Извинете се на децата ми!

Първият пост след ръкоположението на съпруга ми. Трябва да сготвя месо за децата, защото са малки и болни. Пътувам две спирки, за да не си помисли познатата продавачка от кварталния магазин, че ние не спазваме постите. Да не се осъмни. Да не се отврати. Да не се изкуши.
И така за всяко нещо.
Защото мисля, чувствам и вярвам, че колкото по – грешни сме, толкова повече трябва внимаваме да не изкушаваме другите.
За обикновения човек, свещеникът е Божий човек. Всички тези приказки, че е същият грешник като нас не минават. Хората искат да знаят, че той е малко по – различен, малко по – встрани, ако не и по - нагоре от сивия, прашен път на ежедневното, земното, изкусителното. Иначе какъв е смисълът? Според тях, ако този човек не е поне малко по – осъзнат, по – въздържан, по – смирен, какъв е смисълът да го питаме за нас си. Каквото и да се говори, както и да се обяснява, ние искаме от лекаря да е лекар, от учителя да е учител и от духовника да е духовник!
Децата ми знаят, че трябва да са отговорни за поведението си. Не само, както всеки нормален човек е, но и защото всяка тяхна постъпка се свързва пряко с баща им, от там с църквата, от там дори със самия Бог.
Ако детето на свещеника ругае и удря, що за свещеник е това, що за Църква го търпи и какъв е този Бог, дето е излял благодатта Си върху него... Така изглежда пряката връзка за тези, които и бездруго гледат с известен скептицизъм и недоверие към църковния живот.
Децата ни са нормални, буйни, свободни деца. И им е трудно, много трудно понякога...
Но се стараят и внимават да не изложат тате, а от там и всичко по веригата. И явно им се получава, след като на фона на протестите за присъствието на Църквата в училищата, техния тате го канят и допускат без никакво недоверие. Дори родители от други вероизповедания беседват с него и искат съвети за децата си.
Синът ми е достоен син на баща си. Убеден, че няма нищо по – хубаво на този свят, от това да си свещеник, да „помагаш на Бог”, както се изразяваше от малък. Синът ми вярва, че духовникът е най – силният, умен, мъдър, добър човек, в малкото си детско съзнание.
Утре вече ще го гледат по друг начин, когато каже това. Или когато поиска да бъде ръкоположен. Той вече няма да е горд син на баща си, а ще трябва да се срамува и за двамата.
Ваши Високопреосвещенства, моля, извинете му се!

Как да ви се извинят презвитера, като владиците не ги е грижа за собственото им спасение, та за вашата и на децата ви ли души да мислят?

Ще си извинят колкото Сидеров, напр. се извини за всичките си - много на брой и големи, свинщини.

Те, високопреосвещенствата, нямат деца, тъй че не очаквайте да ви се извинят!
Те и не смятат да го правят. Умряха тези!
Може би, дори не ви разбират...
"Какво ли имате предвид? ...и що за тревоги?"
Освен от себе си, те нямат желание да се итересуват от другите!?!
Това е толкова сложно!?!
Каква ли е наградата им на небесата?
Не се сърдете! Грижете се за своите (семейството)!!!