Връзката с Бог

Как усещаш че си "Ок" с Бог. Как усещаш че Бог те обича и ти прощава. Как би могъл да знаеш това. Какво би могло да ти даде увереност че Бог все още не се е отвърнал от теб. Как да живееш смело живота в който си поставен, и да си сигурен че Бог все още е тук с теб, в сърцето ти, че не си останал сам.
Струва ми се че сме свидетели на една постоянна трансформация на добро в зло и на зло в добро, когато нещо което досега се е възприемало като зло, в един момент се обръща в добро. Нищо не е зло за постоянно. Как става тази трансформация, когато добро дърво дава лоши плодове, а лошо дърво-добри. Не е ли Бог който дава плодовете. В тая динамика как да разбереш кога привършва кредита ти при Бог, кога Бог започва да ти обръща гръб.
И това което Христос казва на първосвещенниците и стареите- „Истина ви казвам, че митарите и блудниците преварват ви в царството Божие.“- това във връзка с историята за сина, който първо отказал да свърши бащината повеля, но после размислил и я изпълнил. Как знаеш къде си във връзката си с Бог, можеш ли да се надяваш че едно лошо дърво все пак някой ден може да роди и добри плодове. Как греха може да се окаже път към Бога. Може ли? Кога Бог не се отвръща от теб заради греха. А ако усещаш че е така, как може да си сигурен. А ако усещаш близост с Бог точно заради греха, чрез греха, заради вината че си се поддал на изкушението отново и отчаяно имаш нужда от Прошка. Това са нещата които ме мъчат от известно време. Нямам познати с които свободно мога да говоря по такива въпроси.
Всъщност май въпрос няма защото докато чаках да ми се дадат права за постване във форума мисля че разбрах какъв ми е проблема. Просто всячески се опитвам да оправдавам грехът си. Явно е трябвало просто да го изпиша за да видя проблема. Някъде тук, по форума се казваше че няма малки грехове. И аз мисля така. Всяко нещо което избираш пред Бог може да е фатален грях, колкото и незначително да ти се струва.

Здравей Майор Майор! Поздравления за избора на ник - един от любимите ми герои от култоватата "§22"
От почти година в мислите ми се въртят в суров вид въпросите които ти си изписал в поста си. Благодаря ти, че си го свършил вместо мен Иначе съвсем сериозно: на първата половина от питанките ти преди време щях да ти отговоря убедено и дръзновено, но от година и нещо отговорът ми е безпомощното "не знам, не съм сигурен"... Вече в нищо не съм сигурен що се отнася до Бог. Осъзнах болезнено, че няма такова нещо като "кредит пред Бога" или не във вида в който ние го мислим. Мислиш си, че имаш кредит пред Бог, разчистил си сметките с Него, а Той се отдръпва от теб, спира да те чува като Му се молиш, оставя те на враговете и на страданията ти, струпва на главата ти нови... И обратното - живееш и постъпваш като нехаен грешник без да те е грижа за това, а Бог ти въздава изобилно със здраве и житейско преуспяване, чува молитвите ти, предварва онова което Му искаш. Всичко това - от личен опит. И много горчив...
Усещането за близост с Бога, за което говориш... Да, именно и чрез греха, но изповядания грях, този който те кара да тичаш при изповедника, който ти носи удовлетворение от прошката. Усещане за близост и чрез чутата ти молитва, не непременно изпълнена както я искаш, но именно чувството, че си чут.
Много е лесно да разбереш кога Бог ти обръща гръб, блазе ти щом питаш - значи не го знаеш! Викат му богооставеност, не го пожелавам на никого, то е слизане в ада без разписание за дата и час за излизане от там...
Отговарям ти набързо, но темата дето си я подхванал ме гризе. Ако горните ми мисли те засягат, пиши...

Здравей, milipili. Майор Майор е голям. )
Да, „чуството че си чут“, че Бог те чува когато се обръщаш към Него, това е за което говоря. Това усещане се опитвам да обясня, усещането че не си останал сам.
Под „Кредит от Бог“ имах предвид доколко Той ти отпуска време да се осъзнаеш и да промениш поведението си. Времето което Бог ти отпуска преди да се откаже от теб. Не моля Бог за някакви успехи или лично преуспяване. Опитвам се да не Го моля дори за здравето на моите близки, въпреки че се страхувам, че мога да ги загубя. Според мен не е това за което човек трябва да се обръща към Бог. Това за което човек трябва да моли Бога е да не губи усещането си за постоянно присъствие пред Него, все едно през цялото време което ти е дадено да изживееш си застанал пред Него и Той слуша това което имаш да Му казваш . Звучи шантаво, признавам. По- добра представа е че човек изживява живота си като актьор на сцена и играе пред публика в която Бог е всеки един зрител. Бог също така е и сцената, декора, и всички актьори с които играеш в пиесата. Докато усещаш че не играеш моноспектакъл пред празен салон всичко е наред и си „Ок“ с Него.

Майор wrote:

Майор Майор е голям.

Но е статичен, без перспектива, нито нагоре, нито надолу.

Как усещаш че си "Ок" с Бог.

Според мен като начало трябва да разбереш, че не си ОК с Бога и по-важното, че Бог не очаква от теб да си ОК с Него. Защото ако си самотен в това си усещане - че не си ок с Него, това обезкуражава, обърква и плаши. Но ако знаеш, че Той не очаква от теб друго в този момент, понеже знае на какво си способен на този етап от духовното си развитие, не се объркваш и отчайваш, а се учиш на смирение. В смисъл Христос не очаква да скочим 2 метра, като знае, че при най-добро желание ще скочим метър. И според искреността на това желание ни отговаря и ни води. Няма момент в живота, когато Бог се отвръща от нас. Нашият проблем е, че не можем ние да се обърнем към Христос и стоим отвърнати от Него. Според мен, трагичното е, че дори когато човек е в Църквата и се стреми да живее "по църковному", пак остава с гръб към Христос. Препоръчвам ти двете части на статията "Когато всичко стане Христос"

www.dveri.bg.../13297/97/
www.dveri.bg.../13315/97/

Майор wrote:

Здравей, milipili. Майор Майор е голям. )

Здравей и на тебе! Има още един голям Майор - този на Борис Виан, направо кърти!
Знаеш ли, както си го описал това твое усещане, сякаш Бог ти е и сцена и зрители и ти отпуска време да се осъзнаеш и да започнеш да постъпваш правилно ... сори френд, това не е изпит който трябва да вземеш или да бъдеш скъсан. Г-жа Златина го е написала хубаво. Нито можем сами да го вземем този изпит, нито пък Изпитващият очаква от нас да се надскочим, понеже знае колко са ни силиците...
Понеже постинга ти докосна в мене носталгията на минали усещания и размисли, ще си позволя коментар.

Майор wrote:

Да, „чуството че си чут“, че Бог те чува когато се обръщаш към Него, това е за което говоря. Това усещане се опитвам да обясня, усещането че не си останал сам.

Зная го това чувство, особено е хубаво когато те съпътства с години, нали? Дава ти смисъл, посока в живота, дава пълнота и съдржание на понятието християнин, на християнския ти живот. И ... лесно се свиква с това Бог винаги да е до теб! И тук точно искам да те питам нещо теб и тези, които взимат участие в темата ти.

Майор wrote:

Не моля Бог за някакви успехи или лично преуспяване. Опитвам се да не Го моля дори за здравето на моите близки, въпреки че се страхувам, че мога да ги загубя.

Като ти чета постинга и сякаш правиш ретроспекция на собствените ми мисли и разбирания по темата от преди 1-2 години - времето на догарящата ми горделива младост, за това ми стана интересно. За съжаление, живият живот безмилостно срути красивите пясъчни кулички, които си съградих по темата...
Отлично те разбирам, защо не Му искаш "някакви успехи или лично преуспяване" и "здравето на моите близки". Точно така, това са неща почти на биологично ниво, а призванието ни като християни е да се издигнем доста над него, но... Повярвай, има дни и те идват за някой по-рано, за други - по-късно и винаги безмилостно, когато ставаш петимен за мъничко облекчение на страданията си и не го получаваш. Чувството за присъствие на Бога с което си свикнал през благополучните си дни, остава само спомен, по който ти се плаче не, ами ти се реве с глас. Бог, който винаги е бил до дясното ти рамо и те е подкрепял - бил е твоя сцена и твой зрител едновременно, Го няма, скрил се е и вече не те чува. Логиката на отношенията с Него, която те е крепила като личност и християнин се е продънила, няма я. Останал си съвсем сам, въпреки, че си се "осъзнал" и постарал да си ОК с Него. Казват му богооставеност.
И тук е мястото на моя въпрос, заради който взимам отношение в темата ти: Кога си истински християнин? Когато: 1. си ОК с Бога и Той е винаги до теб и Го усещаш (това което описваш) или 2. Когато Бог ти е обърнал гръб, болен си безнадеждно - страдаш, а Той те е предал и изоставил на страданието, на враговете ти, на нуждата; отнел ти е чувството за присъствието и подкрепата Си; скрил се е от теб и така постъпва крайно нелогично по отношение твоето старание да Му бъдеш угоден...
В кой от двата случая си повече християнин? Кога е по-лесно да си християнин? Лесно ли е въобще да си християнин?
Извинявай за острия завой, който поставих на пътя на темата ти...

Няма значение дали животът ти е лек или труден, дали си болен безнадеждно и страдаш, или си богат, със здрав тен и имаш яхта и вила в Ница. Може всичко да ти се отдава с лекота, може и цял живот да се трепеш за нещо дребно и накрая така и да не ти се даде. Бог не стои до рамото ти, като птиче на късмета. Не го търсиш за да направи живота ти лек. Кога си истински християнин? Не знам кога и при какви условия си истински християнин, но сигурно и за това си има отговор някакъв.

„Когато: 1. си ОК с Бога и Той е винаги до теб и Го усещаш (това което описваш) или 2. Когато Бог ти е обърнал гръб, болен си безнадеждно - страдаш, а Той те е предал и изоставил на страданието, на враговете ти, на нуждата; отнел ти е чувството за присъствието и подкрепата Си; скрил се е от теб и така постъпва крайно нелогично по отношение твоето старание да Му бъдеш угоден...“

Това е като онази история на Христос за работниците в Божието лозе, дето едните ги наел сутринта, а последните малко преди да се свърши работата, и после на всички платил наравно, и тези които са работили цял ден били недоволни. Не мисля че има значение какво ти се струпва на главата. Не е нужно да изстрадваш праведноста си, да си ощетен или немощен, за да чустваш че си заслужил нещо пред Бог( да, да, нищо не можеш да заслужиш сам пред Бог). Не е нужно животът ти да е тежък или да си ощетен. Не това е критерия. Може би всичко опира до това как чустваш връзката си с Бог, как самият ти усещаш нещата. А може пък и да не бива да вярваш на подобни чуства или усещания понеже не си достатъчно узрял емоционално във своята вяра. Незнам. Кажи ти какво е да си истински християнин.
Защо тогава човек търси Бог и да иска да е християнин. Защото това е най-естественото нещо,мисля. Има ли друг вариант. Има ли нещо друго. Нещо друго важно. Какво друго може да прави човек. Какво друго може да иска да прави.
Да, искам да усещам по някакъв начин, че Бог е там някъде и че чува молитвите ми. Не е ли нормално това.
Извинявам се ако ти се струва че съм рязък, просто не ме бива много в писането.
Златина, благодаря за хубавата статия. Библията е всичката религиозна литература която съм чел.

Не се притеснявай, не си рязък или поне - не прекалено
Просто, за да откроя твоята теза й противопоставих моята антитеза: присъствието на Бог, връзката с Него vs богоставеността, нарочното Му отддръпване.

Е, аз нямам някаква теза, нещо по което да споря или да мъча да защитавам с факти. Просто споделям въпроси и мисли които ме вълнуват. Досега не съм имал възможноста да говоря с когото и да било за подобни неща. Винаги ми е било трудно и притеснително да говоря с приятели и познати за Бог, за Христос и за собственото ми отношение към Тях, даже и да знам че тези хора също са вярващи. По-лесно човек може да говори по тези толкова лични въпроси ако си остава анонимен. Освен това като чета темите и мненията по форума ми прави впечатление начетеноста на почти всички тук, това че повечето юзъри имат отношение по много теми и въпроси за които хал хабер си нямам.
Какво имаш предвид с "нарочното Му отдръпване". Мнимо отдръпване?

Майор wrote:

Какво имаш предвид с "нарочното Му отдръпване". Мнимо отдръпване?

Не съм сигурен, че у Бога може да има нещо мнимо т.е. нямам предвид символично нещо, а съвсем осезаемо, истинско. Когато Бог се отдръпва от тебе, изгубваш чувството за общение с Него, което описваш, напук на логиката (човешката) тъкмо си подредил всичко да ти е ОК с него и ... Той те изоставя, за дълго-безсрочно, без никаква логика която до момента е присъствала в отношенията ви и ти е давала сигурност. Не чува молитвите ти, предаден си на страдания и най-тайните ти страхове, любимите ти светци вече не ти ходатайстват пред Него. Това разбирам и това преживявам като т.нар. богоставеност. Чел съм нещичко за нея, но толкова остро и непоносимо боли, че прочетеното не ме теши. Има светци, които са били подложени дълги години на богооставеност (напр. св. Иван от кръста - католически светец е бил 20 и повече години оставен от Бога).
Като ти видях темата и си рекох: ето една теза, чиято антитеза ще помогне като контраст да изпъкнат и двете.
Затова се опитах да дам този аспект на дискусията...

milipili wrote:

Когато Бог се отдръпва от тебе, изгубваш чувството за общение с Него, което описваш, напук на логиката (човешката) тъкмо си подредил всичко да ти е ОК с него и ... Той те изоставя, за дълго-безсрочно, без никаква логика която до момента е присъствала в отношенията ви и ти е давала сигурност...

Може би е изпитание. В Евхаристията човек загубва чувството на богооставеност - усеща чувство на радост, на съединение и общение с Бога (че не е сам), има усещане за мир, щастие и смисъл - говоря за Православната Евхаристия (при католиците това усещане за спокойствие било по-кратко и нетрайно, това значи, че не е истинско, в пълнота!)

Мисля, че и в двата описани тук случая става дума за субективни преживявания, а не за истинска богооставеност -тоест не за тази, за която четем в аскетичната литература. Богооставеност могат да преживеят тези, които преди това са били съединени с Бога. Тя е състояние, характерно за началото на духовния път на истинския подвижник. Хората, които са получили благодатта, опитно са преживели присъствието на Христос в себе си, след това преживяват период, в който тази благодат ги напуска. Те чувстват, имат ясно съзнание за това и празнотата в тях им причинява неописуема болка - тази болка от богооставеността могат да преживеят само тези, които знаят какво са загубили. Това е задължителен етап от духовното развитие на аскета, тъй като след това такъв човек подчинява целия си живот на постигането на тази цел - възстановяването на общението с Бога. Това е, за което пише Писанието: Вкусете и вижте колко благ е Бог. Тоест, вкусват за малко и след това вече нищо не им се струва достатъчно, за да запълни открилата се празнота у тях. Тогава се проявява истинската същност на човека, истинският му стремеж да бъде едно с Бога и т.н.

Описаните тук състояния за богооставеност са по-скоро субективни преживявания. Чувството за "пълнота", радост и т.н. след Причастие може да се дължи на емоции, може да бъди е духовна радост и т.н., но причастието не може от само себе си да ни направи причастни на Христос. Христос ни се дава в евхаристията, но ние не сме в състояние да задържим в себе си Бога, според думите на св. Симеон Богослов. Също не са белег за богооставеност и изпитанията в живота ни - често за наше съжаление Бог не се отзовава, понеже в молитвата си нямаме дръзновение пред Него. Затова се обръщаме за помощ към светците, чиято молитва е дръзновена и отваря небесата. Десетки може да са причините, но в много редки случаи може да става дума за богооставеност - и то пак относително, такава само в човешките очи.

Също четем, а и повечето опитно сме преживели, че след обръщането към Бога вярващият с лекота изпълнява всичко, което желае в духовния си живот - и молитви, и участие в богослужението, и с лекота преодолява греховни навици и т.н. ПРи това чувства духовна радост и въодушевление, струва му се, че Бог е съвсем близо, редом до него. Това състояние обаче не означава, че новоначинаещият е ок с Бога, а единствено, че Бог го подкрепя както майка носи пеленаче. След това обаче идва периодът, когато Бог като че се отдръпва - докато той всъщност пуска човека да ходи сам, все пак трябва да се научи да ходи, за да стигне до Него. Тогава всеки показва какво е истинското му намерение към Бога, добра почва ли е за духовно семе или песъчлива и безплодна. Това обаче също не е богооставеност - защото Бог и в двата случая е редом с вярващия, който поради незрялост възприема различно неизменното Божие присъствие, а и защото още не знае какво означава всъщност да си заедно с Бога. Мисли си, че това означава да му върви молитвата, да се решават житейските проблеми, Бог да отговаря на молитвите му и т.н.

Струва ми се че всичко е много субективно.
Как преживяваш „опитно“ присъствието на Христос в себе си.Как изживяваш опитно „Общението с Бога“. Какво означава всъщност „да си заедно с Бога“. Как и кога ще си сигурен, че това което изпитваш е точно „да бъдеш едно с Бога“. Да видим какво съм разбрал. Първо трябва да си минал прохождащия период. Какъв е той? Ами такъв, правиш грехове, Бог е до теб, продължаваш да правиш грехове, колкото и да ти е съвестно(“слаб ти е ангела“ казват всички около теб) и Бог все още не се е отвърнал от теб, а ти продължаваш да се питаш колко още ще те търпи. Това би трябвало да е стейта в който „Бог те подкрепя както майка носи пеленаче“. Второ, най-накрая да си се почуствал изоставен заради грешките си и после с много мъки, отказ от доста неща и сериозна преоценка да се опитваш сам да се завърнеш при Бог. Ако Той пожелае, ще успееш. И едва тогава ще можеш да си сигурен че това което изпитваш е Божие присъствие, че усещаш Бог. Да си сигурен и спокоен в усещанията си. В това че усещаш правилно. Не си ли изживял всичко това предварително, значи чуството ти е фейк.
Универсален, валиден за всички религиозен опит, задължителни етапи в духовното развитие на човек, стъпки през които всеки минава докато расте във вярата си. Значи все пак има път който трябва да изминеш. Това може ли да ти дава някакво успокоение че знаеш къде си в момента във връзката си с Бог.
От друга страна пък,преди всичко това, виждаш неща които те радват, радват душата ти. Я някво птиче ще кацне на простора ти, на метър от тонколоните и ще чурулика в ритъм с „she’s a fаst persuader“ на джамирокуай, я някви дървета ще подскачат над ламаринена ограда докато се изкачваш с пружинираща стъпка по стръмна улица. Тази радост от дребни неща духовно преживяване ли е, защото при мен тя дава усещане за някаква пълнота и аз свързвам тази пълнота с Бога. Може и да греша. Все по-трудно ми е да откривам подобни неща които ме радват и започвам да се питам какво означава това. Бог си отвръща погледа от мен или преставам някак си да се чуствам жив. Всичко е много субективно. Просто мисли.

Всичко е много субективно.

И да, и не. Божието присъствие в човека е субективно дотолкова, доколкото не може да бъде обективизирано за другите. Това е поради природата на духовните явления. Например, един християнин, който е познал опитно Бога, не може да предаде това познание обективно на някой друг, който например се съмнява и счита, че става дума за субективни усещания. Но за самия човек, който има този опит, той е безспорен и извън категориите - субективно-обективно. Когато Бог посети душата на човека - за кратко и спорадично при неопитните, и трайно при опитните, то човек няма съмнение с него ли е Бог или не е. И по-точно в него ли е Христос или не е. Благодатта ясно свидетелства за своето присъствие - човек чувства духовно ликуване, светлина и най-вече мир и пълно доверие към Божия промисъл. Той общува духовно с Бога и наум не му минава, че това може да е нещо субективно, самовнушено и т.н. Белег на присъствието на Божията благодат, която е различава от бесовски имитации, е че това духовно ликуване, мир, светлина е едновременно с това съчетано и води до много ясен поглед за душевната оскъдица, в която пребивава човек. Вижда ясно, като през Божиите очи, греховното си състояние, но поради посещението на Божията благодат това не го отчайва, а напротив - смирява го. Състоянието на прелест, което също е безспорно обективно за потърпевшия, го изпълва с радостна превъзбуда, религиозна напрегнатост, не му носи дълбок мир и най-важното скрива истинското му духовно състояние и го прави самодоволен. Лека-полека такъв човек се побърква, защото след първите лъжички захар дяволът си взима своето.

С две думи, когато Бог ни посети, нямаме никакво съмнение в това.

За духовната радост, която усещаш от малките неща, това си е душевен дар, талант, който свидетелства за душевна чувствителност и способност да виждаме Божието присъствие навсякъде - както наистина е. Тази духовна радост, духовен кислород, който поемаме в такива моменти, наистина служи като духовен подтик, освежава и дава познание за Бога, но то е съвсем незначително, като дребни трошички, в сравнение с онова общение с Бога, към което сме призвани и което е достъпно за всеки от нас.

Разбира се, че всичко е лично. Аз горе говорех за себе си, не го бях доуточнила, но мислех, че и на повечето хора се случва това. Аз усещах истински мир, чувствах радост, едно такова богобщение - даже по хората разбрах, че ми личи и външно; те също се усмихваха; и излъчваха спокойствие.

Много хубава статия на отец Людовикос, която обяснява, "защо Бог не ни чува", защо веднъж ту се чувстваме "с Бога", ту "оставени от Него" и т.н. Казва се "Малките богове и великият Бог". Всички тези колебания в отношенията ни с Бога показват само едно - че все още не сме познали Христос. Разбира се, Той се грижи за нас, отзовава се по някакъв посилен за нас начин - например в щастието, което чувстваме, когато наблюдаваме природата, или в спокойствието на храма, или в малкия душевен отдих по време на св. литургия и т.н. Но всички тези неща всъщност не са онова богоприсъствие и богообщение, за което четем в църковната литература и при светците. Затова и не знаем всъщност какво означава богообщение и богооставеност. Добре е да не ги бъркаме със своите ежедневни емоционално-религиозни преживявания.

www.pravoslavie.bg/ Беседа/Малките-богове-и-великият-Бог

Златина, "жестока" статия! БЛАГОДАРЯ!

Бог обича всички и няма лицеприятие в Него, без значение дали си родом от Катерини, Константинопол, дали си холандец или французин, дали си роб или свободен. Той гледа стремежа и само стремежа. Това е потресаващо - равенството в Христовата Църква.

Извини ме, че персонифицирам темата, но вътрешният ми импулс ме заставя да пиша... имам приятел дядо поп с който ни свързват няколо общи любими хобита: радиолюбителството, спортната стрелба, конната езда, фотографията... и на 1-во място християнството, но ... нали се сещате, то същото ни и разделя - православен от католик, макар и сърдечни приятели
Като се върнах със семейството си преди два месеца от поклонение в Лурд, простодушният дякон който споделя монашеската обител на моя приятел ме пита: това светилище католическо ли е или православно, 'щото да знае милият какво да си мисли за моето поклонение до другия край на Европа? Моят дядо поп замълча тактично (много е праволинеен)..., а аз му рекох, на дякона - християнско е, Св. Богородица не е нито католическа, нито православна, но майка на Христос.
Тук препрочитам горния цитат от дадения от тебе текст...за който ти благодаря отново!...
И още нещо ме напъва да споделя пак по тоя текст... В проповед в църква по-миналата неделя имаше всеобща молитва за званията - свещенически и монашески и по тоя повод чух проповед, която ме потресе... Молим Бога, молим го за нуждите си и за какво ли не, вкл. за звания, но ... в себе си Му казваме, "а бе недей точно това последното, в което най-не ни се вярва да ни го даваш. Давай ни монаси и свещеници, но не измежду децата в нашето семейство, че ще ни дойде в повече. Дай ни това, което Ти искаме в молитва, но не чак това, което ни се струва на нас невъзможно, че пак ще ни дойде в повече..."
Тук свещеникът даде пример с молитвата и неверието на молещите се в случая за дъжд - никой, освен едно дете не дошъл на молитва за дъжд с чадър
Ох, понякога е много трудна за разпознаване и следване логиката на Бога...

Здравей, milipili, на стареца Порфирий е много чужда мисълта, че конфесионалните разлики нямат значение. Правиш този извод от горните думи вероятно, защото това е най-болезнената и актуална тема за теб, което е разбираемо. Но все пак трябва да се стремим да възприемаме който и да било текст цялостно и не винаги пречупен през нашия проблем. Бог обича всички и в него няма лицеприятие е абсолютна истина, точно както абсолютна истина е, че Той обича и кръстените, и некръстените, и вярващите, и атеистите - иначе не би бил Бог. Оттук обаче не следва, че на човека е достатъчна Божията обич - нашата трагедия не е, че Бог не ни обича достатъчно, а че ние не сме способни да Го обикнем и така да се насладим на Неговата любов. За стареца Порфирий срещата между Бога и човека се осъществява в пълнота в Православната църква. Друг е въпросът, че за него, както и за стареца Паисий и всички, които са познали Бога, е чужд фанатизмът, подценяването на рел. живот на другия, презрението към неправославния духовен опит, както правят православните християни, които са такива по книга, но не са познали лично Бога. При това това уважение не с "педагогическа цел", с "корист" както правят някои православни мисионери, а съвсем искрено - който е познал как Христос работи със самия него, отстъпва встрани пред тайната на Божия разговор с другия човек. Бил той инославен, атеист или православен (с който може също да имаш съвсем различен поглед към православието). Това е църковната толерантност, която няма нищо общо с популярното разбиране за толерантност като субективност на истината или безразличие към нея. От друга страна, който е познал Истината, която е Христос, не може да не свидетелства за Него и за плодовете на благодатта, но не натрапва своя опит, не го проповядва императивно, а само споделя - и то при наличие на конкретен духовен интерес.

Чудесни са и двете статии, и на о. Николаос, и на старецът Порфирий. Първото което ми прави впечатление от тях е големият Бог, за Който говорят тези хора, така уверено. А този чуден свой живот, който ни разкрива старецът Порфирий, с такова смирение, не за да се впечатлим от ефектността на конкретното чудото, а да можем да усетим цялостния, чуден начин на живот в който присъства Бог.

Връзката с Бог се усеща също и тогава, когато Той ти помогне точно, когато най-малко очакваш и вече си се отказал от помощ и се приготвяш за достойното понасяне на поредното изпитание. Тогава разбираш силата и мощта Му. И как никога не престава да те гледа, наблюдава и поучава. Много е важно Бог да напомня за Себе Си. Тогава всяка богооставеност се понася лесно - защото знаеш, че Бог съществува. Всяка трудност изглежда лека и временна - и всяка рана - лечима и преходна; сякаш е просто изпитание, което те утвръждава в духовността. Разбира се, Бог напомня за Себе Си на хора или които много и искрено Го търсят - или на тези, които са сгрешили .

Освен това не трябва да се учудваме на това, че света ни мрази. Защото ние не сме от света!

Хората не обичат да чуват истината. Дявола им оплита умовете и им затваря очите, душите и съвестта. Хората понякога ни пречат да бъдеме щастливи - но не могат да ни попречат във връзката ни с Бога, в търсенето на истината, в желанието да се живее справедливо, нормално и праведно. Всеки най-накрая ще си получи заслуженото. Те (заслепените хора) нека си живеят в своя измислен свят, с надеждата и с измамата, че някога ще бъдат (и са!) ЩАСТЛИВИ!

(НАПИСАНО ПО ПОВОД БЕЗПРИЧИННОТО МИ ИЗТРИВАНЕ НА КОМЕНТАР В ТЕМАТА "ОТКАЗ ОТ ЛЕЧЕНИЕ"!!! И ПО ПОВОД НАПИСАНО ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ НЯКОИ ХОРА НЕ ИСКАТ ДА ПРИЕМАТ ИСТИНАТА И БЕЗПЛАТНИЯ, ДОБРОНАМЕРЕН И ЧИСТОСЪРДЕЧЕН СЪВЕТ, КОЙТО ИМ ДАВАМ!!! )

Александра wrote:

НЕ ИСКАТ ДА ПРИЕМАТ ИСТИНАТА И БЕЗПЛАТНИЯ, ДОБРОНАМЕРЕН И ЧИСТОСЪРДЕЧЕН СЪВЕТ, КОЙТО ИМ ДАВАМ!!!

Обаче понякога безплатните съвети излизат скъпо (;

Александра wrote:

Хората не обичат да чуват истината. Дявола им оплита умовете и им затваря очите, душите и съвестта. Хората понякога ни пречат да бъдеме щастливи .....
..........
Всеки най-накрая ще си получи заслуженото. Те (заслепените хора) нека си живеят в своя измислен свят, с надеждата и с измамата, че някога ще бъдат (и са!) ЩАСТЛИВИ!

Блазе ти, че ти не си като тях
Патетиката в тона ти, а и съдържанието от по-горе поразително ми напомнят дружинната от основното ми училище...

Александра wrote:

НЯКОИ ХОРА НЕ ИСКАТ ДА ПРИЕМАТ ИСТИНАТА И БЕЗПЛАТНИЯ, ДОБРОНАМЕРЕН И ЧИСТОСЪРДЕЧЕН СЪВЕТ, КОЙТО ИМ ДАВАМ!!! )

Александра, нали нямаш претенцията, че когато даваш БЕЗПЛАТЕН съвет, то той е по подразбиране и ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН за приемане?
Ето ти един също БЕЗПЛАТЕН и НАСТОЯТЕЛЕН съвет: моля те, мисли преди да пишеш

Иисус Христос е казал:
"Говоря им с притчи, а те не разбират!" (само перифразирам!)

Аз и да говоря кратко и ясно, пак няма да ме разберат. Па камо ли с притчи...

Милипили, не съм виновна, че не разбираш - или не искаш да разбереш .

Ще ти кажа и още нещо, подобно на Христос:

"Моите мисли не са вашите мисли!"

Александра wrote:

Ще ти кажа и още нещо, подобно на Христос:
"Моите мисли не са вашите мисли!"

Александра, слагате във вашите уста думи на Христос и с тях претендирате своята теза. Това е вече прекалено, това е болнаво! Както ви написа друг участник във форума, участието ви е продуктивно, макар нищо да не казва. Аз ще се присъединя към това мнение и за в бъдеще ви игнорирам.
Желая ви умереност и въздържание!

Хем продуктивно, хем нищо не казва. Много странно. Няма значение. важното е, сте разбрал, че това, че нещо не разбирате или не искате да разберете зависи само от Вас и е изцяло Ваш проблем. Не е проблем на хората, чиито мисли не са като Вашите мисли.

отговорът по зададената тема е такъв, че човек докрай не трябва да се отказва от живота си - духовен и физически - независимо колко му е трудно. Не той е господар на живота си - а Бог - и именно Той му го е дал. На милостивите Бог дава здраве - така пише в Библията. Безсърдечните хора често си извоюват едно нездраво състояние, което тръгва обаче най-напред от духа им. ако човек промени вижданията си, вярата си и духа си, дори и от рак може да се оправи. И това пак е само чрез милостта на Бог, Който ни показва, че каквото сеем - това и жънем. Ако сме позитивни, милостиви и състрадателни - много хора може и да ни мразят - но най-накрая получаваме заслужената награда от Бог и когато най-малко очакваме получаваме помощ отнякъде. Не трябва телесния живот да ни става най-важната цел в живота. Такива хора именно страдат сле време от проблеми със здравето. Когато сме духовни - тогава именно плодовете на това се показват след известно време. Дори и да не сме живели толкова "рационално" и здравословно.

и последно: на Вашия въпрос няма конкретен отговор, конкретно становище, особено пък от православната църква. Пак се повтарям: всяко нещо, когато е прекалено - не е хубаво - нито прекаления отказ от лечение и желние за живот, нито прекаленото вманиачавне в нечие оздравяване.

Също така искам да допълня, че понякога е нужно да се помоли за нас някой много духовен човек, ние за да оздравеем напълно, временно или частично. Понякока, когато духът ни е сломен - ние нямаме нито сили, нито воля да се борим не само с нашата болест, но и с жлъчността, която придобиваме тогава, и нямаме сили да вдигнем падналия си дух. Затова е нужно именно тази подкрепа - от някой наш близък или познат; или просто да се оставим в Божиите ръце - и да се молим Той сам да излекува раните ни

Съжалявам, ако съм била груба и рязка. Понякога съм прибързана - но искам винаги (или почти винаги!) да помогна на хората с даден съвет и то от личния си опит. Аз доста пъти съм била егоистка - и знам какво е да не слушаш другите - и да ги нараняваш; и да не вярваш и да не чакаш помощ от Господ. А да мислиш, че само на себе си можеш да разчиташ. Но това е неправилно. Резкия ми тон е причинен от заблудата понякога на хората, че нещата са само черни или бели - и или има само вечен път, вечно щастие и вечно спасение - или има само ад. Това го има - но не и в този живот, докато сме тук на Земята. Тук има и много други неща, много разнообразни, които могат да ни направят щастливи. И това са именно духовните и благородни неща. Отговорите на това кои са те се крият именно в Библията