По-горе вече казахме, че в предшестващата проф. Екземплярски – апологетична по отношение на старчеството – литература образът на стареца се рисува почти изключително с превъзходни изрази, като образ на свят боговидец и чудотворец. Разбира се, този образ се основава върху отделни изказвания на свети отци, които (не без помощта на цветистата византийска риторика) описват отчасти образа на идеалния ръководител, а отчасти – чувства, които преданите послушници са изпитвали към своите наставници. Василий Екземплярски обръща внимание на други изказвания на аскетите, показващи, че за истинския старец опитът от борбата със страстите е далеч по-важен от даровете на чудотворството и на прозорливостта. Понякога тези дарове могат да се дават и „безплатно” – без духовна борба, като награда за чистотата на сърцето, която обаче още не прави от подвижника опитен ръководител, тоест старец. Ето, например, няколко цитата от творенията на светите отци, които привежда проф. Екземплярски: „Според вида на нашите страсти трябва да се отсъжда, на какъв ръководител да отдаваме послушанието си… Не трябва да търсим ръководители, които да имат дар на пророчество или на прозрение, а преди всичко истински смиреномъдрени – такива, които и по нрав, и по местопребиваване да приличат на нашите недъзи” (преп. Йоан Лествичник). „Трябва да търсим и да откриваме такъв учител, който отначало да е бил слушал за всичко в словото и да се научил от словото, а после да е бил научен и от Духа посредством действия и опит” (преп. Симеон Нови Богослов).
За същото говорят и авторите-аскети от най-ново време.
[1] Оказва се, че ключовата характеристика на стареца е опитността му в борбата с греха и страстите, разбирането за последователността и закономерностите на духовното възхождане. И тази опитност вече посочва неговата главна функция като помощник в духовния живот и такъв, който ни превежда през основните етапи на този живот. Старецът не е оракул и дарът на прозорливостта съвсем не е задължителен за истинския ръководител. Изхождайки от това, днес можем да дадем на разглежданото от нас явление следното определение.
Старчеството е православна
аскетическа практика, която се заключава в духовно ръководство на новоначален инок от страна на по-опитен подвижник. При това, под аскетически практики тук се имат предвид точно определени видове духовно дѐлание (праксис), водещи християнина към единство с Бога. Сред християнските аскетически практики могат да се посочат молитвата (частна и литургична), духовното обгрижване (старчеството), молитвеното четене на Св. Писание и на съчиненията на светите отци, външните подвизи (като пост, бдение, поклони, носене на вериги и т.н.). За Преданието на Църквата обаче не е характерно никакво абсолютизиране на която и да било от тези практики, които се възприемат само като оръжия в духовната борба и като средства за достигане до крайната цел на тази борба – спасението. Всички тези практики са били известни още в новозаветните и в първохристиянските времена (за което по-долу ще разкажем подробно).
[2]
Старческото духовно ръководство е само една от тези аскетически практики – само един от пътищата на духовното трезвение. В историята на православната аскетика старчеството никога не е било отделно изолирано явление, а винаги е съществувало само в комплекс с останалите аскетически практики – молитвата, външните подвизи (поста и др.), молитвеното четене и т.н. И не е случайно, че разцветът на старческото ръководство често е вървял рамо до рамо с разцвета на другите аскетически практики, както това се наблюдава, например, в манастирите на преп. Паисий Величковски. Основната характеристика на стареца е неговата опитност в духовната борба, а всички други благодатни дарове са факултативни и незадължителни, още повече, че могат да бъдат безполезни и дори вредни при отсъствието на това, което е основното – опита и разсъждението.
Кога е възникнало старчеството?
В научен план въпросът за времето на възникване на старческото ръководство като особена аскетическа практика е поставен за първи път от Василий Екземплярски. Той пряко свързва възникването на старчеството с раждането на монашеството през ІV век. За него старчеството е сугубо монашеска практика, понякога откриваща се и пред миряните, но създадена и пазена само от иноците. Тази гледна точка е получила много широко разпространение.
Голямо внимание на историческото развитие на старчеството отделя и авторът на друг труд, създаден в първото следреволюционно десетилетие. Става дума за курса от лекции, четен през 1927 г. от неизвестен автор – възможно е това да е бил бъдещият епископ Николай (Чуфаровски)
[3] – във Варшавската духовна академия, в рамките на дисциплината „Пастирско богословие”. Курсът е озаглавен „Манастирско пастирство или старчество”.
[4] Авторът на тези лекции прави интересни наблюдения. Възникването на старчеството, например, той не свързва с раждането на монашеството, както това прави проф. Екземплярски и както това ще правят почти всички следващи автори. По негово мнение, старчеството, както и всички останали форми на древнохристиянския аскетизъм, е съществувало дълго преди появата на монашеството. В потвърждение на това авторът на „Манастирско пастирство” привежда едно забележително изказване на Ориген, където – както и по-късно у отците-аскети – в подробности (като, например, изборът на старец, изповядването на помислите, послушанието) е описан механизмът на старческото ръководство. Ето и текстът на това наставление на църковния писател от първата половина на ІІІ век – така, както той е цитиран от автора на „Манастирско пастирство”:
„Виж как Божественото Писание ни поучава, че не трябва да крием греховете си вътре в нас. Както тези, които имат несмляна храна или обременени от храчки стомаси, получават облекчение след повръщане, така и съгрешилите, когато скриват и задържат в себе си греховете, чувстват вътрешна тежест и почти се задъхват от флегма[5] и духовни храчки, но когато сами се обвиняват и изповядват, то – заедно с това – те изхвърлят и греха и унищожават голямата причина за него. Бъди само внимателен, кому трябва да изповядваш своя грях. Първо изпитвай лекаря, комуто да откриеш причината за недъга си и който би умял да бъде със слабите слаб, с плачещите да плаче, който би умял да състрадава и съчувства; и ако той, който вече се е показал като опитен и състрадателен лекар, каже нещо и посъветва, то така и направи и изпълнявай”.[6]
По този начин се оказва, че аскетическата практика, обърната към ръководство от страна на онези, които са по-опитни в духовния живот, е известна на християните и преди появата на монашеството. Съвсем вероятно е тя, както и останалите аскетически практики, да възхожда към времената на апостолите.
[7] Монашеството, заедно с другите форми на аскетизма от І-ІІІ век, използва тази древна християнска практика, като я задълбочава и разширява. Посочването на предмонашеските, древнохристиянските, а – възможно е – и на новозаветните източници на старчеството разкрива пред нас една забележителна перспектива за неговия анализ. Старчеството не е „нововъведение” на четвъртото столетие. То е неотменим елемент от християнския аскетизъм, който по различни начини (подобно на останалите елементи на този аскетизъм) се проявява в историята и във всяка историческа епоха придобива особени черти, без обаче от това да се изменя и да изчезва в самата своя същност.
Превод: Борис Маринов
Следва
[1] Срв.: „По-рано Вие писахте за Вашето желание по-бързо да си намерите старец. Но знаете ли какъв точно старец Ви е необходим? За да се справи с Вас, Вашият старец трябва да бъде чудотворец, да има дара на прозорливостта, на пророчеството и на учителството, да бъде във всичко съвършен, безстрастен, подобен на преподобния Серафим. Ако пък попаднете на такъв който, освен дара на разсъждението, не притежава нищо друго особено свръхестествено, то Вие няма да се погодите с него. Все още нямате психологическа подготовка за това, нито простота на вярата. Вие трябва да убиете благочестиво не само волята си, но и Вашия разум. У Вас няма и доверие. Вие блуждаете като младо вино… В миналото си писмо Ви говорих и сега повтарям, че ако Вие не разберете и не изправите в своята душа нещо, то няма да намерите за себе си не само истински старец-отец, но и какъвто и да било ръководител. Или, макар и да сте ги намирали, те всички ще се отрекат от Вас… Послушният, доверчивият се обогатява от опита, постепенно възхожда от сила в сила, от всичко се учи да извлича полза. А любопитният, склонният към съблазън и недоверие, този, който е особен горд, и от пророка няма да се ползва, и от чудотвореца нищо няма да забележи и съвършения ще презира. С такива е хем тежко, хем е безполезно да се занимават, и всички духовници отказват да бъдат ръководители на подобни ученици”. Виж:
Софроний (Сахаров), иеромонах. Подвиг богопознания: Письма с Афона (к Д. Бальфуру), Эссекс-Москва, 2002, с. 88, 104, 109-110. Характерна е бележката на преп. Силуан Атонски, направена в отговор на изказване на негов събеседник, че същият няма намерение да търси от стареца благословение за подробностите от своя живот, тъй като не желае да го използва „като оракул”: „Защо сравнява нашите молитви с оракул? Евтино ни оценява той” – Пак там, с. 239.
[2] Виж: Сидоров, А. И. Древнехристианский аскетизм и зарождение монашества, б. м., 1998; Сидоров, А. И. Священное Писание в египетском монашестве IV в. (На материале греческой версии творений святого Аммона) – В: Традиции и наследие Христианского Востока: Материалы международной конференции, Москва, 1996, с. 349-358; [Беглов, А. Л.] Книга „Старчество на Руси” и ее автор – В: Монахиня Игнатия Старчество на Руси, Москва, 1999, с. 11-15.
[3] Рязанският и Касимовски архиепископ Николай (Чуфаровский, 1884-1967) е един от изтъкнатите йерарси на Руската православна църква, Московска патриаршия, от средата на миналото столетие, неин представител на редица междуправославни съвещания по важни въпроси като отношенията с Ватикана, икуменическото движение, англиканската църковна йерархия и църковния календар. (бел. прев.)
[4] „Пастырство монастырское, или старчество, подг. текста, вступительная заметка и примечания А. Л. Беглова и П. Б. Сержантова – В: Альфа и Омега, 2(20)/1999, с. 173-184. По-подробно за атрибуцията на тази работа: Пак там, с. 173, бел. 1.
[5] В оригиналното си значение старогръцката дума ϕλέγμα означава „възпаление”, а също и „слуз”, „лига”. (бел. прев.)
[6] Пак там, с. 180-181. Курсивът в цитата е на автора на „Мисионерско пастирство”.
[7] Виж: Сидоров, А. И. Древнехристианский аскетизм и зарождение монашества. Срв.: думите на св. ап. Павел, обърнати към Тимотей, които на практика представляват наставления на духовен ръководител: 1 Тим 1:2; 4:7-8, 11-16; 5:20-24; 2 Тим 2:1-8 и др. Срв.: Игнатия (Петровская), монахиня, „Слово о старчестве” – В: Альфа и Омега, 2/3 (9/10)/1996, с. 175-176.
В своята епохална статия-доклад „Старчеството” (от 1917 г.) Киевският богослов Василий Екземплярски, като анализира свидетелства на древните паметници относно православната аскетика, и преди всичко патеричните повествования за старците на Египет, улавя една важна подробност от облика на стареца, която други автори не са отбелязвали – старецът далеч не на всяка цена е чудотворец или прозорливец; нещо повече: за да изпълнява своя дълг към послушниците той дори не е длъжен да бъде човек, който е достигнал до безстрастието. Много по-важно е той да е опитен в борбата с онези страсти, от които е бивал пленен неговият послушник.
