Размисли на известния сръбски старец и духовник 

Всичко започва с мисълта -  и доброто, и злото. Нашите мисли се материализират. И днес ние виждаме, че всичко, което е създадено, всичко, което съществува на земното кълбо и във цялата вселена, е материализирана във времето и пространството Божия мисъл, а ние сме създадени по Божий образ. Това е голяма награда за човешкия род, но ние не оценяваме това и не разбираме, че нашите мисли влияят на другите. Можем да сме носители на голямо добро или голямо зло, всичко зависи от нашите желания и от нашите мисли.

Ако нашите мисли са мирни, тихи, добри и великодушни, то това влияе не само на нашето собствено състояние, но ние ставаме източник на този покой за всички около нас: и в семейството, и в страната, и навсякъде. Значи, че ние – работниците на Божията нива, създаваме небесната хармония, Божествената хармония, и тишината и покоят се разпространяват навсякъде.

Нашата отправна точка е неправилна. Вместо винаги да започваме със себе си, ние искаме да поправяме другите, а себе си оставяме за после. Нека всеки да започне със себе си – така ще се възстанови мирът навсякъде. Св. Йоан Златоуст казва: “Ако човек не си навреди сам, никой не може да му навреди”.

Всички ние – свещеници, катехизатори, миряни – сме призвани да проповядваме Христос, Христовото  слово. Бог обаче така е устроил нещата, че в Църквата проповядваме не с това, което говорим, а с това, което сме. Нашата най-голяма проповед не са думите, които ще кажем, а това, което живеем. Беседата може да създаде подбуди, но не може да ни даде живот. Животът се предава само чрез живот. Живеейки, научаваме живота. Трябва да научим изкуството на духовния живот. Затова в духовния живот имаме старец, т. е. учител, което предполага, че той има опит в духовния живот, който ще ни предаде, ще ни научи на изкуството, което сам е усвоил. Тъкмо по тази причина всеки в Църквата проповядва Христос.

Проповядваме Христос с начина си на живот. Следователно всички Го проповядваме. Не само свещеникът, не само катехизаторът, а всеки човек. Особено когато хората знаят, че ходим на църква, изповядваме се, тогава те са по-строги към нас, очакват нещо повече, защото си казват: „Той е църковен човек, ходи на църква“. Гледат живота ни под лупа, наблюдават какво правим, как се държим, дали прощаваме, дали сме сурови, дали се разкайваме, какво е нашето сърце, нашите дела. Припомнете си случката от Патерика, от опита на Църквата, където старецът казва на послушника:

- Сутринта ще станем и ще отидем да проповядваме в Александрия.

И „зилотът“ се зарадвал, начинаещият в духовния живот, послушникът, който вярвал, че проповедта означава да говорим много и вдъхновени думи, да развием една идеология, където само се говори за Христос, и след като я развием, с удовлетворение да си кажем: „Ето, казах го! Проповядвах Христос“. Неопитният послушник се зарадвал твърде много и отвърнал на стареца:

- Трябва да отидем, какво добро правим в пустинята, трябва да отидем в света, да спасим хората!

Запомнете този пример, защото това е един от нашите проблеми – има го и при клириците, и при катехизаторите, – че искаме да спасим другите. Внимавайте, защото това е най-опасната заблуда: да отиваш при другия, за да го спасиш. Никой няма да се спаси, особено когато усеща, че ти отиваш при него точно с тази цел: да го спасиш, дори само напук. Защото това твое „спасение“ го задушава, изморява го. За да може другият да намери покой, трябва да му направиш място, а с желанието си да го „спасиш“ ти често пъти го задушаваш.

Откъс от поредицата "Постни писма" на архим. Сава (Мажуко), писмо 17.

Нашият главен клиросен бас при всеки пост си спомняше за един любим свой виц:

Затвор. Прозорчето към килията се отваря. Пазачът подбутва навътре обяда, а затворникът казва обидено:

– А къде ми е месото? Нали ми се полага!?

– Ако се полага – яж.

– Ама тук не е сложено.

– Като не е сложено – не яж.

Не прекъсвахме хориста, макар да бяхме слушали тази история вече двайсет пъти или двайсети пост. Тя винаги звучеше смешно, актуално, злободневно. Защото до него стояха с тъжни лица „мъчениците на поста”, жертвите на Типика. По-точно, не на Типика, а на недоразумението и страха от Типика. Много е трудно да се изцели този страх. Когато човек страда дълго по непонятна за него причина, идва един момент, когато той вече не може да не страда, за него това е естествено състояние, тясно сраснало се с неговата религия. Просто страданието му харесва. А у вас, които се опитвате нещо да му обясните, да облекчите живота му, се натрупва умора и недоумение: а трябва ли да се борим за този човек? Да, трябва.

Сигурно преподобният Теодор Студит е изпитвал подобна умора, докато е обяснявал на една игуменка принципите на поста. Настоятелката се обърнала към стареца с писмо, в което молела за разяснения относно постния устав. Но преподобният отказал да й даде указания, като й напомнил две важни неща: че игуменката трябва да се придържа към устава на своя манастир и че тя, пак като игуменка, има правото да въвежда и да отменя правила в нейната обител.

Из духовните поучения на стареца Тадей Витовнички (1914-2003)

Когато като послушник дойдох в манастира Милково, ми дадоха броеница и ме научиха да се моля. И както ме научиха, така и правех. Отдадох се напълно на Иисусовата молитва. Мислех си, че са ми останали само пет години живот, да не ги прахосам безцелно, но да намеря своя път към Бога. И за кратко време, изглежда заради моята пълна преданост на волята Божия и искрен стремеж по Бога, ме осени Божествената благодат, която създаде в сърцето ми неописуема радост и мир. Слушам сърцето си и от вътре чувам: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния“.

Опитах се да си спомня някои неща и случки от миналото и не мога, всички мисли са в някакъв неописуем свят и цялото мое същество е обхваното от някаква неописуема радост и устрем към Бога. Това е състоянието на ангелите и светците, състояние на пълна благодат. Само тези, които са получили дара на благодатта могат да разберат състоянието на ангелите и светците в Светия Дух. Мислех си, че всички монаси, свещеници и епископи притежават благодат свише даром. А какво се получава... Вече толкова години живея сред монаси и свещеници, но досега съм срещал само един монах, върху който почиваше тази  божествена благодат. Само един монах!

Първата подготвителна седмица за Великия пост е известна под името Седмица на митаря и фарисея и във всички православни календари е отбелязано, че през нея не се пости в сряда и петък. Нека видим кога е възникнала тази практика.

В Глава 49 на Типикона, посветена на богослужението през Великия пост и подготвителните седмици преди него, за тази седмица се казва следното: „Подобает ведати: яко в сей седмице иномудрствующии содержат пост, глаголемый арцивуриев. Мы же монаси на кийждо день, се же в среду и пяток, вкушаем сыр и яица, в 9-й час. Миряне же ядят мясо, развращающе онех веление толикия ереси“. Или, на български език: „Трябва да се знае, че през тази седмица инакомъдруващите спазват пост, наричан арцивуриев. Ние, монасите, пък всеки ден, както и в сряда и петък, ядем сирене и яйца, в 9-ия час. Миряните пък ядат месо, потъпквайки по този начин повелите на голямата ерес на онези“.

Указанията на църковния устав показват, че отмяната на поста през тази седмица е била направена с полемична цел заради борбата с инакомъдруващи, сиреч еретици, които постели строго през тази седмица. В началото бил арцивуриевият пост – тази дума е гръцка транскрипция на думата арачаворк, което на свой ред означава „пръв, предхождащ“. Този пост е много древен и се свързва с името на св. Григорий, просветителят на Армения. Зеноб Глак, който нарича себе си ученик на св. Григорий и е написал „Историята на Тарон“, в която описва разпространяването на християнската вяра в Таронска област около езерото Ван, разказва за този пост следното: „Цар Тирдат заповядал да хвърлят Григорий в ров, където той прекарал петнадесет години, а през това време царят, обладан от зли духове, живя в стадо на глигани, но по Божия повеля Григорий бил изведен от рова от царските велможи. След това Григорий си наложил петдневен пост, на хляб и вода, след чийто край покръстил царя, воеводите, цялата войска и целия останал народ“. И до днес този пост съществува в Арменската църква.