Свещеното Писание ни посочва една от основните добродетели и тя се нарича благоразумно мълчание. И ако тя по начало е полезна за всички, за монашестващите е особено ценна. Затова светите отци са казали: всяка добродетел трябва да започва от езика; ако някой не сдържа езика си, у него не търси добродетел, защото душата му е опустошена, изпарил се е целият дух на благочестието. По-добре отвисоко да паднеш, отколкото от езика си…

Неслучайно св. Църква ни кара всекидневно през цялата година да си повтаряме, а през Великия пост дори се пее посред храма: „Постави, Господи, стража на устата ми и огради вратата на устните ми“ (Пс. 140:3). Защо? Защото, първо, ние с нищо не грешим така често и толкова много, както с езика си; второ, защото голямата умереност и внимание с приказките е не само висока християнска добродетел, но е и най-доброто средство за мъдър и щастлив мирен живот както в обществото, така най-вече в манастирската общност.

„Който не греши с дума, казва св. апостол Яков, той е съвършен човек, мощен да обуздае и цялото тяло“ (3:2). „Езикът е огън“ (6 ст.), казва същият свети апостол, мигновено се разпалва и преди да успееш да се опомниш, изгаря някого – кого с укор, кого с клевета или с осъждане и оскърбление. „Езикът е неудържимо зло… С него благославяме Бог Отец и с него кълнем човека… Из същите уста излиза и благословия, и клетва“ (ст. 8-10). Но словото Божие гърми над такива хора: „за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден“ (Мат. 12:36).

Смъртта е краят на всичко! Никой човек не трябва да забравя за нея. Помненето на смъртта не означава непрекъснато да си представяш гроб, паметник, погребална обстановка и тем подобни, а само да си уверен, че не сега, но утре вече няма да сме тук и ще се преселим във вечността, която по думите на свети Йоан Златоуст е по-страшна от самия ад!

Няма по-успешен начин да подтикваш себе си към добродетел от помненето на смъртта, което откъсва духа от временното, видимото творение и го привързва към Бога. Още от сутринта трябва да се настройваме да мислим за вечността, защото каквото е сутрешното ни настроение, такова ще си остане и през целия ден. За важността и ползата от помненето на смъртта (сутрешното, а не вечерното преди заспиване) свети Антоний Велики на умиране оставил нещо като завет на заобиколилите леглото му монаси, като им казал: „деца, не забравяйте за излизането от този свят във вечния!…“.

Говорел така, защото смятал, че няма по-силна добродетел от помненето на смъртта, което ни подпомага за благоугодни на Бога дела и за спасението на „душата, която е нещо безсмъртно“ (изразът е от известната беседа на св. Василий Велики на тема „Внимавай върху себе си!“, където той казва: „внимавай върху душата си, която е безсмъртно нещо!“ – ἐπιμελοῦ τῆς ψυχῆς, πράγματος ἀθανάτου – PG 31, 204; ИЖД). А свети Димитрий, Ростовски митрополит, е казал: „Който не помни мъката, него мъката няма да го подмине!“.

Постът е време, когато човек временно се отказва от нещо хубаво. Не бива да постим, например, от ненавист: ние никога не бива да ненавиждаме, но може да постим от сърфиране в мрежата, от безкрайните телевизионни сериали. Можем да се откажем от полезна и вкусна храна, като си оставим здравословната, но не особено вкусна. За децата е важна следната формула на поста: „да се откажем от вкусотиите“: пелмени и кренвирши може, но кока-кола и снаксове не бива. За възрастните хора главното е да не развалят отношенията си с другите хора, а главната жертва е да се примириш с ближния. Затова Великият пост започва с Неделя на прошката. А що се отнася до хранителния пост, то това е избираемо. В хранителния пост всеки намира своя смисъл.

За едни е важно да чувстват, че постят заедно с всички, усещането за единство.

За други той е проява на църковното послушание, следване на църковната традиция.

За трети е важно посланието: „Искам да отслабна, за да може моята плът, тялото ми да не задушава душата“, да придобият независимост на душата си от телесните навици и привързаности.

Целта на поста е сърцето ни да развие по-голям усет за Бога. За това ще помогне внимателността към другите хора и молитвата, която е като горящ огън в дъждовен ден – колкото по-често поддържаш огъня, толкова по-ярко гори той.

За какво е нужен постът на съвременния човек?

Постът е нужен на всеки човек. Причината е, че в нас съществува една цяла пирамида: телесно естество, душевно и духовно. Св. ап. Павел много ясно казва в Послание до галатяни, че плътското, телесното в човека се бори с духовното, духовното се бори с телесното, защото те искат различни неща, те се противопоставят едно на друго. И изводът за нас е много тъжен, поради което той ни казва: „Вие не правите това, което бихте искали“.

И аз мисля, че за всички ни ще бъде много полезно да прочетем наново знаменитата Глава 7 на Послание до римляни – този вик на душата на апостола, в която той всъщност описва подобна ситуация, позната на всеки. Искаме да правим добро, а намираме в себе си друг закон и правим това, което ненавиждаме, а което обичаме, не правим: „Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша“ (Рим. 7:19). Тъкмо заради това отслабването на плътския човек е усилване на духовния – в един и същ човек. Това по удивителен начин укрепва моята воля, за да изпълнявам волята Божия.

Когато Иисус отива към Йерихон, спира за малко и вдига поглед към дърветата, настойчиво търсейки нещо. Онова, което е търсил, е бил един човек от най-богатите в областта и при това известен. Този човек, на име Закхей, е бил началник на митарите, а това е означавало грешен човек. Защото богатството на един митар е било синоним на несправедливост и измами, а сребролюбието и съпровождащото го жестокосърдечие се смятат за най-големите страсти, които могат да обхванат човешкото сърце.

Този проблем изглежда не притеснявал митаря, тъй като във всекидневния си живот той бил установил, че парите са силен аргумент и думата на един богаташ винаги се зачита. Изглеждало е, че нищо не му липсва, а земята, на която е стъпвал, е била здрава и сигурна. Парите му са осигурявали този комфорт и животът му е бил лесен и хубав.

Това обаче е било само външното впечатление. Изглеждало е, че има всичко, но той е усещал, че нещо му липсва, само че не е можел да определи какво е то. Парите, които щедро е пилеел, са удовлетворявали всичките му желания и той се е наслаждавал на всичко, което иска. Накрая обаче винаги бил чувствал, че не се е насладил в живота си на онова, за което наистина копнее сърцето му.