Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (27 Votes)
1_37.gif... Твоето униние, тъгата, страданието, е трябвало неизбежно да те посетят, както и всеки човек. Важното е как ги възприемаме. Вече, струва ми се, ти писах, че ако преживяваме състоянията си като само наши, в края на краищата душата обеднява и става безплодна, а животът - безсмислен и нетърпимо скучен. Задачата, която ни е поставена от евангелието, е да станем универсални, вселенски личности, да носим в себе си целия космос, да живеем историята на света, и преди всичко на човека, в цялата й дълбочина. Тъй като цялото човечество съм аз и цялата история - мой живот, то всяка болка, всяка радост, тъга, надежда, отчаяние, всеки опит от богатството, бедността, благата, преситата, страха, насилието, властта, смирението и борбата представляват за нас откровение на ставащото в човешкия свят и чрез нашия личен опит, изглеждащ инак толкова малък и кратък, ние познаваме Битието в неговата възможна пълнота.

Вървейки по този път, възприемайки така нещата, се приготвяме да приемаме Христовия Дух, който ни е показал съвършенството на Божиите синове; и ставайки сами Негов образ, ние “побеждаваме света” (Иоан. 16:33), като, според степента на уподобяването си на Христа, се превръщаме в световни, свръхсветовни и надсветовни. Не е по силите ни да търсим страданието и болката: за всяко живо същество е естествен стремеж към радост, любов и светлина. Но научени от Бога, ние не се ужасяваме пред страданията, понеже чрез тях се обогатяваме с вечно познание и получаваме всеобхватен живот. По този начин се подготвяме и за опита от смъртта, за да станем способни да възприемем “най-доброто възкресение”.

Разбира се, в центъра на всичко за нас стои Христос, без когото сме неспособни да разберем къде се появява греха, тоест отстъплението от вечната, божествена любов на Отца (отдавна би трябвало да се откажем от наивното разбиране за греха). С Него не се съединява нищо, което не Му подобава. Ако желаем да сме с Него и в Него, да му бъдем верни чада, то трябва да бъдем свети, както и Той е свет (1 Пет. 1:16). И ако не сме такива, тъжим за самите себе си и стоим на ръба на отчаянието, в страх да не загубим завинаги богосиновството и пребиваването в безпределната Светлина.

... Служенето на литургия сега ме утешава повече поради това, че се моля за горката Шура (една от сестрите на архим. Софроний - бел. м., М. Ш.). Казах ти, че нейната душа бе почти в постоянно напрежение и отчаяние. Тя се бореше силно с това отчаяние, стараеше се да се ангажира с една или друга дейност в полза на другите. Но този идеал е очевидно недостатъчен за човека, поне за истинския човек. Нали ако носим съзнанието за нашата обреченост на изчезване, за нашата осъденост на смърт, то губи смисъл не само животът на отделната личност, но и цялата световна история би била неприемлив абсурд. Хората избягват да се замислят за този страшен абсурд за да не изгубят апетит за обеда си, но тази самозаблуда продължава само докато изправянето пред портите на смъртта не стане факт на днешния ден. В дълбините на човешкия дух живее онтологичен протест против смъртта, тоест против абсурда. Това е не толкова страх да бъде загубен този кратък и пълен с нелепа и болезнена борба живот, колкото именно чувство за неприемливостта и безсмислеността на всичко в света, ако няма Възкресение, или по-точно - живот от друг порядък, и пълен с неумиращата любов на Бога. 
 
... Отново се моля с любов за Шура, която прекара живота си в отчаяние. Нека поясня мисълта си. Като споменавам думата отчаяние, нямам предвид нечия кисела физиономия, безсънието или нещо подобно... Не, същността на отчаянието е загуба на надеждата, на очакването да бъде достигната Божествената вечност. Хората не разбират това. Най-вече хората от нашето цивилизовано и хуманистично време... Но все едно, да убиеш напълно в себе си чувството за вечното не се отдава всекиму. И тези, които успяват, живеят съвсем като животни, а онези, които не успеят, живеят със скрит вътрешен конфликт. Бедната Шура е прекарала живота си така и без да разбере себе си. Но аз ни-най малко не се отчайвам за нея, тъй като тя е дълбоко честен човек и при срещата си с новата реалност тя, вярвам, ще избере истинното и вечното... Този изкривен от човешката злоба свят скрива от погледа на хората прекрасния Божи лик. Бог не действа с насилие; Той пази свято свободата на създаденото по образа и подобието. Нещо повече, отнася се търпеливо към злите прояви на човешката свобода. И в това отношение отива дотам, че да направи възможна появата на антихриста, който ще се опита да Го отстрани и да обяви себе си за бог. От това ще се съблазнят много хора. Ще се запитат: “Къде е Бог?” Между съблазнилите се е била и нашата Шура. Тя не е постигнала Божиите пътища, и в преследване на човешката правда е отхвърлила Божията. Обаче сега, добила възможност да види, че Бог има сила и след смъртта да даде на човека пълнота на живота и блаженство, тя просто с радост ще тръгне към Него. “Блажени са гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят” (Мат. 5:6).

Бог е създавал света, и най-вече човека, рискувайки. Ако човекът е наистина свободен, свободен като образ и подобие на Бога, то ние неизбежно смятаме, че “в начало” Бог е създавал просто възможност, и всичко, последвало в съдбата на човечеството, вече не зависи само от Бога-творец, но и от свободата на всяка човешка личност. Всеки от нас е свободен да се съедини с Бога в любов или да Го отхвърли, наивно търсейки друг живот...вън от източника на всеки живот. Бог несъмнено е предвидил тази трагедия, видял я е в Своята вечност. Сътворяването на човека е трагичен жест, с който Бог ни хвърля в бездната на битието, призовавайки ни от бездната на небитието. Където и да се намираме, Бог, който е навсякъде и всичко изпълва винаги е с нас. Той ни търси с любов, вика ни при Себе си, търпи и чака...никога не насилва нашата свобода; почита ни като да сме равни Нему. Във всички случаи се отнася с нас като с равни и не очаква от нас нищо друго, освен да ни види във всичко подобни на Него. Така разбирам Откровението в Христа, Който е седнал отдясно на Отца и като човек (Марк. 16:19, 1 Пет. 3:22, Рим 8:34).

Свикнали сме да разсъждаваме за това кога е възникнала човешката личност, обръщайки се назад, към природните условия на материалния свят, ... но при това движение се губи истинския смисъл от нашата поява на света. “Назад” от нас, преди нас, е само нищото, от което сме изтласкани чрез творческия акт на Бога. Да, хвърлени сме от Бога в битието с трагичен жест и сега ни предстои полет през бездна - страшен и същевременно неописуемо великолепен, привличащ със своя смисъл и пораждащ у нас решителен отказ да приемем смъртта.
 
Можем да наблюдаваме творенето на света в самите себе си и в живота на космоса. Ясно виждаме, че творението на човека не е завършено. В дело на свободно самоопределение ние трябва да “усвоим” живота на Бога, нашия Отец, даващ ни всичко “без мярка” (Иоан 3:34), без ограничения, “без завист”. Но това усвояване е свързано с болезнения подвиг на целия ни земен живот. Обаче тази “болезненост” е неизбежно нужна за познаване моята собствена свобода. “Болестта” представлява за мен най-дълбоката потребност да кажа на Бога “Обичам Те”. Ако я нямаше болката, не бих постигнал дълбочината на смисъла, не бих достигнал сили за осъзнаване на свободата си, защото нямаше да мога да бъда уверен, че обичам Него, а не някаква сладост на самата любов...

Из писма на архим. Софроний до сестрите му Мария и Шура (Александра) в Съветския съюз, 1967 – 1971 г., със съкращения.   
 
Превод: Михаил Шиндаров

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3363 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.