TOPIC: Брак между православни и неправославни

Здравейте!
Имах връзка (само платоническа, както се казва, с мюсюлманка). Тя постъпи правилно от религиозна гледна точка и ми каза, че не можем да имаме пълноценна духовна връзка и брак. Какво мислите за браковете между хора от различни вероизповедания по принцип? Мислите ли, че може да се говори за някакъв вид дискриминация?

Въпросът ти е много важен, но - за съжаление - често пъти ще видиш двуизмерни отговори. Тъй като това е въпрос от екзистенциално значение, не можем да даваме бързи и автоматични отговори.

От каноническа гледна точка, църковен брак е немислим, излишно е да се подлага на съмнение. Това обаче не означава, че вие не можете да създадете семейство, скрепено на взаимната ви любов. Защото именно любовта е онова, което освещава съвместния живот на двама души. Ще се аргументирам със Св. Писание:

Тези съвети на св. ап. Павел превъзхождат стократно по дълбочина всички опити съвместното съжителство между мъжа и жената да се разглеждат под лупата на юридическата казуистика. Апостолът говори точно за твоя случай (обратният принцип също важи и има същата сила - вярващата жена освещава неповярвалия мъж). Думите на апостола са недвусмислени - чрез вярата на единия се освещава целият брак.

А това, че двамата не могат да минат под църковното венчило, е съвсем логично, но по никакъв начин не ги поставя на по-ниско стъпало по отношение на тяхното собствено човешко дойстноство, не отрязва пътя към спасението им. Църковният брак като чинопоследование е доста късно явление, така че не може да бъде conditio sine qua non. Над закона, все пак, стои любовта.

Благодаря ти за отговора, Никола! Аз също исках да цитирам същите думи на св. ап. Павел от Посланието му до Коринтяните.
И все пак мислите ли, че в отказа на тази жена (или пък в евентуалния отказ на християнин) има някаква дълбока дискриминация?
Очаквам вашите отговори!

Все пак ап. Павел не говори ли за случаите, когато единият от съпрузите впоследствие става християнин? Това е обяснимо, като имаме предвид, че по времето на св. ап. Павел към Христовата Църква са се присъединявали най-вече хора в зряла възраст, а не младенци.

borisdd поставя въпроса възможно ли е пълноценно телесно-духовно съединяване между християнин и иноверец?

Да, възможно е. Св. ап. Павел говори за случаите, в които единият е вярващ, а другият - невярващ. Частни случаи иначе много, всеки от тях е различен и уникален. Не виждам с какво неговото време е по-различно от сегашното. Отново повтарям, че църковният брак като богослужебно последование и много късно явление.

За последованието е ясно - и без него може да се мине.
Но понеже след Кръщението тялото и душата ти вече не са твои, а на Христос, отговорността е много голяма. Не трябва ли да се изчака Бог да извести човека, който се колебае, как да постъпи...

Искаш да кажеш, че трябва да седим и да чакаме Бог да ни се обади по телефона, за да ни каже какво да правим? Това не е християнско поведение, въпреки, че е познато на църквата с израза "изкушаване на Бога". Т.е. ние поставяме изпитание на Бога и чакаме знак от небето, за да видим как е решил задачата

Не казавам да чакаме, а да се молим Бог да ни посочи правилния път. Това са две противоположни неща. Унинието и пасивността са едно нещо, а да търсиш отговора, да питаш Бог, е съвсем друго. Та ние, ако за това не попитаме Бога, за кактво друго по-важно нещо ще го питаме. А Бог ще намери начин да ни извести, да ни яви отговора в нашето сърце. Вече отделен въпрос е дали нашето сърцце ще схване Божия отговор или не. Така мисля аз...

Иначе много лесно може да навредим на себи си и на този, когото искрено обичаме.

Що се отнася до първото, то това трябва да бъде постоянното мото на молитвата - да молим Бог да ни открие правилния път, независимо от повода. Но това не означава, че постоянно трябва да чакаме знаци.

Духовният опит показва, че Бог никога не се открива на човека директно, не стои над главата му, шепнейки какво да прави. Онзи, който стои до ухото, и постоянно мърмори "Сега направи така, защото Бог е всеблаг и ще ти прости... Ах, защо го направи, сега Бог ще ти се разсърди, Той е ревнив съдия...", е друг, неговата "мисия" е друга.

Напротив, Бог привидно стои далеч от нас, Той е много високо. Той иска от нас да направим собствения си избор, защото само тогава постъпката ни ще има стойност. Какво пречеше на Бог да нашепне на Адам и Ева да не слушат змията, защото тя лъже и да им посочи правилния път? Нищо не му пречеше, разбира се, но тогава техният избор нямаше да е свободен, т.е. нямаше да идва от Божия образ, залегнал в тях, и нямаше да доведе до тяхното богоуподобяване. Отнеме ли ни се свободата, всяка наша постъпка губи смисъл, дори обективно да изглежда най-праведната.

В допълнение искам да кажа, че не можем да очакваме от Бог да решава вместо нас онова, което е в наша отговорност. Излиза, че християнинът трябва да е най-плахото и неуверено същество на света, лишено от воля и смелост, от решителност и способност да поема отговорност.

Напротив, от една страна ти се моли искрено и с любов да ти се открие верният път, но от друга - решавай, действа смело и поемай отговорност, а вярата е гарантът, че Бог чува молитвата ти и те напътства в твоите собствени решения.

Адам и Ева имаха забрана и бяха поставени на изпитаие дали ще се съобразят с нея. При любовта не е точно така. Не говоря за външни знаци. Какъв по-голям знак Божи знак от това да усетиш, че сърцето ти е способно да обича някого, бил той и иноверец. Ако човек е сигурен, че може да обича иновереца, остава да действа. Но трябва да е сигурен...А тази сигурност е дар от Бога. Няма ли я, по-добре да не се избързва...

Адам и Ева бяха поставени не пред гатанка, а пред изпитание на тяхната собствена любов към Бога. Любов към Бога е да спазваш Неговите заповеди.

Останалото, което казваш, е напълно в съгласие с казаното от мен в началото - любовта освещава брака, дори и между иноверци. Той няма да е църковен, но вярата на единия освещава и другия, освещава и децата. Църковният брак не е задължително условие за съжителството между двама.

Е, вече няма кой знае какво значение!
Но главният ми въпросе е (съжалявам, че го повтарям!): Може ли да се говори за духовна дискриминация? Или с други, по-груби думи: Ти не познаваш Бога, ти не си пълноценен човек и следователно не си достоен за мен?

Не. Поне в християнството - не.

Много ми допада мнението на Никола, бих желал да е така, както казва, но все пак не съм напълно сигурен. Проблемът е в забележката на Смилен, че ап. Павел (в цитата по-горе) говори за тези, които са приели християнството, вече омъжени/оженени. Защото в същата глава малко по-нататък се казва още следното:

(1 Кор. 7:39.): Жената е свързана чрез закона, докле е жив мъж й; ако пък умре мъж й, тя е свободна да се омъжи за когото иска, но само в име Господне.

Кольо, какво означават според тебе думите "само в име Господне"? Не става ли дума тълмо за брак с християнин/християнка? Ето кое ме смущава.

Борисе, къде си намерил тази идея за дискриминацията? Струва ми се, че тя е напълно несъвместима с християнството.

Да, и аз мисля така - като че ли християнството е по-толерантно към брака с неправославни! Но тогава защо не можеш да сключиш православен църковен брак с нехристиянин?
Да, бих се радвал и ако някой отговори на последния въпрос на Добромир.

Естествено, не мога да си отговоря сам на собствения си въпрос ) ), във всеки случай ми се струва съвсем логичен. Просто за участието в кое да е църковно тайнство трябва участващият да е християнин. Все пак църквата е за християните, нали? Другият вариант е да се използва това, че свещеникът не е всезнаещ - тоест, нехристиянинът да лъжесвидетелства за религиозните си убеждения. Едва ли този вариант ти харесва.

Хм... Да, наистина църковният брак е тайнство, но въз основа на какво друговерец или пък невярващ не може да участва в него? Не знам как точно да го кажа... той да не би да е по-нисш духовно от мен? Или пък обратното за Исляма!

Църковният брак е тайнство и не може да се споделя с некръстени. Въобще, първото условие за участие в което и да е последващо църковно тайснство е първото тайнство - кръщението. Това е прагът, чрез който влизаме в църквата. Не можеш да влезеш в един дом, ако преди това не пристъпиш прага. Не можеш да седнеш на трапезата в един дом, да ядеш и да пиеш от нея, ако преди това не си престъпил прага.

Не, не е по-нисш. Просто не е вътре в Църквата. Представи си Църквата като организъм ("Богочовешки организъм") и ще ти стане ясно защо нейните тайнства са недостъпни за външните. Пример: витамините, които приемам, влияят благотворно върху моето тяло, но не и върху твоето; не защото ти си по-низш, а просто защото си друг човек. Въобще, недей да си представяш Църквата като институция или някакъв (елитарен) клуб - място за "висши" или нещо подобно. Всеки, който вярва в Христа (а не който е покрил въпросите от кандидатския изпит), може да стане християнин; в този смисъл няма "висши" и "нисши". Но именно може да стане. Докато не е станал част от Църквата, той не може да участва в нейните тайнства. Същественото в тайнствата не е толкова във външната (показната) част - действията на хората, - колкото в невидимото действие на Бога: Неговата благодат се предава на вярващите чрез Църквата. В този смисъл невярващият или друговерецът просто няма какво да прави в Църквата ("който дохожда при Бога, трябва да вява, че има Бог").

Ако тези обяснения все още ти изглеждат неубедителни, да ги формулирам от обратната страна - защо невярващият или друговерецът би участвал в християнски ритуал, какъв смисъл би имало за него? Той би счел нашите тайнства за кощунствени или поне за празни. Участието на външен за Църквата човек в нейните тайнства е не толкова забранено, колкото безсмислено.

Има и един друг съвсем прост принцип: <b>Какъв е смисълът в тайнствата да участва човек, който не вярва в тях?</b> Аз бих попитал твоята приятелка, дали би приела да застане пред църковния олтар, след като дори не вярва в Христос. Е, ако е искрено вярваша мюсюлманка, отговорът е ясен още отсега. Ако пък й е все едно къде ще се венчае, значи е атеист и отново заставаме пред горния въпрос: защо да прави неща, в чиято сила и действеност не вярва?

Тайнствата не са магически заклинания, чиято сила се проявява автоматично при произнасянето. Действеността на едно тайнство зависи както правилността на изпълнението му, така и от вярата на онзи, върху когото се прилага. Тук изкушените от протестантизма ще попитат защо тогава кръщаваме деца. Кръщаваме ги заради вярата на техните родители. Веднъж вече дискутирахме тази тема, че чрез вярата на един може да бъде спасен друг, който дори не подозира за съществуването на Бога, камо ли да вярва в Него. А и кръщението не е просто едно от тайнствата. Нито пък родителството е просто биологична връзка.

Благодаря ви!
Мисля, че последните два отговора-на Добромир и Никола, отговарят ясно и сравнително пълно на въпросите ми!

Ще ми се и аз да се включа към тази тема, макар че изглежда приключена

Много ми хареса мнението на Никола, че бракът е отговорност и решение на самия човек и че Бог оставя човек сам да избере какъв път да поеме в това отношение.

Но все пак останалата част от мнението ми изглежда малко странна като подход - т.е. да приемеш за нещо нормално, че можеш спокойно да се жениш за човек, който няма вяра като твоята.

Най-малкото би имал големи трудности - все пак жениш се за чоек, с който се предполага, че сте близки, а за някои неща никога няма да можете да се разберете ... Той никога няма да може да разбере и почувства твоите духовни стремежи или пък ти неговите. Не знам това доколко е важно, но все пак ...

Освен това апостол Павел казва "но само в име Господне" - това, което каза и Добромир по-напред.
Освен това е казано какво общение има м/и светлината и тъмнината. Образно погледнато хората, които не познават Христос са в тъмнина. (И това не е дискриминация, т.е. не означава, че са по-низши създания, а че не са познали Христос.)

Аз не мисля, че има универсални формули в живота и вярата - ако е така, направи така и така или не прави точно това и това ...
Мисля, че всичко е много специфично и си зависи от конкретните хора. Брак с иноверец наистина може да спомогне за неговоте освещение и спасение. Но не би ли могло също да спомогне за твоето неверие/падение ... (такива са моите опасения поне)

Предполагам, че Никола не искаше да каже - да, спокойно се женете за невярващи или друговярващи, но все пак прозвуча ми странно честно казано

Поздрави,

Никола искаше да каже това, което е казал В един брак най-важна е любовта, всичко останало е на втора линия. Разбира се, че съвсем естествено е човек да търси за спътник в живота някого, с когото споделят еднакви възгледи поне по основните въпроси за живота, Бога, света и т.н. Тук обаче не говорим за този тип случаи, които са повече все пак. Говорим за изключенията и за това, че църквата не си позволява да се меси до такава степен в личния избор на човека, та да го заставя да обича само хора, които отговарят на определен набор обективни критерии. Не забравяй, че само Бог е сърцеведец.

Говорим и за опасността от модерния гуруизъм в църквата, когато определени духовници от монашеските среди предимно, станали известни с добродетелния си живот, си позволяват да дирижират до такава степен живота на духовните си чада, че се самозабравят и превръщат живота им в ад. Аз лично бих искал да говорим и за този вид духовна прелест: как ние разбираме отрязването на волята и кому и как я даваме.

Познавам хора, които се женят само с благословията на духовния си наставник, независимо, че се обвързват с хора, които не познават и не обичат, та после семейният им път става низ от разочарования. Познавам и хора, които дълги години се изповядваха при забележителния о. Сергий, но това не им попречи да се отрекат от Кръщението и ръкоположението си (!), за да приемат повторно кощунствено кръщение при схизматици.

Е, гаранции няма за нищо и за никого. Независимо при кого се изповядваш, не си застрахован от нищо. Независимо какви принципи спазваш: да се жениш само за единоверец или да правиш само това, което духовният ти наставник благослови..., ако не държим най-вече на любовта като на истинска благодат, всичките ни опити да водим духовен живот са обречени. Ако ще и да се изповядваме при най-добродетелния духовен старец.

Може би малко се отклоних от темата, но това според мен е само привидно. Защото тук става дума не просто за това как да се женим, а въобще как да направляваме живота си.

Само едно уточнение, което смятам за много важно.
Става дума за разликата между ОТРЯЗВАНЕТО НА ВОЛЯТА и БЕЗВОЛИЕТО.
Когато отрежеш волята си и се подчиниш доброволно на духовния си наставник, това е похвално - ти се подчиняваш на Бога.
Когато обаче си безволев и чакаш духовният ти наставник да решава вместо теб, това е осъдително. Означава, че ти не слуша гласа на сърцето си, където говори Бог.
Първо да се на учим да слушаме гласа на сърцето си, пък после да се подчиняваме; първо да формираме воля у себе си, пък после да я отрязваме; първо да се очовечим, пък после да се обожим по думите на дякон Андрей Кураев.
В противен случай как ще можем да изречем заедно с Човешкия син: "Нека бъде не Моята воля, а Твоята"?

Smilen wrote:
Така е по принцип, но опитът "тук и сега" показва съвсем друго. На практика такива духовни наставници няма у нас. Често пъти дори най-опитните сред тях напътстват прибързано и погрешно чадата си. При тях се тълпят постоянно хора, на които дори и да са чудотворци, не могат да обърнат необходимото внимание, не ги изслушват достатъчно и не ги познават като свои чеда. Неслучайно някои от тях започнаха да отказват да приемат хора.

В един момент се оказва, че енорийският ти свещеник, който освен всичко е човек като теб, има твоите грижи, живее в сърцето на града и с когото прекарваш повече време, познава проблемите ти като свои собствени, този духовен наставник може да бъде много по-прозорлив и мъдър и неговите прости практични напътствия могат да се окажат много по-правилни.

Да, разбрах те добре този път и мисля, че си прав.

Доста е важно това, което казваш за месенето в личния избор на човека, съгласна съм, че църквата не трябва да си позволява да се меси до толкова.
А това за модерния гуруизъм може би също си прав.. границите на наставничеството са явно тънки и може би е лесно да ги преминеш в престараване. А все пак и когато учиш и възпитаваш едно дете - целта ти не е да го направляваш постоянно, а да го научиш да може само да мисли, да взема решения и да се справя. Т.е. понякога човек губи целта ...

И за принципите си прав - няма гаранция никога ... - съгласна.

Наистина ли така мислиш?
Може да ти звучи глупаво и наивно въпроса ми
Защото аз все пак си мисля, че чувствата не са най-важното нещо тук и че по-важно е самото отношение на посветеност и вярност - и самото решение да бъдеш с някого, с който смяташ, че можеш да имаш добър брак.
Все пак - едно време всички са ги женели без да се познават особено... Това не значи обаче, че не са имали добри бракове.

Поздрави,
[/quote]

Боряна wrote:
Да. Не само така мисля, но твърдо знам, че е така. И впрочем, любовта не е чувство

nikola wrote:
Да, не е чувство разбира се, но не изключва чувството

Но, това си е една дълга и сложна тема, по която сигурно може да се говори мноогоо...

Но не мислиш ли, че е малко идеалистично, човек да чака голямата си любов... - или поне любовта Има хора, които така и не са я дочакали.

Под любов тук не разбирам само чувството - както ти казваш.

Ама може би това е твърде голяма тема и няма смисъл толкова да се говори по нея - в края на краищата всеки решава за себе си кое е най-важното за него и съответно си носи отгорността за решенията.

Поздрави