Пристанището на ума е сърцето. Ще говоря за молитвата. Какво се има предвид, когато кажат, че умът ни е изключително смутен? Преди да започне беседата, в целия храм се чуваше говор. Обсъждаме, разговаряме. Много е трудно умът на човека да се успокои. Не можем да се успокоим, искаме постоянно да мислим за нещо, да говорим за нещо, да ни занимава нещо, умът като два воденични камъка да го мели, за да върши някаква работа. Ако някой ти каже: успокой се малко! - ти се затрудняваш и това е причината за всички наши проблеми. А именно, че умът се терзае от помисли, разочарования, отчаяние, тревога, от стрес, страх, несигурност. Например, когато днес свърша беседата и 20 човека от вас ми кажат: "Отче, това, което ни каза, ни хареса!", но един каже: "Отче, това, което ми каза, изобщо не ми хареса!", умът ми какво ще направи? Ще започне да се терзае заради този един човек и да размишлява: защо да не му харесва? Как може да говори така! Обиди ме! Мене! Който съм този, този и този! За какво говори всичко това? Това са игрите на ума, постоянните терзания от помисли, докато реалността е напълно различна. Аз не завися от това дали ще ми кажете добра или лоша думи, нито ти зависиш от това дали аз ще те похваля или ще ти се скарам. Защо? Защото душата ни, сърцето ни, сърцевината на нашето съществуване е сътворена от Бога и крие в себе си цялото величие и красота на Христовата благодат. Но умът е способен да те разболее.
Богатствата на Бога
Преди няколко дена дойде за изповед един млад човек, боксьор. След края на изповедта той ми каза:
- Боксьор съм, това грях ли е?
Аз му казах:
- Не, след всичко, което изповяда.
Просто, когато започна да се изповядва, той плака толкова много, че не можеше да завърши това, което искаше да каже. И докато другите се страхуват от него заради силата му, при изповедта, пред свещеника и Църквата плачеше толкова много, че не можеше да изкаже греховете си. Затова му казах:
Духовният живот започва от сълзите
Никой не може да говори и да изчерпи молитвата, защото тя е съвършено дело, което по своята същност принадлежи не на човека, а на Ангелите, на състоянието отвъд този свят и не може нито да се изрази, нито да се опише. Човек може само да каже няколко неща за нея и най-вече за простия начин, по който тя се извършва, а за останалото ще го извести самата молитва. Трябва да знаете, че никой човек не се моли по същия начин като другия, абсолютно никой. Както никой човек не говори така, както другият говори, никой не се чувства така, както другият се чувства, никой не мисли така, както другият и никой не е като другия. Така и молитвата, която е изражение на човека, израз на целия човек към Бога, не може да бъде подобна на нещо друго. Затова отците на Църквата винаги дават определени практически съвети, оставят човека да ги прилага и самата молитва се превръща във водач за човека. Ако ние предварително поискаме да схематизираме молитвата, метода на молитвата, тогава съществува опасността да се задоволим с метода и да забравим същността и целта, защото молитвата не е нищо друго, освен средство, докато целта е Христос, личността Иисус Христос.
Моля се, значи живея
Ние като че не разбираме какво точно е молитвата, не знаем как да я оползотворим и използваме в нашия живот. Нека обаче първо да отговорим какво не е молитвата? Когато сме били деца са ни учили в училище, в неделното училище, в семейството и свещениците, че сме длъжни да си казваме молитвата - това е наш дълг като християни. "Казал ли си молитвата си, детето ми? Много хубаво правиш!" Молитвата обаче не е дълг. За малките деца това е един нагледен урок - ставаш сутринта и както обличаш дрехите си, така слагаш и премяната на молитвата преди да отидеш на работа. По същия начин и вечер, когато слагаш нощницата си, слагаш и премяната на молитвата, за да легнеш в леглото; преди да ядеш, след хранене и т.н. Молитвата обаче не е задължение, макар и хубаво. С други думи, тя не е нещо, което принудително и задължително трябва да правим, понеже Бог в противен случай ще ни се разгневи. Не. Хубаво е да влезем в руслото на този благословен навик от малки деца, но след това е необходимо да излезем от него колкото се може по-бързо.
Второ. Молитвата не е емоция, т.е. запалвам кандилото, загасям лампата, навеждам глава, придобивам тъжен вид и започвам да услаждам душата си с мисълта за Бога. Не, възлюбени братя! Тя е нещо много различно, нещо много по-различно от това. Молитвата не е и умозрение, т.е. да седя, да напрягам ума си, да се съсредоточавам и да се опитвам да си представя Бога - дали ме чува, да обобщя прошенията и нуждите си и да направя сделка с Него. Дори това не е молитва.
Мислите на сърцето имат голяма сила
Човек притежава такива духовни сили, че може да пренася доброто и злото в средата, в която се намира. Това са много съкровени неща. Нужно е голямо внимание. На всичко трябва да гледаме с добро. Не трябва да мислим нищо лошо за другите. Дори и един поглед, дори една въздишка влияе на човека до нас. И най-малкото възмущение причинява зло. Нека имаме доброта и любов в нашите души и тях да пренасяме върху другите. Трябва да внимаваме да не се възмущаваме от хората, които ни причиняват зло, а само да се молим с любов за тях. Вижте първомъченика Стефан. Той се молел на Бога: “Господи, не зачитай им тоя грях!” (Деян. 7:60). Същото трябва да правим и ние.
Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.
Игумен Нектарий (Морозов)