Кога старчеството се е появило в Русия?

Действително, на практика ние не срещаме пряк регламент за старческо духовно ръководство в древноруските устави и жития. (В своя труд Смолич привежда най-ранното такова наставление, което се отнася към първата половина на ХV век и идва от манастир на ученика на преподобния Сергий – преп. Павел Обнорски.) Това обаче не означава, че старчество в Древна Русия – както в Киевския, така и в Московския период – е отсъствало въобще.[3] Само като недоразумение може да бъде възприета забележката на историка за отсъствието в житието на преп. Сергий на указания за съществуване на старчество в неговата обител. Всъщност е точно обратно: именно житието, написано от преп. Епифаний Премъдри говори еднозначно за старческата практика на игумена на цяла Русия. Ето и фрагмента:

„Преди още беседвах с вас за Стефан, брат по плът на светеца, който доведе своя дванадесетгодишен син Теодор, за да го предаде в ръцете на светеца Сергий, който го и сподоби с иноческия образ. И като пребиваваше при светеца в съвършено послушание, той живя добродетелно, като изнуряваше тялото си с голямо въздържание и мнозина се дивяха на това. Дивно беше още и това, че никога не криеше от преподобния своя помисъл – нито нощем, нито денем”.[4]

Разказаното в това повествование е твърде многозначително. В православната аскетическа традиция думата „помисъл”, която срещаме в края на откъса („никога не криеше от преподобния своя помисъл”) има устойчиво, терминологично значение, като насочва към онези най-тънки движения на ума и душата на подвижника, които подлежат на внимателен контрол от негова страна. Следователно тук става дума не за обикновена изповед, а именно за изповядване на помислите, което на свой ред насочва към практиката на старческото духовно ръководство. Трябва да обърнем внимание още и на това, че обичаят на Теодор да изповядва своите помисли пред духовния му отец е споменат между другото – като нещо обикновено и известно както на пишещия, така и на четящия. Преподобният Епифаний се чуди („дивно беше още и това…”) не толкова на съществуването на обичая, колкото на честотата, с която послушникът прибягва към този духовен лек.

„Никога не криеше от преподобния своя помисъл – нито нощем, нито денем”, пише Епифаний.[5]

Може да се направи изводът, че в манастира на преп. Сергий е съществувала установена практика на старческо ръководство, като един от нейните атрибути е бил честото изповядване на помислите. При това за поне една част от братята старец е бил самият игумен. Ще отбележим, че старчеството на преп. Сергий е именно иноческо старчество, адресирано към монаси, и в този смисъл то се намира напълно в руслото на византийското старчество. Разбира се, както разбираме от житието на Епифаний, старецът приема в своя манастир и миряни – както знатни, така и обикновени хора,[6] но това е много далеч от онова „излизане” в света, което ще бъде характерно за руското старчество през ХІХ век и за което ще разкажем по-долу.

Ще подчертаем още веднъж: за практиката на изповядване на помислите тук се споменава като за нещо, което се подразбира от само себе си, а това на свой ред говори за разпространение на старчеството, при това в достатъчно добре развити форми. Това, че в древноруската литература ние не намираме специално посветени на старчеството съчинения, още не може да служи като доказателство за неговото отсъствие. По-скоро е точно обратното: появата на такива съчинения, опитът да бъде осъзнато старчеството като самостоятелно явление и затворено в себе си духовно дѐлание, да бъде направен от него предмет на рефлексията и то да бъде регламентирано – всичко това са косвени признаци, че духовното ръководство е изгубило естествено присъщото му място сред аскетическите практики за възпитание на младия инок, че традицията е изгубила от своята цялостност и е навлязла в период на криза. Също така, отсъствието на оригинални произведения може да се обясни и с това, че потребността от подобни съчинения е била изцяло удовлетворявана от преводни такива.

С други думи, възникването на руското старчество трябва да бъде отместено назад поне до времето, предшестващо активния период от дейността на преп. Сергий. Логично би било, следвайки монахиня Игнатия, да предположим, че, като аскетическа практика, старчеството идва в Русия заедно с православното монашество, за да намери благоприятна почва в обителите, основани от първите ни подвижници (по-конкретно в Киево-Печорската лавра), да преживее последствията от монголското разорение и да разцъфне отново на границата между ХІІІ и ХІV век – преди всичко в идиоритмичните манастири. Безусловно, тази схема все още чака своето научно потвърждение или пък опровержение на основата на нов анализ на литературните паметници. Това може да се превърне в едно изключително перспективно направление за бъдещи изследвания.

Както видяхме, в древноруските текстове Игор Смолич е търсил преки и точни указания за съществуването на старчество, докато на практика в тях има само косвени указания, които могат да бъдат открити, както се казва, между редовете. Ето защо той е бил принуден да започне своя разказ за историята на руското старчество с преп. Нил Сорски и неговия „Устав за скитското житие”, настоявайки, че макар ХІV и ХV век да са били време на разцвет за руския аскетизъм, „все пак и тогава старчеството е било слабо познато”.[7] Същевременно, както вече видяхме, още в житието на преподобния Сергий се срещат указания за съществуването на духовното ръководство като напълно развита аскетическа практика, очевидно не изведнъж появила се в Русия при преп. Сергий (за това житиеписецът не би успял да замълчи), а опираща се на определена традиция.

Отсъствието на преки указания за старчество преди преп. Нил Сорски е заставило учения да интерпретира неговите възгледи като нещо „съвсем ново”,[8] докато преп. Нил е един прекрасен систематизатор и творчески продължител на древната традиция на духовното дѐлание.[9] Напускането на историческата сцена от страна на „нестяжателите” води историка до извода за криза на руския аскетизъм, започнала, по неговото мнение, от втората половина на ХVІ век и преодоляна едва при преп. Паисий Величковски.[10]

Така, със Смолич се формира широко разпространената историографска схема, според която аскетическият провал от ХVІ-ХVІІІ век изцяло е „заличил” старчеството от монашеския и църковния живот, а неговото завръщане в Русия в края на ХVІІІ век е свързано с името на преподобния Паисий Величковски и неговата школа. Въпросът за съществуването на старчество в Русия през ХVІ – първата половина на ХVІІІ век, както и преди преподобния Сергий, все още очаква своето изследване. Едновременно с това, най-новите проучвания коригират картината на възраждане на руското старчество – така, както е нарисувана от изтъкнатия историк. Те ни най-малко не принизяват ролята на преп. Паисий и неговите последователи в делото на това възраждане, но показват, че влиянието на молдовския старец е попаднало на благодатна почва и че в Русия – дори и в най-тежките за руското иночество времена, настъпили след одържавяването на манастирските имения от 1764 г., – отдалечени обители са развивали свои традиции на старчеството, не свързани с традицията на преподобния Паисий, които ние условно наричаме автохтонни традиции на старчеството.[11] Ярки примери за самостоятелност на руската традиция на старчеството могат да бъдат открити в лицата на преподобните Василиск Турински и Зосим (Верховски), а по-късно – йером. Адриан (Югски), преп. Ардалион (Игнатов) и, разбира се, преп. Серафим Саровски,[12] както и други, по-малко известни подвижници. При това самобитността на тази традиция още не означава, че между нейните представители и последователите на школата на преподобния Паисий, и дори самият молдовски архимандрит не са съществували никакви контакти.[13] В този случай трябва да бъдат различавани (както това се прави в случая със съвременниците на преподобния Сергий) учениците от „събеседниците” на преп. Паисий: първите са духовни ученици на стареца, а вторите са се намирали с него в духовно общение, но не са били негови послушници в собствен смисъл.

 

 

---