TOPIC: Православното интернет пространство и анонимността.

Аз съм един от най-малките тук и винаги гледам да се уча от знаещите и опитните в този сайт и в Двери.бг - уредници и пишещи. Съзнавам духовната си нищета и незнание; разбирам съкровеното значение на Великия пост и особено на Страстната седмица за вътрешното усъвършенстване на всеки православен християнин – затова намирам пустословните разсъждения и празните морализаторствания не само за източник на грях, но и за най-дълбоко укорими през този период. Лошо е да се големея и да поучавам, вместо самият аз да съзнавам и да разсъждавам над собствената си низост. Като осъзнавам това, пиша следните редове.

Преди време имаше разсъждения що е това православие в интернет и какво представлява то. Имаше много мнения, че интернет и нещо “лошо” и следователно говоренето за православие там е непристойно.

Един от контра аргументите беше, че нищо не е “лошо” по своята същност. Важно е използването му. И най-доброто нещо може да се използва за лоши цели – барутът изстрелва куршуми или пък пробива скали, за да потече вода оттам. И най-презреният може да е велик по дух – св.прпдна Мария Египетска се е издигнала над пясъците, а не аз; един от презираните във всички времена митничари, св.ап.Матей е писал думите за живота на нашия Господ, а в по-сетнешните векове само преписват от него.

Освен бързината на връзката и възможната многобройност на слушателите, мрежата като че ли е най-известна със своята способност за създаване на нова същност и самоличност, както и за подмяна на истинското с недействителното. В това отношение тя е ненадмината за двете хилядолетия съвременна цивилизация. Тук най-лесно човек може да си създаде образ на някой, който той иска да бъде. Тук е царството на подменените самоличности. Всеки може да се представя за какъвто си иска и никой дори няма да помисли да го обявява за луд или с психически отклонения. Средството е мрежата, а нейното употребление е оставено на съвестта на всеки от нас.

В православното интернет пространство потребителите до голяма степен се стремят да са именно на първо място православни. Те не подменят своята същност, а изваждат на преден план православното у себе си – доколкото всеки го разбира и доколкото може да го покаже. Тук всеки е проповедник – не с житейските си дела, които са нещо външно за мрежата, а с думите си, които ще останат за четящите след него; с образа, който е изградил и който поддържа в това пространство. Тук никой няма да те попита защо си такъв или инакъв в живота, но всеки ще чете твоите думи и ще преценява съответствието им с благовестените ни истини и закони; ще сравнява дали правим малка стъпчица по пътя, показан ни от Богочовека или утъпкваме и асфалтираме своя си пътека.

Докато в мрежата като цяло анонимността е добре дошла и нещо, което се подразбира от само себе си, то в православния интернет честността и откровеността са качествата, създаващи неговата другост.

Знаем, че не може из лъжливи уста да излизат правдиви мисли, че думата ни трябва да бъде “да, да и не, не” – затова всички се стремим да покажем не какви бихме искали да бъдем, а какви сме всъщност. Всичко фалшиво и неистиско тук подкопава не само нашето лично спасение, но е и път за съблазън на четящите тези думи в бъдеще.

Напоследък в Двери.бг започнаха да се появяват сериозни анализи и прочувствени есета, подписвани с псевдоними. Венец Разколнишки и Благовеста Христова станаха персонажи не само от хумористичните първоаприлски Царски Двери, а и от сериозните Двери.бг. И ако съзнавам човешките рискове при писането по злободневни и политически теми, теми от живия живот или ако е общоприето писането на лирика или памфлети под псевдоним (като оставим настрана Жорж Санд), то за мен е неразбираемо споделянето на чувства и съкровени мисли в есе под подменена самоличност. Та нали точно в есето авторът напълно се обозначава с художествения герой – тук по определение няма и грам художествена измислица, а евентуално само заявена авторова измислица.

Не трябва да съдя добро или лошо е анонимността в православното интернет пространство; не мога да преценявам причините, поради които някои желаят да пишат под псевдоним – изборът на всеки е личен, особено в мястото с най-много свобода – мрежата.

Лично за мен и най-откровените и прочувствени думи олекват, когато виждам, че зад тях не е реален човек, а измислен персонаж – измислен не заради прякора си, а заради непоследователността и нелогичността на появяването и на проявите му. Не мога да се развълнувам от думи за съкровени сърдечни преживявания, когато знам, че са прикачени на едно “сърце”, което съществува само в мрежата, а не е реалното страдащо сърце на живия човек, който е решил да сподели своите страдания по електронен път.

От осъзнатата, приетата и активно използвана анонимност в мрежата до “Матрицата” за мен няма разстояние и преход.

Може да знаем, а може и да не знаем; може да сме прави, а може и да грешим – важното е любов да имаме. А любов без искреност не съществува за мен. Това искам да изповядам през времето на страшните Христови мъки.

Аргиров

Псевдонимите не са измислица на Интернет пространството, поне половината от световно известните автори са псевдоними.

Нашата политика относно псевдонимите - не се толерират, с няколко конкретни изключения. Това е компромис, който сме направили с определени хора, които са публични личности, но не желаят да се изказват в ролята на такива. Давам си, обаче сметка, че по тази логика може да се стигне твърде далече. Най-малкото - гражданската позиция на един "псевдоним" е силно олекнала. Псевдонимът е компромис (обикновено между редакцията и конкретния автор) и е разрешен само, ако по независещи от нас причини, този компромис е единственият начин да се пусне важен материал.

В повечето случаи, обаче, истинското име на автора е прозрачно и може да се разбере от стила на статията. Пробвайте и ще видите, че наистина е така! Само не ми казвайте, че не се досещате кой/коя стои зад Благовеста Христова в конкретната статия, примерно! Това си е нейно право, текстът е хубав и не вижам, какво точно Ви е провокирало, освен ако не изпитвате някакви лични чувства към нея. Тази авторка никога не е учавствала в "Църковен егоист" и не знам, къде я намесихте.

Когато авторът изобщо не се опитва да прикрие псевдонима си, това вече е по-скоро поредната игра, отколкото какъвто и да е проблем. Поне лично за мен.

Не е вярно, че нашата "виртуална дружина" първо се е появила в хумористичните ни материали. Славка Божкова беше автор на Двери цяла година, преди да се появи "Църковен егоист", но със съобщението за сватбата й с Добромир Правдев нещата станаха съвсем комични. Аз лично ги ожених и смятам, че находката си струваше. Интересното е, че не "Двери", а "Църковен егоист" най-много е ядосал дядо Николай.Чудно защо.

Не си мислете, също така, че на един псевдоним отговаря един автор. При Благовеста Христова - да. Но в други случаи.... Примерно дядо Николай се е вторачил в тази Славка Божкова и си мисли, че зад нея стои проф. Желев. Не е така. Славка Божкова, Мая Краева и Добромир Правдев са автори, зад които са стояли много различни хора в моменти, когато сме решавали да подразним някого, като му напомним, че няма нищо тайно, дето ще остане скрито. Но... всеки от тях си има специфичен стил. Славка е агресивна, пише кратки и сухи неща (доскоро е била стара мома), Мая е млада и с по-неофитска насоченост (понякога е и припадалка), в текстовете й има повече епитети и плява, Добромир Правдев е съпругът на Славка, който не е от толкова като нея в църковните среди, Венец Разколнишки е антиклерикалист, а ст.н.с. Галилео Ротердамски е със старостилни залитания.

А... ако текстовете водят до последствия, те се струпват на главата на жена ми, която е отговорен редактор на "Двери" - тя си е поела тази тежест. Все някой трябва да плаща сметката.

Иначе относно съкровените чувства, защо смятате, че стихотворенията също не показват съкровени чувства? Стихотворениието е 90% споделена емоция и 10% - техника и форма, за да бъде наистина стойностно в художествено отношение. Всяко произведение на изкуство е разговор с автора, по правила, определени от автора. Защо авторът на стихотворение да има право да използва псевдоним, а авторът на есе - не?

Ако примерно аз използвам псевдоним, за да напиша нещо хубаво, светло и позитивно, може би примерно да ме е срам да си призная, че всъщност съм "добро момче"? Затова използвам истинското си име само, когато искам да напиша някой наистина гаден материал?

Argirov wrote:
Аз пък съм точно на обратното мнение. Абсолютно съм против регистрацията с истински имена, защото доста често се спекулира с това, особено с имената на авторитетни личности. Интернет пространството не е реалния живот, то е виртуален живот. Ако искаш да общуваш с някого истински, намери начин да се срещнеш с него на живо, за да прецениш дали думите му "олекват" или наистина ги изстрадва.
От друга страна точно анонимността на интернет общуването предполага по-голяма искреност и по-голяма свобода за споделяне.
Просто интернетът си има плюсове и минуси, както всеки начин на общуване.

Много е опасно да си "харесаш" някой авторитет и да следиш какво ще каже и как ще го напише. Точно това й е хубавото на анонимността - четеш, мислиш, преценяваш според собствения си ум и сърце.

За мен основният проблем е друг:в Интернет за не-анонимното присъствие се плаща много по-голяма цена,отколкото в реалния живот, защото и след години името ти ще попадне в търсачките. Всеки твой бъдещ работодател, приятел, враг и т.н. ще може да търси какво си споделил, да го използва срещу теб или с цел да те изманипулира. Разкриваш се пред всички, съответно ставаш и по-беззащитен, не можеш и да заличиш глупостите, които си говорил преди години.
РРР wrote: Може би като школа, да. Но си мисля, че едно от нещата, които най-много ни липсва е гражданска култура. В Интернет също е възможно да бъдеш гражданин, но псевдонимите пречат. Присъствието ти с истинското име е риск и води до задръжки, да: но в същото време те обременява и с отговорност, която сама по себе си е много важна. Готов си да платиш цена, да поемеш риск, да застанеш зад истината "до кръв", а не просто да зарежеш псевдонима си, когато престане да ти изнася и сякаш всичко, което е написал вече няма значение. Не, има значение, защото този "никнейм" пак си ти.

Kosio wrote:
Не виждам с какво използването на псевдоними пречи на отстояването на истината. Истината обикновено е доста проста и за нея не е необходима каквато и да било показност или емоционалност.
Друг е въпросът, че "моята" истина може да не е "твоята" истина. В това е най-често нашият човешки проблем...

Съгласен съм, че и чрез никнеймове можем да спорим, името на автора няма значение за силата на аргументите. Добрият автор си личи, добрият аргумент - също. Това е така, но... има няколко проблема.

Проблем първи: Никога не става дума за чиста дискусия, а и за факти. Псевдонимът разрешава разпространяването на слухове и непроверени неща. В този момент не е ясно кой е отговорен за истинността на изнесената информация. Добре, в случая с "Двери", Славка Божкова, Добромир Правдев и т.н. отговорният е ясно кой - "отговорният редактор" на "Двери" и редакционният екип, който е разрешил материала, но ако става въпрос за коментар под статия или за постинг във форум, където липсва всякаква модерация, кой точно е отговорен?

Проблем втори - когато сме различни в публичния и частния си живот. Страх, кариеризъм. Псевдонимът свежда нещата до частен разговор. Вече не се разкривам пред всички, а пред малката компания, която ме познава под дадения псевдоним. Дотук - добре. Но конкретно в БПЦ има един много често срещан феномен - хората си говорят в приятелска компания едно, а официално - съвсем друго. Подобен проблем съществуваше и по време на социализма и касаеше личното ни отношение към тоталитарната власт. Лично на мен това явление ми е отвратително - ако пиша нещо във форума, бих искал, да кажа същите думи и на владиката, когато го срещна: може би по друг начин, но същностно да няма разлика. Може да му целуна ръката от уважение към сана му, но ако не го уважавам него самия - не бива да му правя излишни четки! Или пък: не е редно да се прегръщам и целувам с някой богослов, като го срещна, а под текстовете му да пиша гадни коментари от името на псевдоним. Това си е чиста проба двуличие. А го има! Ето един позитивен пример: нашата съфорумничка Лия - във форума ни си е същата фенка на владиците, каквато и в реалния живот. Това е много по-добър вариант, отколкото да е "разкрепостена" в разговорите си с нас и припадалка пред владиците. А повярвайте ми, срещал съм такива хора: плюят владиците пред теб, след това отиват при владиците да плюят теб пред тях. Ако може и от едното и от другото да извлекат активи (сякаш тези интриги стигат и до самите небеса и с тях могат да излъжат и Господ).

Понякога тези хора даже не го правят нарочно - просто в едната среда са едни, в другата - други. Това ми напомня за още един проблем с виртуалното присъствие в света на "никнеймовете" - той има естествената склонност да става шизофреничен.

И последно - това е и поуката от сагата с Климент и Дионисий - името ни има значение, подписът ни има значение. Във форум, където се водят абстрактни и спокойни дискусии, може би маскарадът е разрешен, но ако става въпрос за статия, дописка или нещо, чрез което искаш лично да въздействаш на нещата, да ги промениш... винаги е по-добре да го направиш открито. Обратният подход много често води и до обратния ефект.

Kosio wrote:
Ами проблемът не е в псевдонимите, а в липсата на модерация.
Kosio wrote:
Е, Косьо, хората са различни, двуличието го има откак свят светува. Наивно е да мислим, че Интернет порталите и форумите могат да превъзпитат никого. Нито пък да бъдат авторитет. За православието авторитет е Св.Писание и св. отци. Всичко останало трябва да се подлага на съмнение, особено теории и статии, в които всеки е написал своята си истина. Четеш, преценяваш, питаш и толкоз. А кой какво е написал, как се държи в личния и обществения си живот, оставяме на неговата съвест и отговорност пред Бога.

С имена или без имена добрият автор си личи.
Когато не мога да кажа както [url:2q4iwq2x]forestphilos...olkit.com/[/url]
предпочитам да съм просто "любимец".