - ако вземете книга като "Добротолюбие" или "Лествица" (силна храна за по-напредналите във вярата) там ще видите, че в стъпките, когато човешкото съзнание достига по-големи степени на святост, съществуват и по-големи съблазни, от по-високото се пада повече. Но понякога самата общност на вярващите е разделена, по външни причини, независещи от самата нея. По политически причини, или защото "дяволът никога не спи". Например по времето на Св. Йоан Златоуст християните са били разделени - от една страна повечето от тях са знаели, че св. Йоан е бил прав, от друга страна прекалено радикалните му обвинения към имераторското семейство и висшия клир на църквата са ги изпълвали с тревога и подозрение, в един момент дори са свикали събора "Под дъба", в който са го изобличили като еретик. По-прости ли ще станат нещата, ако ви кажа, че между "изобличаващите" св. Йоан е бил младия св. Кирил Александрийски? Днес от висотата на времето, този проблем не изглежда сложен, сякаш всичко лека полека си е попаднало на мястото, но представяте ли си тогава - колко объркани са се чувствали християните, които са се опитвали добросъвестно да погледнат истината от всички страни? За нас истината понякога е сложна и това е изпитание, но за Бог тя никога не е сложна.

Казвате, че днес митр. Антоний е безспорен. Но вчера? Знаете ли, че само допреди 10 години в Църковен Вестник не са искали да публикуват митр. Антоний Сурожки, защото са смятали и неговото наследство за противоречиво (тогавашния главен редактор, една иначе много симпатична и ерудирана дама, но представител на съвсем друго поколение е изпитвала притеснения от името му, защото е била за проповедите му по по BBC). Ако днес влезете в страницата на ЦВ, ще видите над 30 негови проповеди.

Понякога гледаме прекалено глобално, а не бива, защото ни хваща световъртеж. От високо вижда добре само Бог и невъзможното за нас е възможно за Бога.

А за книгите на о. Александър, мога да Ви препоръчам една, която живот и здраве ще излезе след около два месеца от издателство "Омофор" (точно в момента жена ми стои на съседната маса и се мъчи с редактирането й). Нарича се "Вярвам" и предполагам, че ще бъде доста тъничка - това са седем беседи върху Символа на вярата, които са записани на касетофон пред малка аудитория, само няколко месеца преди смъртта му.

П.С. Междувпрочем, о. Александър Мен е имал седемдесетте години две публикации в българския "Църковен вестник" под псевдоним (вероятно Емануил Светлов). Обещал съм на един негов библиограф от Русия някой ден да взема архивите и да се разровя. Но вече 4 години от тогава не го правя. Но не бързам, защото не ми се мисли какви уводни статии ще трябва да прочета в архивите от това време и какво се е писало за социализма и комунизма (въпреки че за учудване разбрах че е имало и много хубави статии). Та мисълта ми беше, че някой ден нашите наследници (дай Боже) ще ги е страх да четат днешния Църковен Вестник, защото и за тях ще е очевидно че в него има много плява от времето, която не е вечна и не истински от Църквата. Но и те ще знаят (както и аз знам за предшествениците ни) че сме се опитвали да живем с Бога и Църквата и затова (надявам се) няма да ни съдят твърде строго.
"Hey you, dont help them to bury the light! Don't give in without a fight.”
Pink Floyd
The administrator has disabled public write access.

Re: За о.Александър Мен 29 Ян 2004 14:42 #923

  • zori
  • zori's Avatar
Здравейте, :)
наистина не знаех за така наречения "събор под дъба" и за това че не са искали да публикуват статиите на митр.Сурожки в Църковен вестник смятайки творчеството му за противоречиво. Вярно е че книги като "Добротолюбието" са за напредналите във вярата християни. Само че преди една година когато не знаехме (с моят съпруг) това решихме да прочетем две книги "Лествицата" на св.Йоан Лествичник и една книга чиито автор е неизвестен "Разказите на един страник пред неговия духовен отец". Аз бях започнала с "Разказите.." а Ивайло с "Лествицата" после си ги разменихме. И на двамата ни беше много трудно да ги четем, имахме големи вътрешни терзания. Не можехме да си предствим че всеки православен християнин трябва да води такъв живот като описания в книгите. Мислех ме си че това са изисквания, които трябва точно сега в настоящия момент да изпълним и че ако не ги изпълним значи не сме никакви християни и т.н. Междудругото аз не успях да допрочета "Лествицата", беше ми страшно тежко.
Слава Богу че всичко мина, бурята в душите поотихна, вече знаем че описаното духовно състояние се достига с години благочестив живот а не веднага, на мига и на секундата. В това отношение статиите на митр.Сурожки например или поученията на Св.Йоан Златоуст са много по леко четиво.
Бог с вас.
The administrator has disabled public write access.

Re: За о.Александър Мен 16 Фев 2004 11:01 #979

  • zori
  • zori's Avatar
Здравейте г-н Спиров,
как бихте коментирали постингите във форум "Православие", които се отнасят за отец Мен. В статиите, които уважаемият Prokimen е предоставил на клубните читатели ясно се вижда че много от преподаваното от отец Мен е в разрез с православното учение.

http://clubs.dir.bg/showthreaded.php?Ca ... apsed&sb=5

http://clubs.dir.bg/showthreaded.php?Ca ... apsed&sb=5

Благодаря!
Поздрави!
The administrator has disabled public write access.

Re: За о.Александър Мен 17 Фев 2004 18:41 #987

  • Kosio
  • Kosio's Avatar
  • Offline
  • Administrator
  • Posts: 2255
  • Thank you received: 39
Извинявайте, ако Ви разочаровам, но в случая на мен ми е достатъчна дума срещу дума. Не мога да водя богословска дискусия с епископи - първо не съм богослов, и второ епископите не са от моя мащаб - аз не съм нито богослов, нито духовно лице. Прокимен (епископ Климент) не го познавам достатъчно нито за да го уважавам, нито да го презирам - в едно донякъде е прав дядо Радко - благодатта с кранче не се спира, така че не бих желал да споря с епископ, дори и разколнически.

Срещу о. Александър са циркулирали много писма в Съветско време, някои от тях анонимни, други - не. Знам за един от тези хора, който след като се е запознал с о. Александър се е покаял публично за това, че си е позволил да бъде заблуден спрямо него.

Оставам нещата на тези, които на имам доверие, не се смятам за специалист по всички ереси - особено, "еретиците" са хора, които благоговеят пред Символа на вярата. Също така не вярвам, че Православната ни църква трябва да е маргинализирана. Ако Православието нямаше мисия в света, Христос напразно е станал човек. А аз *не вярвам* че Христос напразно е станал човек.

Патриарх Алексий казва: "Отец Александр был талантливым проповедником слова Божия, добрым пастырем Церкви, он обладал щедрою душою и преданным Господу сердцем. Убийцы сотворили свое черное дело в момент, когда он мог бы еще так много сделать для духовного просвещения и окормления чад Церкви. Hе все его суждения полностью разделялись православными богословами, но ни одно из них не противоречило сути Священного Писания. Где как раз и подчеркивается, что надлежит быть разномыслиям между вами, дабы явились искуснейшие (1 Кор. II, 19). "

За мен този цитат е много важен. Това не е въпрос на дипломация, а нещо много важно и много дълбоко. Защото за съжаление във всяка религиозна общност има зомбирани личности със сектантски дух, които ако зависеше от тях биха пробили дупка в главата ни и напъхали вътре всичко, заедно с епитетите.

Мтр. Антоний и митр. Ювеналий намекват, че е светец - това ми е достатъчно. Аз или вие в момента не знаем това, но митр. Антоний вече знае със сигурност.
"Hey you, dont help them to bury the light! Don't give in without a fight.”
Pink Floyd
The administrator has disabled public write access.

Re: За о.Александър Мен 12 Юни 2004 19:42 #1983

  • Kosio
  • Kosio's Avatar
  • Offline
  • Administrator
  • Posts: 2255
  • Thank you received: 39
Предлагам на вашето внимание предговора на Сегей Аверинцев към книгата на Александър Мен "Вярвам". Преводът е мой.

Сергей Аверинцев (1937-1994).

“НА ВРЪХА НА ПЛАНИНАТА ИМА КРЪСТ”


Предговорът е публикуван за първи и път през 2000 год. в латвийското издание на “Произход на религията”. Настоящият предговор е допълнен с откъси от разширения вариант на статията, озаглавен “Вместо некролог”. (Бел. пр.)

Протойерей Александър Мен (1935 - 1990) е свещеник от Руската Православна Църква и един от най-ярките дейци на християнската съпротива срещу съветския атеизъм. Неговата доказана вярност към вярата е наследена от майка му, приела заедно с малкия си син кръщение от един преследван, укрил се свещеник през 1935 година – във време, когато изчезването на християнството от съветското общество бе включено в държавните планове наред с икономическите задачи. В своите училищни, а след това и студентски години о. Александър неотклонно продължава своето религиозно самообразование – един толкова голям за времето си подвиг на вярност, който днес много трудно можем да си представим. Той избира служението на Църквата и е ръкоположен за дякон, а след това за свещеник, точно когато тоталната война против религията преминава в по-малко кървавия, но твърде разрушителен стадий на Хрушчовите гонения. И проблемът не е в самите гонения. Участниците в религиозно-философските кръгове, които в късното съветско време бяха гонени от работата, страдаха от издевателствата на КГБ и дори отиваха в затвора, усещаха макар и плахото съчувствие от страна на интелигенцията, макар и непоследователните опити за помощ от чужбина, оставаше им утехата, че поне някой знае за тях, че ги уважават.

Обратното – в сталинските и дори в Хрушчовите времена съществуваше единствен по рода си психологически натиск – съветското общество приписваше на вярващия ролята на престъпник и дори на глупак, който заради своята вредна и злонамерена диващина все още не е разбрал това, което е длъжен да знае всеки грамотен човек.

Против вярващия бяха всички – не само КГБ, не само официалната власт, но и съветското общество като такова, включително либералите от времето на “затоплянето”. Атеизмът се ползваше със статут на самоочевидна аксиома. И ето в такова време, един образован и жив, в най-добрия смисъл на тази дума “нормален” млад човек, не само става свещеник, но започва едно дело, признато от всички за абсолютно невъзможно в условията на съветския режим: делото на мисионерството. Да си спомним какво значеше това тогава. От всички религии най-малко християнството може да бъде сведено до “извършване на култ”, но именно така постъпваха с него на най- официалното ниво на законодателните и конституционни формулировки, да не говорим за ежедневната практика. А не напразно най-свята част от новозаветния канон се нарича Евангелие, тоест “Блага вест”; в самия център на християнската вяра е вестта, която трябва да се приеме и да се предаде по-натам. Пред всеки християнин и още повече пред всеки свещеник стои задължението за апостолство и мисионерство, възложено чрез думите на Христос: “Идете и научете всички народи...” (Мат 28:19). Но на езика на тези години това се наричаше “религиозна пропаганда” и директно се приравняваше към престъпленията, подлежащи на наказание. Дори искрено вярващите, дори готовите на личен подвиг хора привикваха с мисълта, че невъзможното е невъзможно. И тогава изведнъж сред недоброто, враждебно мълчание зазвуча самотен глас в защита на вярата, апостолски, мисионерски глас, обърнат директно към съвременния човек - днес е трудно си представим, колко важно беше това в онези години.

Нека да подчертаем още веднъж, че този глас от самото начало беше насочен към определен и ясен адресат – а именно към съвременния човек. Има едно разпространено изкушение - Църквата да бъде извадена от хода на историята, да бъде поставена по-далече от хората, такива каквито са. Но Христос е основал Своята Църква за спасението на несъвършените, грешните хора – на митарите, на блудниците, на разбойниците, - и дори, което е особено трудно – на книжниците.

... Дори и на книжниците. Както всички знаят, специален обект на мисионерските усилия на о. Александър стана крайно екзотичното туземско племе, което се нарича съветска интелигенция. Племе със своите понятия и предания, със своите предразсъдъци, по степен на дивост във въпросите на религията често превъзхождащо и най-дивите народи в света. Племе, с което мисионерът е длъжен да разговаря на неговия собствен, туземен език; ако е нужно – на неговия жаргон. Само, че не трябва непрекъснато да наблягаме на това колко добре о. Александър владееше езика на светската култура, с удивление да констатираме, че той, представете си, можеше по-най добрия начин да си говори с хората на науката,
изкуството и литературата на теми, близки до тях.

Всичко това е самата истина, само че да не прекаляваме в умилението си към това несъразмерно с мащабите на живота му дело. Поразителна не е неговата разностранна образованост, той беше човек много надарен, много жив, много силен и всичко това вече е казано. Поразително е друго – как тази образованост без най-малък остатък беше отдадена в служба на Бога и хората. Това, за което е по-важно да помислим, освен за неговата ерудиция, е неговата умна, свободна и в своята основа смирена откритост, обърната към неговите съвременници – обърканите, духовно изкривените Божии творения и носители на Божия образ. Защото, за да помогнеш на ближния, без да го стреснеш с висока, прекалено изтънчена духовност, без да изневериш на строгостта на вкуса, без да го сковаваш със силата на собствената си индивидуалност, е нужно повече смирение, отколкото за най-смирените слова или движения на тялото. Както е казано в едно стихотворение на Киплинг “да не изглеждаш твърде добър и не говориш твърде мъдро” (Стихотворението е If - and yet don't look too good, nor talk too wise, (Бел. прев.))

Може би, най-трудно от всичко не е да окажеш някому помощ, а да му помогнеш да приеме помощта.

Ние го нарекохме много силен човек, това е едва ли не най-очевидната от неговите характеристики. Но има сила, която разрушава и заглушава всичко наоколо, а от неговата сила всичко наоколо разцъфваше.

Апостолът на книжниците, просветителят на “интелектуалствуващите”, отец Николай Голубцов (Прот Николай Александрович Голубцов (1900-1963) – син на професора от Московската духовна академия, А.П. Голубцов (1860-1911), духовен син на преп. старец Алексий Мечев (1859+1923, канонизиран 2000). В света дипломиран биолог, става свещеник през 1949 година. До края дните си служи в храма “Ризоположение” в Москва. През пролетта на 1962 година тайно кръщава дъщерята на Сталин Светлана Аллилуева с името Фотина (гр.-Светлана. Бел.пр.)) , неговият духовник в младите години, го е предупреждавал: ”С интелигенцията най-много ще се измъчиш”. И наистина се е измъчил. Няма да изброяваме поименно известните по целия свят хора, на които о. Александър е помогнал да достигнат до вярата, би било тежко заблуждение да си въобразим дори за минута, че за него (или за Бога) която и да е знаменитост е била по-важна, отколкото най-неизвестния енориаш. В Църквата няма привилегировани места, а ако има, те принадлежат на най-убогите. Интелигентът не е по-добър от никой друг, може би дори по-лош от всички, но заедно с всички други митари и разбойници и той има нужда от спасение на своята безсмъртна душа, а за да бъде спасен, е необходимо да бъде разбран от някого именно като интелигент. В противен случай духовният наставник рискува или да отблъсне своето чедо по вяра, или да “събуди” в него мечтателност, подбуждаща го да погледне на себе си като нещо съвършено различно, висше, не от този век. Сякаш Божият раб стои не в своята малка квартира, а в Антонска килия или дори в покоите на невидимия Китеж-Град (Великият Град Китеж - митичен град на брега на Светлоярското езеро. Легендата гласи, че по време на татарското нашествие градът е скрит от Бога между вълните на езерото заради силните молитви на праведните му жители. Оттогава Китеж-Град е невидим и ще остане такъв до идването на Христос. Чистите по сърце понякога могат да чуят сладък звън на камбани, когато се разхождат близо до езерото. Легендата дошла от средите на старообрядците и вероятно е с езически корен, извън Русия е популярна заради операта на Римски-Корсаков. (Б.пр.)) и от това безопасно разстояние наблюдава, колко неоснователна е светската култура и колко неразумна е “интелектуалщината”. Антиинтелигентският комплекс на интелигента е проява на гордост, която не бива да бъде поощрявана, защото цялата православна традиция ни учи, че човек може да започне своето завръщане към Бога само от тази точка на духовното пространство, където се намира реално, а не мечтателно. Съвсем не за угода на интелигенцията, а за нейно вразумление е нужен духовен пастир, който да разбира интелектуалното й битие заедно с всичките му проблеми, изкушения и възможности – отвътре. Това определя значението на жизненото дело на отец Александър.

Това, че пишеше книги беше само част от неговия пастирски труд. Неговите читатели бяха естествено продължение на енорията му, включително, разбира се и тези, които се готвеха да приемат кръщение. Едно е неразбираемо – как този човек, до предела на силите си отдаден на своите свещенически задължения, е намирал сили, за да чете нова научна литература и неуморно да внася допълнения в написаното от него.

Той пишеше и говореше на езика на века, за да бъде чут. Той можеше да каже за себе си думите на св. апостол Павел: “Защото, бидейки свободен от всички, станах роб на всички, за да придобия по-многото от тях... За немощните станах като немощен, за да придобия немощните, за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои” (1 Кор. 9:19,22).

Такъв беше неговия път. И той завърши с мъченически край. На 9 септември 1990 г., един ден преди празнуването по руския православен календар на Отсичането на главата на св. Йоан Предеча, брадвата на убиеца разсече неговата глава – главата на свещеник на път към храма. Както каза веднъж самият той “ние се изкачваме по една планина, и по пътя ни има толкова грешки и толкова открития! Но на върха на планината има кръст.” Обстоятелството, че убиецът така и не беше намерен и причините останаха неразкрити, което само по себе си е печално и навеждащо на неприятни мисли, едновременно с това ни кара още по-силно да почувстваме символичния “аспект” на този завършек. “На върха на планината има кръст”.
"Hey you, dont help them to bury the light! Don't give in without a fight.”
Pink Floyd
The administrator has disabled public write access.

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]