Често човек си мисли: какво можем да направим? Сърцето се разкъсва от любов към едни и съчувствие към други: какво можем да направим, когато сме безсилни, безмълвни, безпомощни?

За пореден път на нашата човешка земя, изпълнена с много скръб и страдание, чашата на гнева, чашата на скръбта, чашата на човешкото страдание стига до ръба и отново прелива. И ние не можем да останем безразлични към тази скръб, която сега обзема хиляди и хиляди, милиони хора.

Пред нашата християнска съвест отново застава страшното, изискващо Божие слово или, по-точно, образът на Самия Христос, Който стана човек, Който влезе в нашия свят, Който се приобщи не към славата и добродетелта, а стана брат и на угнетените, и на грешниците.

Солидарността на Христос с човека не е разрушила Неговата солидарност с Отца; и тук пред нас е образът, който е толкова труден за разбиране и още по-труден за осъществяване: образът на Този, Който иска да бъде едно и с правите, и с виновните, Който обгръща всички с една любов – с любовта на кръстната скръб към едните и с любовта на радостта и отново на кръстната жертва спрямо другите.

Всички хора се молят – ако не на Бог, то на богове или на хора. Молят се мюсюлмани, юдеи и християни, молят се езичници, атеисти и скептици. Всекиму се е случвало някога да се моли. Не се молят само тези, които се надяват да омагьосат Бога или околните. Между най-обичайните човешки постъпки и най-съкровените и вечни тайни на съвместността съществува рядко подозирана, но сигурна връзка. Тя е толкова отчетлива, че позволява чертите на едните да бъдат следени по прилика с другите. Но не е толкова сигурна, че да заличава разликата между тях. Най-всеотдайната молитва на вярващия може да бъде сравнявана с най-обикновената човешка молба – според значението на този, към когото е обърната. В известен смисъл, надеждата в благоволението на Бога не е много по-различна от надеждата в съгласието на съседа. Може би затова и в двата случая има неща, недостойни както за молитва, така и за обикновена молба. И молбата, и молитвата са, освен очакване, също и някакъв род признание и надежда, което пречи към тях да се посяга прекалено често. И то не заради баналното наблюдение, че признават зависимост. Въпросът е много по-сериозен и неговият поглед оприличава молбата и молитвата дотолкова, че засега ще престана да правя разлика между тях и аз. Колкото и да е изговорено за молитвата, колкото и често да се случва да помолим някого, все пак рядко бива забелязвано, че всяка молитва и всяка молба признават правото да им бъде отказано.

Седмица преди Пасха Господ влязъл, яздейки магаре в Йерусалим. Народът ликувал, а Той скърбял. Хората имали свои мечти, надежди и планове, а Той виждал бъдещето им през сълзи. Плачел за Давидовия град, казвайки: „Те не забеляза кога те посетих…“. Думите са много важни, защото Бог посещава всеки човек. Чука по вратата на всеки от нас. Насаме, скрито, почти незабелязано, чрез събитията и обстоятелствата в живота ни звучи Неговият призив: „Върви след Мене, послушай гласа Ми“. Често обаче не забелязваме, че сме били посетени.

Говорих с възрастен човек, който водеше унил, безрадостен и бездуховен живот. Като млад, както вървял в града, го озарила необикновена вътрешна светлина и видял всичко наоколо озарено от Божието присъствие. За него нямало преграда между небето и земята. Това бил зовът на Бога, посещението на Господ. По-късно всичко било забравено и изоставено. Минали години, суетата и грижите на живота го оплели и никога не се обърнал към Този, Който го бил повикал.

На 6 април почитаме паметта на славянския просветител св. Методий. Често го наричаме и славянобългарски, макар че така може би ограничаваме неговите големи заслуги за всички славянски народи, защото паметта му се тачи от всички славяни, в това число и от неправославните.

Но когато кажем, че почитаме църковно даден светец, обикновено се разбира, че в определен ден се отслужва богослужение в негова чест. А богослужебното честване включва вечерна и утринна (с техните десетки кратки текстове на възхвала), последвана от литургия, на която се изпяват тропарът и кондакът на чествания светец (за незапознатите: това са два кратки молитвени текста, да ги наречем строфи, от няколко реда, които съдържат накратко основни моменти от житието или заслугите на светеца). В реда на литургията другите молитви (които се четат или пеят) са си обичайните за всяка литургия.

Ние съдим всички и всичко. Без да сме в състояние да знаем всички обстоятелства, ние стигаме до своите заключения, като правим собствени предположения за човека и за неговите действия. И, честно казано, рядко съдим някого добросъвестно и безпристрастно. Винаги имаме нещо лошо да кажем за другия, докато добра дума почти не излиза от устата ни. Освен ако, разбира се, този, когото съдим, сме самите ние. Там изведнъж ще намерим много извинения и смекчаващи обстоятелства, за да оценим положително своето отношение към другите.

Ние сме в центъра на вселената, а целият останал свят се върти около нас. Не позволяваме извиненията, които осигуряваме за себе си, да съществуват за другите. В никакъв случай! След като сме убедени, че сме преценили правилно, то – край! Всичко е ясно! И така върви животът: отравяме мислите си със злоба към другите, отровата на злобата започва да тече в кръвта ни и в крайна сметка се потапяме в злото.