за календарната реформа

@ поклонник Ааа, о. Иван си продал вярата за пари, ооо извинявай, не съм разбрал. Убягнало ми е... Май има нещо лично м/у вас. Приключвам с диалога. Явно много неща не знам.
Но при крайна икономия предлагам да бъдат убивани с камъни такива отстъпници! Изобщо време е да са връщаме към Ветхия Завет, по примера на нашите правоправящи архиереи!

poklonnik wrote:

Това пък къде го прочете?!
Ега ти изопачаването

Аз обобщавам всичко изречено срещу отеца, не само казаното от вас. В църковните среди има настроения срещу него, обвиняват го, че присвоявал средства, дори има и такива нечистоплътни обвинения, че това не било приют,а училище по разврат...

Първо искам да блогодаря на Венци за задълбочените текстове тук и в "Двери", както и за търпението да се занимава с подобен проблем. За последното заслуgава специални адмирации.

Прави впечатление, че темата за календара привлича интереса не само на църковната, но и на светската общественост. Между другото, този феномен за мен е напълно необясним. Вече е сигурно, че в България тази година празнуването на Рождество ще мине под знака на календарния въпрос. И ако в предходни години основателно сме негодували, че разни филмови продукции, които стартират около гомелите Господски празници, отклоняват вниманието от тайнството на Домостроителството, изнасяйки сензационни и недостоверни факти, то сега провокацията дойде от самите църковни среди. И докато антихристиянските изблици на масовата култура срещаха отпора както на Църква, така и на светско общество, понеже въпреки лъскавата си опаковка не успяваха да прикрият дъха на, както се изразява Михаил Шиндаров, "зам.-директорски кабинет", сега мнозина са в ступор. В ход е аргументация, позоваща се на "каноните на Църквата", чието споменаване лишава нецърковните, а и мнозина от църковните люде от полезен ход. Последното не е защото каноните са против новия стил, а произтича от тяхното непознаване. Ето защо ефектът с отклоняването на вниманието тази година е много по-силен. Препотвърди се поговорката: "Което сам си направиш, никой не може да ти го направи".

Бих искал обаче да променя посоката на разговора. Досега тук се говореше основно по два въпроса: 1) евентуално връщане към стария календар - изясни се, че това е абсурдно; 2) защо новият стил е приемлив от църковно гледна точка - изясни се че е напълно приемлив. Аз искам да поставя друг принципен въпрос: какъв разумен аргумент може да има за оставане на дадена юрисдикция в стария календар? Какви "богослужебни съображения" или други фактори препятстват приемането на новия стил от страна на някои юрисдикции? Имам предвид аргументи извън позоваването на старината, утвърдената практика, консерватизма, национализма, Византия, Русия и подобни идеологеми. Защото фактът, че някои юрисдикции упорито го предпочитат, едва ли може да се обясни само с консерватизъм идеологическа индоктринираност.

poklonnik wrote:

И да, ще нахраня гладен будист. Даже гладен католик

WOW! Гладните католици са с една катогерия по-ниско от гладните буддисти, даже, по мои наблюдения, най-ниско за тези, с които всъщност би трябвало да най-близко... Не ми кзвайте, моля, колко католическата църква била далече в догматическо отношение от православната, това го знам по-добре от Вас, тъй като там съм била възпитана. Или може би 'католик' за Вас това не е название за обикновен вярващ, а за такъв лицемер и йезуит......
За цитираното или трябва да напиша много и гневни думи, или трябва да го отмина с мълчание и дълго мислих, но ето емоциите надвиха и може би трябва вместо с любезност, молби и разбиране, да се удари по масата и да се каже :" Доста! Съобразявайте се в крайна сметка, тука четат всякакви хора, Вас никой не Ви обижда, а за обида на един, скачат десет в негова защита! Да, не би трябвало да се обижда, да проблемът си е мой! Но и аз съм човек,
д...л да го вземе! Не искам да се автоцензурирате, но имайте пред вид, че колкото и да се старая и на мене ми става мъчно!" Поклонник, простете, то се накапли и при Вашето съобщение просто чашата на търпението ми преля!


По този повод и за да не отварям нова тема, искам да кажа, че от доста време чета тука все за афери - епископски конфликти; църковна администрация; католицизъм; злоупотреби с пари и титли; календарни дискусии, че на този фон даже ми е неудобно да ви занимавам с проблем на един член на едното Тяло. Аз не ставам едно тяло с най-добрия си приятел от няколко месеца. Всяка неделя всеки си ходи в храма и нищо между нас не се е променило, освен това, че приятелството ни се е задълбочило. Нищо в живота ми не се е променило, макар че живея всред католици, до преди няколко месеца и аз такава..... Само това, че в 'правата' църква имам ембарго на Христос! И няма къде да ида! Тогава се сещам за всички тези, които не могат дори на църква да ходят, или всяко отиване на църква е свързано с риска, че няма повече да се върнат, тъй като в местата където се намират се точи война или пък има гонения срещу християни... Вие имате на всяка стъпа храмове и можете пребогато да избирате измежду свещеници, за това ли се хванахте. Има статия в "Двери", хубава статия, "Идва Рождество, а ние какво правим?" , говори се за глада и помощта, за съчувствието и това да дадем от себе си, но аз нямам нужда от хляб, нито съм бедна. Аз имам нужда от Христос и знам, че има и такива като мене. Моят най-добър приятел, католик, седи до мене, когато съм най-тъжна и отчаяна, държи ръката ми и не ми казва заядливо:"еееми, да не си беше сменила църквата!..." Само ми казва:" Кажи какво да направя за тебе и ще го направя, каквото и да е то, абсолютно всичко!"
Аз се усмихнах и много продължително го гледах, а после казах:" Искам от оная вода, за която Христос казва, че ако пиеш от нея никога повече не ще бъдеш жаден!"

"Ако трябва ще търсим в друг град православен храм" - додаде той ентусиазирано-, "след като този свещеник не дава причастие, има манастир на 600 км от тук при руската граница!"

"И всяка неделя да бием по 600 км път ..." - на мене не ми се струва реално.

" И голяма работа, какво са 600 км като цена за оная вода, за която ми говориш, за която аз разбирам, но малко ти завиждам на жаждата, понеже не ми е толкова силна" - закачлива ме успокоява той, макар и двамата да знаем, че въпреки всичко няма да бием по 600 км път всяка неделя.....

Та, това е само началото на темата, която бих искала, ако ми позволите, да отворя на форум. За причастието, молитвата на сърцето и православието в Православната църква.....

Поздрави!

Cemiramez, благодаря ви за споделеното, което е дълбоко поучително. Надявам се, не сте се засегнали от думите на poklonnik, защото е ясно от контекста на темата, че това е шега. Аз обаче се притеснявам от факта, че все повече в стремежа си да бъдем настоящи православни, настоящи католици, мюсюлмани, будисти и т.н. преставаме да бъдем човеци! А това е старшно, защото преди да сме станали човеци (личности), ние не можем да станем християни. В този ред на мисли, нека отново всеки препрочете този материал:
www.dveri.bg...ew/293/177
и по-специално пасажа за Мечо Пух.

Добър вечер!

Благодаря Ви, г-н Каравълчев, за търпението и разбирането. Моля за извинение, не разбрах, в първия момент, че е шега казаното от Поклонник, макар че дълго се контролирах да не отговоря. Съжалявам.
Статията за Мечо Пух съм я чела отдавна и пак я прочетох! '

Но от едно известно време си имам един проблем и нямам с кого да го споделя и да помоля за съвет. Не исках да пиша на форум, защото все ми се струва, че ми се даде да разбера , че 'тука не е църква'. За това и написах някои неща в предния си постинг, за църквата там където аз живея. Няма свещеници, няма наставници, няма духовенство, като казвам 'няма' имам пред вид, че ги няма като число, а не като 'достоен', 'разбиращ', 'подходящ', изобщо ги няма! Най-близкото място е наистина на 600 км оттук или Русия. Най-много помощ и съвети, във формата на разговори, получавам ето от статиите на "Двери', от форума и от частни разговори с 2 форумни участици по скайп. Давам си сметка 'какво' е Църквата и именно за това се обръщам точно към вас, участниците в този форум. Насред всички проблеми които имат на ниво администрация и календари, бихте ли отделили малко време, с няколко думи поне, да ми отговорите? Разчитам на това! Нали всяка неделя ставаме едно, макар и да сме поне на 1500 км от себе си. Ето, аз ставам едно тука с руски емигранти и техните потомци. Имам чувството понякога, че това не е църква, а някаква секта. Не може! Все всичко не може. Не може без забрадка, не може причастие, не може ако вземеш причастие да не пиеш от онова, което ти дават. Последният път жена със забрадка ми сряза защо не съм била пила от виното след причастие, та се наложи друга жена със забрадка да ми донесе. Срам ме беше така пред всички, но се опитах да се концентрирам изцяло върху своето действие. Този последния път никой не се причасти, само деца, един човечец, който не изглеждаше като да беше съвсем добре психически и аз. После доста хора минаха та ми честитиха. Та аз се зачудих какво става. Тази неделя пак ми се искаше, но не би. Свещеникът е категоричен че не може да се служи на друг език, освен на църковно-славянски. Не искам да изтъквам аргументите му, за 'свещения език" и други подобни. Всеки път задължителна изповед. Най-добре преди самата литургия, да не би да ми се случи да съгреша, ако се изповядам една седмица преди това. За поста не знам вече. Аз не постя и той не ме и пита, а аз даже не знаех че е задължително, освен онова неядене и непиене от предната полунощ. После, аз го слушам, макар и да не съм съгласна с него. Защото той дава или не дава причастието. И защото той ми е свещеника. Искам да го уважавам, искам да го слушам. А той не може да ми помогне. Отидох при него, в много тежък за мене момент и бях благодарна че ме прие така, посред деня. Не мислех за това колко е интелигентен, колко сме различни и 'колко' той е руснак, просто си изплаквах мъката. Благодарна съм му за това, че ме изслуша с такова съчувствие и състрадание и накрая въздъхна:" Не мога аз да Ви помогна, момиче! Това е извън моите възможности"
"Как! - възкликнах аз - нима и Вие ми отказвате?! Сега съм съвсем сама..."
"Не, не ти отказвам! Проблемите, които поставяш са извън моите възможности, за това, казах ти и преди - иди си намери духовен наставник"
И оттогава все ми повтаря че е задължително да си имам духовен наставник. Е, откъде да го взема! Да намериш подходящия за тебе православен духовен наставник в Полша е като да търсиш кръст в Саудийска Арабия... Е, малко прекалих .

Свещеникът ми даде една книжка. Именно съдържанието на книжката още повече ме разтревожи. Книжката е превод от руски език :" Откровенные рассказы странника духовному своему отцу", без автор. Пише, че се появила за първи път около половината на 19 век в Русия. Става дума за молитвата на сърцето. Непрекъснатата молитва. Повтарянето на :" Кирие Исусе Христе, смили се над мене". Всичко, което е написано в тази книжка, подплатео и аргументирано е с цитати от 'Филокалиа', книга която не знам, но за която си правя изводи ( от цитатите), че съдържа сериозни мнения на сериозни отци, църковно-учители, свети отци... Все пак, съм обезпокоена и разтревожена. Няма къде да ида и кого да питам. За някои католически свещеници така описаната в тази книжка молитва на сърцето, е почти шарлатания, за други е екзотическа новост, в която се хвърлят със страст да практикуват. Освен това не ме интересува какво мислят другите, интересува ме какво мислят по този въпрос имено хора с които вярваме в една вярва и сме в една Църква.
В книжката има наистина ценни неща, но на мене ми се струва, че това е компилация от истини и чародейства ( 'християнски магии', както аз ги наричам). Все пак, страхувам се да не греша. Тези неща са така смесени, че ми е трудно да ги отделя, освен това аз не съм познавач на православието. Безпокойството ми е индикатор, то обаче е породено от здравия ми разум и от едно тъжно състояние докато чета книжката. Здравият ми разум ме отчайва обаче, понеже като се замисля и вгледам в себе си, струва ми се че аз изобщо не съм вярваща.
В книжката става дума за 'вкарване на мисълта в сърцето с помощта на въображението" , но на мене ми се струва, че това сърце не е физическия орган на човека. Въпреки това, навсякъде в книгата този процес е описан именно като да става дума за физическото ни, биещото в гърдите ни сърце. Като условие за 'постигане' на непрекъснатата вътрешна молитва на сърцето, са дадени физически позиции на тялото, свързани както с въображението, което се насочва към сърцето, така и с езика, с гърлото, с дишането. Странникът в книгата се моли по 10 000 пъти на ден, чак стига до един момент в който се моли непрекъснато, даже когато спи, даже когато когато прави нещо друго, казва че устата му сами се молят.... "Започнах преди всичко от това, да намеря мястото на сърцето в гърдите си. Затворил очи, гледах с помощта на мисълта, на въображението в сърцето си, стремейки се да си представя местоположението му в лявата част на гръдния ми кош и внимателно се вслушвах в биенето му. В началото правех това по половин час всеки ден. Най-напред нищо не виждах освен тъмнина. После, вдишвайки, вкарвам в сърцето си Исусовата молитва. Вдишвам, вглеждам се във вътрешността на сърцето си с помощта на мисълта, и казвах:" Кирие, Исусе Христе', а после издишвайки казвах:" смили се над мене". Занимавах се с това по 1-2 часа дневно. Най-накрая успях да правя това по цял ден. След 3 седмици започнах да усещам болка в сърцето си, после приятна топлина, радост и спокойствие....."
В книгата са описани много случаи на хора упражняващи Исусовата молитва именно по този начин и не зависимо от това, кой какъв е бил преди това, след системно и усърдно упражняване именно на така описаната молитва, всички постигат едно и също състояние. Или в книгата е описано зле, или аз все още не разбирам доста неща. Изглежда ми като да поватярат до припадък една 'мантра", която САМО името Исус Христос, прави да звучи християнска. Иначе всички друго за мене не е християнско. Това ми прилича на 'християнска йога".

И преди и сега моето мнение е, че на въображението не му е мястото при молитвата. Може ли чрез 'пътя на тялото' разломените в човека начала да постигнат единство. Аз мислех че това 'става' чрез Евхаристия, макар и да не мога нито да го разбера,още по-малко да го обясня. От своя страна обаче Евхаристия е под форма на хляб и вода, от тях се преобразява на кръв и тяло ( извинете езика ми, не е теологически)....

Тъгувам. Тъгувам по целостта си. Пътят към дома на Отца ми ме доведе в православието и писах за това из други теми. Сега обаче разпознах в себе си колко дълбоко съм разломена вътрешно. Как 'началата' в мене са далече от себе си и как аз не съм цялост, не съм 'влязла в себе си". Има дни в които тъгата ми става неустоим копнеж, но не изпада в хистерии, понеже поне умея да разпознавам какво става и защо става, макар да не познавам лекарството и да не умея да го използвам. Да, не съм човек, г-н Каравълчев, а още по-малко християнин. Миналият четвъртк една моя много близка приятелка, изслушвайки ме ( понеже упорито настояваще да й кажа какво ми е, а аз не исках), направи следния извод:"Оооо, ти май нямаш си проблеми, щом за такива неща си се разтормозила..."
О, не, имам си аз проблеми, но този ми е най-главният и ако преди време не съм го разпознавала, не съм могла да го назова и всячески съм се опитвала да го заглуша, или да 'му дам да яде субститути', то сега не действа такова становище. Няма да отида сред работа на разходка в най-големив в Европа търговски център, за да си 'поправя настроенито', защото не там е проблемът и защото си тръгвам от такава разходка по-зле отколкото съм дошла. Даже и хоби 'не помага', не помага така наречената 'любов към ближния' и работа в милосърдни акции, нито спорт, нито наука, нито шоу, а и никой от другите проблеми които си имам и ми валят на главата, не ме стряскат даже.... Не помага нищо от това което е около тебе и извън тебе, за което се хващаш като за последно спасение, нищо, което е строено на пясък...
Преди няколко седмици се предадох. Застанах на прага си, погледнах в себе си и видях се на ръба на пропаст. Скачам в открития космос, напускам комфортната и добре позната ми галактика, звана Млечен път... Не, не съм душевно болна. Не хистеризирам, не си гриза ноктите, не си скубя косите, не пия, не се дрогирам, не се изолирам. Наложи ми се да си взема за една седмица ваканция. На въпроса на един приятел къде бях, казах, че много-много далече, там където се ходи сам и се усмихнах. А всъщност седях си у нас и много мислех, молех се, четях си, ходех си на разходки и пазарувах, усмихвам се до хората, аз бях, но не присъствах. Аз просто бях решила, че няма да се съглася на половин живот и скочих в себе си. Страшно е само в началото. Защото се вижда само космическа тъмнина и ти е студено. А сега откривам звезди, планети, галактики...

'Ама какво искаш ти!'- моят най-добър приятел понякога не издържа- 'Никой не е щастлив, вътрешно интегриран, с ясна цел и напълно винаги задоволен! Научи се та акцептирай тази тъга, тя е неизбежна. Върши си работата. Ще има дни когато тази тъга ще бъде съвсем тиха, почти ще изчезва, а ще има и дни в които ще става неудържима болка и ще ти се налага да поспиш по-дълго, или да отидеш за няколко дни на ваканция, или на спа, или на разходка до търговския център, онзи Бонарка, най-големият в момента за Европа... Един ден всички ще умрем. ...."

"Не, не, не.... Ако беше така, напразно Бог слезе, напразно беше всичко..." - знаете ли, аз въпреки всичко, ако ще да умирам от мъка, няма да се съглася че това е нормално, че така трябва да бъде, че иначе не може и че това е всичко, което може да имаме. Вярвам, че животът ми може да престане да бъде фрагментарен, но все още не знам как. Вярвам, че няма 'работа' и 'хоби', нито 'дом' и 'семейство', а вярвам че всичко е в една целост и нито едното не е бягство от другото, а едното произлиза от другото и се взаимно допълва. Вярвам, че всичко което си трябва за дадения човек и живот, излиза като естествена консеквенция от неговото 'бъдене в себе си и в целостта си', но все още не знам как става. Всеки път с всяко свое движение разпознавам в себе си вътрешната си разединеност и усещам кое взима връх. - "Освен това, ако живеем така, то е все едно сме били умрели през цялото време..."

В крайна сметка не знам какво ви написах на форум. Това твърде не е всичко и беше прекалено искрено. Не се възмущавайте твърде, че някой ви занимава с проблемите си! Ако фактът, че тука няма свещеник е смегчаващ вината, то бъдете снизходителни, моля....

Smilen wrote:

Какви "богослужебни съображения" или други фактори препятстват приемането на новия стил от страна на някои юрисдикции? Имам предвид аргументи извън позоваването на старината, утвърдената практика, консерватизма, национализма, Византия, Русия и подобни идеологеми. Защото фактът, че някои юрисдикции упорито го предпочитат, едва ли може да се обясни само с консерватизъм идеологическа индоктринираност.

Свети Софроний Врачански:

Ала като знаях мало да чета, други свещеници ненавидеха ме, почто они все на то време бяха орачи. И от безумная младост моя не хочах да им се покорявам; като бяха тако прости и неучени. А они ме наваждаха на архиерея. И колико ма крати аргосва, и ненавиждаше ме. И имаше архиерей протосингела грека, неученого, некнижнаго. Он ме много ненавидеше. Понеже то ест вещ природна учен чловек ученаго люби, и прост простаго, и пиян пиянаго. И тако неспокойно няколико години проминувах живение мое.

Здравей,
За съжаление руските енории често са едни от най-обърканите и с едни от най-изопачените практики в православния свят. Имаме близък приятел - българин, който е свещеник на подобна руска енория към Вселенската патриаршия. Страшно е! Дори и да се опитва да промени нещо -не може, всички опити се блокират от енориаршите. Те всичко знаят, те всичко пазят, те..., той им трябва само, за да извърши службата. Чувал съм много от него, а и сам дълго време съм посещавал различни руски енории и в Русия, и на запад. Не, че мога да изпитам това, което ти чувстваш, но поне мога да го разбера. За съжаление, повечето батюшки си остават продукт на своята епоха. Това съвсем не означава, че батюшката трябва да е възрастен, младите, които имат за наставници хора с подобни разбирания стават идеални техни копия. Има един нездрав модел на послушанието в православието, който всеки тълкува и разбира по своему. Сигурен съм, че съществуват хора, на които, ако някой каже скочи в пропастта или убий, ще го извършат, без да се замислят. Тяхното разбиране за послушанието е сляпо изпълняване на нечии думи, което тълкуват като отричане на собствената си воля. Ето и твоя батюшка. Него така са го учили, цялата енория е научена и възпитана в това. Не можеш да им се сърдиш, те са искрени в постъпките си. В неговото поведение има обаче нещо много ценно – той е признал пред теб своята духовна недостатъчност. Много малко хора, единици са тези духовници, които биха изрекли тези думи. Това означава, че той не може да ти даде онова, което сам няма. За да го осъзнае, значи и той е изпитвал болка, но е стигнал до задънена улица. Оттам нататък... За много искрено търсещи хора стигането до задънената улица е един краят на духовното развитие – примиряват се с това и започват да се задоволяват с това, което до този момент са открили в Църквата. Има обаче и такива, за които това е невъзможно. За тях, трябва безрезервно да вярваш в това, Бог промисля. Промисля по особен начин и никога, никога няма да ги остави на края на улицата.

За останалите това е православието – редовно богослужение, редовна изповед, причастие – всичко в рамките на свещени правила, стараят се на някакво ниво да пазят съвестта си чиста... Бог и това приема. Те малко искат от Него, Той и малко им дава. Опасността при такива християнски общности е, че те започват да считат своята енория за образцова, а собственият си духовен живот за такъв от най-висока проба. Този синдром е навсякъде, но в Русия е особено силен. Разбира се, не всички са такива, даже напротив, числото на нормалните все повече нараства. Но за мен Русия е като роман на Достоевски - контраст до контраст – ако е святост, то тя ще е от най-чиста проба, като св. Серафим Саровски или св. Йоан Кронщадски. Ако ще е злодей, той също ще бъде от величина, която светът рядко е срещал, като Ленин, Берия или Сталин. Ето защо под покрива на РПЦ съжителстват хора като приснопаметните митр. Антоний, архим. Йоан Крестиянкин и др. и такива като вашия свещеник, а и още по-лошо: псевдостарци, духовници, претендиращи да бъдат духовни наставници, без да имат този дар. Едва ли ще подейства успокояващо констатацията, че такива, като вашия свещеник има достатъчно много – това са повечето православни свещеници. Но това не може да бъде повод за отчаяние, нито за униние. Както казва майка Гавриилия: „Духовно напредналата личност е тази, която пристига на място без самоличност и която е разбрала в своята дълбочина, че каквото и да се случи,то е, защото Бог така е пожелал или защото Бог така е допуснал”. Всичко, което ни се случва е за наше добро. Може би точно този тип свещеник и този тип енория да ти помогнат много по-бързо да израснеш във вярата. Да преминеш по-ползотворно периода на неофитството, да познаеш себе си повече и още по-ясно да почувстваш липсата Му.

Като съдя по написаното от теб ми се струва, че това е точно така.
„Разказите на странника” са действително апокриф. По-добре я остави и намери друга за Иисусовата молитва. Като например малката книга на епископ Калистос Уеър, която е насочена именно към светските хора, а и самият той като автор е много интересен и адекватен - „Силата на името”. megimg.info/.../booklists ... imeto.html

Без да се задълбочавам, ще ти кажа само, че „слизането на ума в сърцето” не може да стане по схема, по план, в срок и т.н. Това е голяма съблазън. Това е равносилно да слизането на благодатта в човека, на неговото обожение – нима обожението може да стане „с редовно изпълняване на упражнения”?! Пълен абсурд. Пращам ти и още няколко линка, които кореспондират с твоите въпроси.


www.dveri.bg...w/5620/98/

megimg.info/.../booklists ... imeto.html

www.dveri.bg...w/9482/98/

www.dveri.bg...w/6179/98/

www.omophor....r/files/bo ... prayer.pdf

Този апокриф за странника и Иисусовата молитва още ли се разпространява? Като цяло е зловреден, но е послужил и за нещо хубаво - два разказа на Дж. Д. Селинджър. Да не си помислите, че Селинджър е наясно с Иисусовата молитва - не разбира се, но от друга страна не е идиот и много добре е схванал, че книжлето е нездраво.
Ето линкове, в случай че на някой му е любопитно.

www.chitanka.../text/9016



www.chitanka.../text/9017


Доколкото за въпросите на @Cemiramez, мисля, че Венци е отговорил много изчерпателно, взимайки присърце проблема й. Нямам какво да допълня.

Съветите на Венци са много точни. Напълно се присъединявам към него. Безсмислено е да се воюва в църквата. Най-правилно е да възприемеш хората, които ти поставят препятствия в духовния живот, като свои учители. Под учители имам предвид не да ги слушаш безкритично, а да се научиш да живееш с тях такива, каквито са и да се молиш Бог бавно да ги промени (защото само Той може това). Не можеш да ги смениш, не можеш да смениш църквата. Вярно е, че в някои случаи имаш опция да смениш енорията, да биеш път от няколко стотин километра, за да се приобщиш към Христос необезпокоявано, без да спира дъхът, когато дойде твоя ред, от ужас дали сега на свещеника няма да му скимне нещо и да вземе да те разпитва колко пъти си се изповядал, постил ли си еди колко си дни и т.н, и накрая да те изгони.

Cemiramez, ти си в Полша и нямаш опция да избереш друга енория, но дори и да си в "православна" България, ще установиш, че от повече от 40 храма в София има примерно 1 или 2, в които няма да те върнат от причастие в непостен период, и то само ако в този момент на дежурство се е паднал конкретен свещеник, когото всички от града знаят, следят кога е дежурен и идват в този храм само тогава, когато той е там. Другаде пък могат "по снизхождение" да те причастят "с уговорката", че е на твоя отговорност, да ти тежи на съвестта, че ако не си спазил това и това, значи е за твое осъждане и т.н.

Картината е трагична. Оказва се, че ако искаш да се причастяваш всяка седмица, трябва да биеш път от няколко стотин километра, иначе можеш да се причастяваш в най-добрия случай поне веднъж месечно, когато е дежурен отец еди кой си от еди кой си храм. Такава ни е действителността и всеки от нас се опитва къде по-добре, къде по-зле да намери някакво решение, но при всички положения това трябва да става без осъждане и без скандали, а с много любов и разбиране за човешката немощ.

Наскоро дори обмисляхме вариант в неделя да започнем да ходим в един манастир на 30-тина километра от границата, т.е. не просто в друг град, а в друга страна.

Здравейте!

Благодаря сърдечно на всички които са взели на сериозно поставения през мене проблем! Записала съм си подадените линкове и възнамерявам при спокойствие да ги прочета внимателно.
Не осъждам свещеника си, е може би малко да както и енорията , но именно за това питам вас, общувам с вас, поставям проблема тука. Къде иначе да ида?!
Освен това, както написах в предишния постинг, аз искам да го уважавам и да го слушам, старая се, опитвам се. Не винаги това се получава не само поради факта че съм упорита по природа, а и поради факта, че много неща в тази енория са именно така както ги описа г-н Каравълчев в своя отговор към мене. Този батюшка " Ако това, което е казано беше храна и куче го изядеше, щеше да умре". Това по повод на повечето неща, които батюшката, 'чекистът' и руските енориаши твърдо прокламират и безкомпромисно държат да бъдат изпълнявани от всички задължително. Ох, това 'задължително' и 'безкомпромисно'... Разбирам че проблемът не ви е чужд.
Чашата ми прелива когато някоя забрадена и 'сирепа' жена ме среже на руски! Това вече е прекалено. На последия подобен случй отговорих тихо на жената, на полски разбира се:" Вие гледайте себе си, а иначе имам впечатление че сте дошли в ролята си на църковно КГБ, освен това, моля Ви, не ми говорете на руски!" А моят най-добър приятел се смее:" Разбираш ли сега защо православието в Полша винаги се е асоциирало с Русия! Това нещо никога няма да се приеме в Полша, ако ще да е най-света истина!"
Припомня ми се един факт че след 1918 г след съединението на разкъсаната Полша изпод три забора - пруски, руски и австрийски, във Варшава хората разрушават православната църква понеже им се асоциира с руския забор....
... А истината е такава, че моят най-добър приятел от едно известно време става все 'повече православен' неусетно за него и за мене....
Г-н Каравълчев, така е, що се касае до руската душа и манталитет. Крайност. Амбиваленция, която става в самата мене като си помисля 'русия'. В самата мене се извиква крайно позитивно и крайно негативно отношение. Мога да пея на пълно гърло песента "Конь" и да се дера:" Я влюблен в тебя, Россия, влюблен", което кара мама да беснее:" Нас поне ни задължаваха, но тебе не те разбирам изобщо...." И мога в същия момент да се събираме с приятели под руския консулат готови да хвърляме камъни и да палим руски флаг заради Грузия например...

Така е и в енорията. Десет забрадени жени ме гледат свирепо и само чакат да сбъркам нещо за да ме срежат на руски. Блъска се тълпа хора, шумят, непрекъснато се движат из цялото пространство, малки деца понякога ядат бублинки (гревречета), един хорист се разпява на пълно гърло преди литургията по време на моята изповед, та се налага и аз и свещеника да викаме силно - аз какви грехове имам, а той - да ми се кара и 'съветва'....
И от друга страна - жената, която чисти храма обаче, дойде докато свещеника се молеше за мене. А не беше длъжна. Тя можеше да си седи в стаичката и да пие чай. Обаче се присъедини заедно с двегодишното си дете. А после ми каза на полски:" Проше Пани, не се тъжете, даже моят Серафимек се моли за Вас. Ето и батюшка се моли на полски заради Вас".
Ако първото най-често срещано поведение ме нажежава до бяло, то второто рядко, но толкова мило, искрено, простодушно и човешко ме трогва до сълзи. Защото тогава ми се случи да се задълбочи разбирането ми за това какво е църква. Ето тази почти непозната жена не беше длъжна, че даже и с детето си, което е болничко, да го държи там половин час. Аз усетих присъствие, че освен аз и свещеника в храма влиза още някой. А това беше тя, излязла от стаичката си за да се присъедини, за да съучаства, за да дели с мене тъгата ми, за да се моли заедно с детето си за мене, за да ме подкрепи и тогава за мене нямаше значение на какъв език свещеника чете молитвата. Оказа се че е бил полски език, а аз дори това не съм разбрала. Защото усещах съпричастност на Лена и малкия Серафимек. Една жена, една рускиня и двегодишното й дете ме научиха в този момент много повече...
Оттогава чакам Серафимек да дойде на литургия. Молим се заедно. Понякога ходя да си играя с него докато майка му чисти. Четем си приказки. На полски . Серафимек е болен и изключително умен, не съм виждала на тези години толкова умно дете, говори като възрастен. А в църквата докато майка му го държи, той си разперва ръчичките и слага главичката си на рамото й - прилича на същинско ангелче.

Следва продължение.

n_antonov wrote:

Наскоро дори обмисляхме вариант в неделя да започнем да ходим в един манастир на 30-тина километра от границата, т.е. не просто в друг град, а в друга страна.

Благоевград е само на 90 км, заповядайте, ще ви хареса много, особено компанията на кафе след Литургията .
Чакаме ви!!!

Здравей Cemiramez,

Да, така е в руските енории. Понякога се налага човек дори да хитрува, за да може да вземе причастие, което от човешки прегради, несъществуващи правила и всякакви глупости, няма как да вземе по нормален начин. Причастието е дар. Има ли правила да даването на дар? По заслуги ли е?... Как можеш да придобиеш сили и да се подвизаваш или да имаш покаяние, ако не приемаш Бога тялом, чрез причастието? Откъде да ги вземеш тези сили? По икономия?... Още много такива въпроси ще си задаваш.

Присъединявам се изцяло към мнението на Венци и Никола.

За съжаление и в доста български църкви е така. Доста неща са смущаващи. Но човек се смущава, докато не свикне с порядките. После намира начин и да ги прескача.
Това, което мога да те посъветвам е, чети Новия завет! Дори започни да го изучаваш. С тълкуванията. Това е живото Божие слово, в което ще намираш винаги всички отговори. Думата "живо" не е случайна. Сама ще се убедиш.
Има много ценна духовна литература, книги от св. отци, книги от наши съвременници, макар че в това море от книги е много трудно да попаднеш на правилния за теб избор. Добре е да ти я препоръча духовен човек, който те познава. Методът проба-грешка също работи (личен опит!), макар че с него се губи доста време.
Другото важно нещо е молитвата. Тя е храната за сърцето. Не е важно кога и колко ще се молиш. Прави го винаги, когато имаш нужда, когато си в беда, когато си самотна, когато си тъжна, когато си радостна. Просто споделяй с Бог всичко, както се споделя с баща.
Аз доста съм роптала против задължителните молитви в молитвениците, но се убедих, че в живота има такива моменти на огромно напрежение и страхотен риск, в които ако не бях наизустила някои молитви в миналото, не можех да се сетя за нито една дума в конкретния момент.

"Който търси, намира!" И в това ще се убедиш. Просто търпение. На правилния път си.

...

Snejana wrote:

Защо богословския диалог с католиците е толкова важен?
Има ли нещо ненаписано или неизяснено през годините на разделение та се налага тия срещи между католически и православни богослови ?

Ако не следваме определени схоластически разбирания, според които богословието е частен научен дискурс, а се придържаме към автентичното църковно схващане за богословието като самоизричане на Бог Слово и познание на това самоизричане, богословският диалог с католици и въобще с християни от други деноминации е важен начин за християнско свитеделство. Догматите затова са толкова ценни, понеже те формират определен начин на живот, който трябва да бъде осмислян и отстояван пред всекиго, който поиска сметка за основанията му. Още повече в случаите, когато католици се обръщат за помощ към православното богословие. Отделен въпрос е под каква форма трябва да се води подобен диалог, на какви въпроси може да отговори той, от кого следва да се води. Това са сериозни практически аспекти на диалога. Но да се поставя под съмнение важността му по принцип е неубедително, защото излиза, че православната църква няма какво да каже на християните от другите деноминации. Ако не се води подобен диалог, някоий може да остане с впечатление, че догматите, които разделят православни от католици, за православните са просто книжна традиция, нямаща отношение с битието ни, с отношението ни към ближния и с църковното ни съзнание. Подобно православие не е в състояние нито да убеди, нито да зарадва когото и да било.

Cemiramez wrote:

... това е само началото на темата, която бих искала, ако ми позволите, да отворя на форум. За причастието, молитвата на сърцето и православието в Православната църква.....

Скъпа Cemiramez, макар и на разстояние от теб, ние сме твои братя и сестри. Също като теб и ние имаме нужда от Христос и копнеем за „оная вода”, която единствена може да изцели разломените начала в нас. Също като теб и ние страдаме от липса на свещеници, от изобилие на свирепи баби и безкомпромисни чекисти (ние им викаме талибани), които са забравили мястото на любовта, а може и никога да не са го знаели... Може цял живот да са ги учили криво. А може и да са в църквата с неправилна цел. Може да търсят нещо друго, а не Христос – например сигурност, неизменност, признание, чувство на значимост...

Ние с теб търсим Иисуса Спасителя – затова и Той в любовта си към нас ни е открил път един към друг в този форум – защото пътят ни един към друг е също и път към Него; и защото живеейки далеч едни от други можем да общуваме предимно виртуално. Това, което ти разбираш прекрасно, е че виртуалното не може по никакъв начин да замести реалното участие в Христовото тяло. Затова и Го търсим в литургичната общност, в причастието, където познавайки Христос, познаваме все повече и братята и сестрите си, а също и себе си – и то не колко сме израстнали или напреднали в богопознанието, а колко много още има за лекуване в нас, колко сме далеч всъщност от Господа и колко безкрайна ни е нуждата от Него. Ако ти се усещаш разломена вътрешно, това може би е част от благодатното действие на причастието в което Бог ни дава по-дълбоко познание за самите нас. Макар Той да прави това по различен начин във всеки, ние имаме обещанието Му, че няма да ни подложи на непосилно изпитание, а ще ни даде и път за преодоляването му. Все пак причастието е не само Божията светлина, на която малко по малко виждаме все по-навътре в тъмните кътчета на сърцето и душата си, а и лекарството за нашето изцеление, и истинската радост, и залогът ни за вечността с Бога.

По-скоро, ако чувстваше, че всичко ти е наред, тогава вече щеше да е притеснително. Аз лично мисля, че имаш нужда не от някакъв специален духовен наставник, а просто от нормална църковна общност с нормален свещеник. Просто защото всички имаме нужда от такива и изпитваме огромна радост, когато попаднем на братя и сестри, за които животът не се дели на „работа”, „семейство”, „приятели”, „развлечения” и „църква”, и които не живеят сякаш имат няколко лица – по едно за всяка среда, а по-скоро усещаш че в тях живее Христос и точно затова те са самите себе си, а не копия на някои друг (или на нещо прочетено) и животът им също е по-цялостен, защото принасят всичките му области в дар на Христа.

Пробвала ли си да потърсиш някъде около твоя град енория на Полската православна църква? Има пет епархии доколкото знам – Варшава, Белосток, Санок, Вроцлав и Люблин. Би трябвало да служат на полски, или поне вярващите да са предимно поляци.

За молитвата няма да пиша сега, че стана доста късно...
По-здрави

Чак сега прочетох дългия постинг на Семирамез.

За молитвата - най-важна е искреността. Както искрено, интелигентно и проникновено сте ни описали тук състоянието си, точно така и го кажете на Бога. Оставете сложните психосоматичните техники. Съвсем правилно мислите, че сърцето не е точно туптящият орган отляво, но не е и съвсем далеч от него. Това сме ние самите, както Бог ни е извикал по име от нищото.

От написаното разбирам, че вие сте в една ненормална енория. А копнеете по идеална такава. Не знам дали ще прозвучи утешително, но в енории, в които причастието не е проблем, в които няма забрадени жени, в които никой не прави забележки за етикета, където свещеникът не смята, че има втора благодат, не се изживява нито като гуру, нито като ментор, въобще енория с нормални хора, чийто център е Евхаристията, в такава нормални енории ... има страшно много проблеми. Така че в някакъв смисъл вие сте облагодетелствана, защото изкривяванията са очевидни и защото вие заради любовта към и на Христос вече сте ги надраснала. Вие сте над това, което виждате и чувате. В една "нормална" енория е по-трудно, понеже там изкушенията са много благовидни. Това точно е описано от Легион. Когато някой е груб с теб - или отвръщаш реципрочно, или се съкрушаваш вътрешно, или реагираш със снизхождение. Каквото и да направиш, трудно можеш да изпаднеш в състояние на двуличие. Обратно, когато някой се държи с теб мило и човешки - е по-сложно. Първо не си сигурен дали това е искрено или е някаква неделна маска. Второ, не знаеш тази милост и любезност към тебе ли е насочена или към маската, с която ти се криеш. Трето, човек е склонен да отговаря на любезността с любезност, но не от препълнено сърце, а като средство за подсигуряване на душевен комфорт. Четвърто, тази любезност се изпарява в делничните дни, дори ако общуваш със същия човек. Пето, не е така лесно да се разбере дали милостта е от любов към Христос или е просто начин да се почувстваш по-иначе, някакъв благочестив театър. Шесто, много често усещаш, че биейки в неделя църковник, ти си скъсал с другите си делнични маски, разбираш, че между твоята църковност, от една страна, и работата ти, забавленията ти и пр. няма тъждественост; че в стремежа си да не профанизираш църковността, ти всъщност си я предал - по много лукав и перфиден начин. Седмо, започваш да се питаш - коя е причината за предателството: дали това, че си подменил Христос с благочестивата и традиционна атмосфера на православието или че нямаш сили да споделиш опита си от Него с хората от делника. И така нататък...

Така че, не унивайте пред трудностите. Все по-трудно ще става, но Бог никога не изоставя оногова, който Го търси искрено.

www.globalor...m/index.ph ... e&Itemid=1

Иван wrote:

www.globalor...e&Itemid=1

Не намирам нещо различно в статията от вече многократно повтаряното и препеповтаряното от апологетите на стария стил. В нея няма нито един догматичен или каноничен довод за стария стил, само някакви лични мнения и твърдения. Кажете, какво вас лично ви е впечатлило в тази статия и дайте да го обсъдим. Въобще, непонятно ми е, защо всички тези апологети на стария стил винаги бягат от диалога. Ето тук сме им предоставили трибуна, нека напишат доводите си, да оставят аргументите си, да ги обсъдим. Но те не търсят диалог, нито показване на истината. Не подобава на християни подобно държание, още по-малко на опитващите се да ни внушат, че те са истинските

Kosio wrote:

В такива случаи понякога имам съмнения и се питам - има ли изобщо ползва от писменото слово? Сериозно! Хората са се научили да мислят по "целесъобразност", съответно нещата минават покрай тях без изобщо да ги вденат.
...
Стана ми странно. Запитах се... какъв беше смисълът да пиша нещо от 20-30 страници, след като (оказа се) "събеседникът" ми не е вдянал и дума?

Косьо, ти ми помогна да формулирам мисълта си, която опитах да изкажа в миналия си постинг
От моите (недорасли) опитчета в апологетиката, чудесни статии като тази на Венци не са "крайното решение" в диалога с опонентите, а само, така да се каже, междинен етап. Подобна статия, според мен, ще прочетат до края доста малко от тях, още по-малко ще бъдат обективни и честни да наблегнат на онова, което противоречи на важните за тях моменти от собствената им апологетика - и, разбира се, дори един да го стори, не трябва да се подценява. Но като цяло статията ще харесаме и прочетем ние, след което всеки от нас ще отнесе *точните късчета* информация, знание, до хората, с които се срещаме и общуваме в ежедневието. Убеден съм, че за голям "процент" от тези хора, които не биха прочели статията, често може да е достатъчно едно-единствено "късче" в точния момент и точната ситуация, за да ги накара ПОНЕ да се поспрат и замислят.

Ivailo wrote:

не са "крайното решение" в диалога с опонентите, а само, така да се каже, междинен етап. Подобна статия, според мен, ще прочетат до края доста малко от тях, още по-малко ще бъдат обективни и честни да наблегнат на онова, което противоречи на важните за тях моменти от собствената им апологетика

Абсолютно вярно! Целта на написаното от мен не са старостилците. При тях и небето да се сгромоляса няма да им направи впечатление. Писах и скоро ще допиша, само и единствено за тези, които имат някакви колебания и са под натиска на плашещите памфлети на старостилците.

какво има да се чудиш? Просто в тяхната анкета един човек може да гласува вероятно много пъти. Второто, което ми идва на ум е, че имаме съвсем различна аудитория. Третото - манипулация - един подобен призив като това, което си пейснал е достатъчен да предопредели мнението на мнозина, които едва ли разбират, за какво става дума. А това последното е факт, повечето хора в църквата въобще не си дават сметка, че има стар и нов календарен стил и т.н.! Ще се радвам, ако някой може да ме обори за последното.

Kosio wrote:

Така или иначе и според нашата анкета старостилците (крайни или умерени) са 33%. Това също е притеснително...

Глупости, просто нормалните хора рядко гласуват в анкетата, повечето дори не правят разлика или за първи път чуват, че има нов-стар стил, докато привържениците на стария стил си гласуват целенасочено. Нямаш друго обяснение Косъо на факта, че дневно имаме близо 4000 хиляди посетители (което е с 3 пъти повече от следващия в класацията Синодален сайт), а в анкетата, която виси вече повече от седмица са гласували едва 300-400 човека

В. wrote:

Kosio wrote:

Така или иначе и според нашата анкета старостилците (крайни или умерени) са 33%. Това също е притеснително...

Глупости, просто нормалните хора рядко гласуват в анкетата, повечето дори не правят разлика или за първи път чуват, че има нов-стар стил, докато привържениците на стария стил си гласуват целенасочено. Нямаш друго обяснение Косъо на факта, че дневно имаме близо 4000 хиляди посетители (което е с 3 пъти повече от следващия в класацията Синодален сайт), а в анкетата, която виси вече повече от седмица са гласували едва 300-400 човека

Аз лично не гласувам в никакви анкети.