Ако един страничен човек разбере за съществуването на нашия болничен храм „Покров на Пресвета Богородица“, може би веднага ще си зададе множество въпроси.

Преди всичко, за какво въобще тук съществува храм? И защо, ако това е храм, неговият живот е свързан с търсене на пари за лекарства, с най-разнообразна работа сред децата, с помощта, която им оказват нашите енориаши в решаването на най-различни проблеми? Защо тук има компютърен клас? Защо тук има рисувателно студио, където децата създават картини и правят анимационни филми? Защо тук има млади хора, които пеят с децата под звуците на китара? И изобщо, какво е това: храм или благотворително дружество? Храм или детски образователен център? И така нататък.

Отговорите на тези въпроси са пределно лесни. В живота ни всичко става осмислено, когато Бог влезе в него. По-точно, когато започнем да разбираме, че Бог е влязъл в нашия живот. В болницата, където имаме работа с много тежко болни малки човеци, да забравяме, че в живота ни, толкова труден, присъства Бог – е наистина страшно.

Защото тогава всичко започва да се руши! Тогава откриваме, че са болни не само децата, но и техните родители; откриваме, че всъщност и лекарите са болни; че всички ние живеем със своите диагнози! И прочее, и прочее, и прочее. Тогава усещаме жестока умора. Тогава се разкрива пълното ни безсилие...

Чувствата, които изпитваме, не бива да се бъркат с мислите, които формират съзнанието ни или произтичат от него. Чувствата са действителни и естествени, а мислите са правилни или погрешни. Всеки изпитва чувство за справедливост. Упрекът или обидата ни натъжават. Тъжно ни е, когато работата ни не е заплатена, усилията ни не са оценени, а грижите ни не са отплатени. Чуждото преживяване заслужава съчувствие и то не е нито истинно, нито лъжливо. Друго нещо е разбирането, когато нашите впечатления и чувства бъдат осъзнати, издигнат се до равнището на проблем и получат определено съдържание. От този момент нататък разбирането става истинно или лъжливо. Естественото чувство за справедливост трябва да се разграничава от вярното или погрешно разбиране за справедливост.

За някои хора понятието за справедливост включва отмъщението, като смятат чувството за отмъщение за легитимно, намират му теоретична обосновка и практическо приложение. Ако някой ме удари, трябва да му отвърна, защото в противен случай „безнаказаността ще събуди в него животински инстинкт за насилие“. Децата често нараняват слабите и беззащитните, защото искат да се наложат. Същото се случва в армията, в затвора, във всяко човешко стадо, където отношенията се основават на правото на силния. Същото нещо напоследък се наблюдава и в живота на епархията. Епископът не носи отговорност за превишаване на правомощията си. Липсата на ограничения води до произвол. Възниква конфликт между чувството за справедливост, което очовечава обществото, и животинския инстинкт за насилие. Подобно на лава от вулкан, на повърхността на битието изригват пламъците на низките страсти: самоутвърждаване, жажда за власт и насилие, възмущение, нетърпимост и гняв.

Голяма част от нашите духовни и душевни проблеми се дължат на факта, че не умеем да живеем в настоящето.

Носим тежестта на миналото си с носталгия или със съжаление за неизвървяните пътища или за допуснатите грешки. Подложени сме на натиск да правим избори и се страхуваме от последствията им в бъдеще. Като цяло, ако се замислите, повечето от страховете ни са плод на въображението ни, нищо повече от един от многото възможни варианти за развитие на събитията.

Мисля, че и затова Христос е казал: „Не се тревожете за утрешния ден… Доста(тъчна) е на всеки ден злобата му“.

Вярвам, че тази способност да живеем в настоящия момент е в основата на това, което отстрани изглежда като безстрашие: когато оставяме настрана негативните преживявания (и миналото като такова) и не конструираме възможни варианти на бъдещето (обикновено изключително негативни).

Митр. Антоний Сурожки разказвал как по време на войната е участвал във френската съпротива (80% от която са били руски емигранти). И един ден полицай го спира в метрото.

Разговор за духовното наставничество с о. Георги Чистяков (4 август 1953 – 22 юни 2007 г.) – свещеник, филолог, историк, правозащитник. Смятан е за последовател на прот. Александър Мен. Също като него е високоерудиран свещеник, пастир, историк, филолог, познавач на класическите и няколко европейски езика. Занимава се с благотворителност, заема активни обществени позиции. През 2003 г. се противопоставя на войната на РФ в Чечня.

Интервюто е взето през 2003 г., но е напълно актуално и днес заради наблюденията и изводите на о. Георги.

- О. Георги, от Вашата гледна точка на православен свещеник доколко е болно руското общество?

- То е болно. И е сериозно болно. Впрочем след падането на съветския режим, оказали се свободни, но в достатъчно сурови условия на безпаричие и безработица, ни беше невъзможно да избегнем недъзите. Проблемите, свързани с вземането на самостоятелни решения по множество най-важни житейски въпроси, се изправиха пред хората в цялата си пълнота. Бяхме свикнали държавата да решава всички проблеми вместо нас. Затова обществото е болно от астения – слабост. А новата руска държава просто ни изостави.

За човека, който е създал около себе си малък затворен свят и се опитва да живее в него, в някакви много ограничени периоди животът протича безпроблемно. Но и тези периоди на безпроблемие, дори в такива изкуствени условия, приключват бързо. А всъщност животът има смисъл само в един случай: когато живеем заради хората, които ни заобикалят, когато сме открити за хората около нас. И тук, струва ми се, е твърде важно да осъзнаем, че можем, разбира се, да тръгнем по лесния път и всички да изоставим своята работа. Да отидем – кой в дом за възрастни хора, кой – в болница, кой – в детски дом, оставяйки местата, където работим: библиотеки, висши учебни заведения, театри, книгоиздателства, научно-изследователски институти, заводи и т. н. Да оставим работата си, да отидем и да служим на ближните.

Възниква обаче въпросът: а ще бъде ли това служение истинско? Какво ще занесем на хората, нуждаещи се от нас, ако оставим всичко и тръгнем да им помагаме? Мисля, че тогава ще им занесем единствено собствената ни неудовлетвореност, нереализираността на собствения ни живот. Затова задачата на християнина се състои все пак в нещо друго. Ние трябва да отиваме при хората, които се нуждаят от нас, оставяйки за известно време нашата работа. Но само за известно време! Спомнете си майка Мария (Скобцова), която, организирайки трапезария за бедни и ставайки в нея и ръководителка, и готвачка, и миячка, и чистачка, едновременно с това не изоставя своята литeратурна дейност, продължава да се занимава с публицистика, да чете лекции и остава писателка.