Продължение на беседата „Не можем да живеем без Бога“

Не бива никога да се отчайваме. Разбойникът, разпнат до Христос, е използвал своя кръст, инструмента за неговото наказание, и се е спасил. Следователно, човек никога не трябва да се отчайва, защото отчаянието е най-големият грях. Защото, ако човек се отчая, така сякаш хули Бога, казвайки Му: „Не можеш да ме спасиш! Такъв, какъвто съм сега, не можеш да ме спасиш!“. А така хулим Бога. Все едно да кажеш на своите родители: „Може да сте ми майка и баща, но не ме обичате, никога не ме обикнахте!“. Така хулиш родителя си. Защото няма родител, който да не обича детето си, макар и по начина, по който всеки го разбира. Затова всеки се наранява, ако детето му каже така. Колко повече, ако кажеш на Бога: „Знаеш ли, Боже, не можеш да ме спасиш! За мене няма спасение!“. Сякаш отхвърляш Христовата кръв, която Той е пролял на Кръста, отменяш Неговата жертва. Нима съществува грях, страст или нещо друго, което Христовата кръв да не може да измие? И Христовият Кръст не може да те спаси?  Нима Христос напразно се разпна за теб? Затова човек никога не трябва да се съмнява в силата на Христовата жертва. Затова в Църквата никога не можем да кажем на никого, каквото и да е направил, какъвто и да е той: „Не знам какво да правя с теб, чедо… Такъв, какъвто си станал, няма спасение за теб. Никой не може да те спаси!“. Това е недопустимо в Църквата. За всекиго, какъвто и да е той, има възможност за спасение, колкото и да е грешен, колкото и злини да е извършил, и това е лесно, ако с покаяние се обърне към Бога. Една дума е казал разбойникът и се е спасил, но я е казал от сърце. Сърцето му се е пречупило и в съкрушението си той е казал на Христос: „Спомни си за мене, Господи, когато дойдеш в царството Си“. И е чул отговора: „Истина ти казвам, днес ще бъдеш с Мен в рая“.

Из писмата на св. архиепископ Лука Войно-Ясенецки до свещениците от Симферополска и Кримска епархия (6 юни 1952 г.)

Бъдете твърди в ревността си за Божията правда, за каноните и постановленията на Църквата.

До моето знание достигна, че възприемници (кръстници) при кръщаването на младенци често пъти стават хора, които не знаят никакви молитви и дори не умеят да се прекръстят, жени, имащи некръстени деца, и хора, незнаещи дори дали са били кръстени.

Кръщаването на младенци в Православната църква се извършва по вярата на техните родители и възприемници, чието задължение е да обучават децата на Божия Закон, молитви и благочестие. Това, разбира се, не могат да направят възприемници, които сами не знаят и най-простите молитви, не умеят да се кръстят и по време на тайнството кръщение се смеят на произнасяните от свещеника молитви-заклинания над сатаната.

„Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа… както и ни избра чрез Него, преди да се свят създаде, за да бъдем свети и непорочни пред Него с любов, както предопредели да ни осинови за Себе Си чрез Иисуса Христа, по благоволение на Своята воля“

(Еф. 1:3-5)

Св. ап. Павел казва нещо много важно, за което трябва да внимаваме. Той употребява глагола „предопредели“ (προορρίσας). Смятам, че този глагол в Новия Завет, и най-вече в посланията на св. ап. Павел, трябва да се тълкува буквално от προ-ορώ: „пред-виждам“. Ще рече, не че Бог предопределя в онзи смисъл, в който днес ние казваме този е предопределен за еди-какво си, сякаш Бог ни е поставил да правим нещо и щем-не-щем ние го изпълняваме, тъй като сме предопределени за това.

Не. Бог е видял отпреди и е познал отпреди всеки човек, който свободно и непринудено е щял да приеме да стане Божи син по благодат и да бъде свят и непорочен пред Него с любов. Всичко, което Бог е направил за нас, го е направил от любов. Нашето сътворение, съществуване, живот, Въплъщението на Бог Слово, всичко Той е направил, движен от безкрайна любов. Не по принуда, Бог не се подчинил на някаква потребност на Своята природа или на нуждата на любовта, а доброволно, по Своя воля е създал човека. Бог е поискал и е създал човека, Той е поискал и е станал Човек, Той е поискал и се е разпнал и т. н. Когато е създал човека, Той му е дал възможност реално да стане Божи син, но чрез Иисус Христос. Да стане реално Божие чедо чрез Христос, участвайки в Неговия живот. Когато се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови, ние ставаме едно с Христос, съединяваме се с Него, Христос пребъдва в нас и ние в Него. Така ставаме истински Божии чеда – след като сме братя на Иисус Христос, след като в нас тече Неговата кръв и живот.

Превърни своето отчаяние и неверие в молитва. Кажи: "Боже мой, не вярвам. Господи, губя Те!" Архимандрит Йоил Янакопулос казваше: "Христе мой, дръж ме, губиш ме! Загуби ме!" Той превръщал чувството си на отчаяние в молитва, не се молил само в добрите моменти на душевно умиление, а превръщал в молитва и трудните моменти, когато чувствал, че е нищо, една дрипа.

Св. Порфирий казвал: "За да се покае душата, трябва да се събуди. В това събуждане става чудото на покаянието и тук е мястото на произволението на човека. Човекът съучаства в събуждането. Събуждането обаче не е дело само на човека, понеже не е достатъчно само моето желание, което е немощно". Трябва да разберем това - нашето желание е безсилно, недостатъчно, имаме дълбок недостиг в себе си, недостиг във всичко, което правим.

Кога започват неврозите? Неврозата е един дълбок душевен сблъсък. Какво се сблъсква в нас? В неизразимата дълбочина, в несъзнателната, тъмна част на нашето аз се сблъсква това, което сме, с това, което бихме искали да сме. Това, което сме, с това, което са ни казали, че трябва да бъдем. Там, в този сблъсък се раждат неврозите.

Разговор с архим. Харалампи Пападопулос след беседата му "Молитвата е среща на две тайни" (в две части тук и тук)

За постигането на исихия или безмълвие

Със сигурност е много трудно човек да събере ума си. Днес вече говорихме за един важен аспект на  молитвата. Молитвата има много измерения и едно от тях е проблемът, за който говорите - как може човек да събере ума си, за да се помоли истински. Истината е, че умът не се събира лесно, много е трудно. Отците на Църквата често говорят за това, считайки го за последица от грехопадението, тоест за заболяване на ума.

Първото нещо, което трябва да правим, колкото и да ви се струва странно, е когато започнем живота по Христос и имаме много помисли, да не се смущаваме от това. Тоест, когато ми идва една мисъл в молитвата и аз се смущавам защо да я имам, или защо да е така, тогава проблемът се увеличава. Св. Порфирий казва: когато се молите, не се молете с тревога и паника, защото, ако се молите за нещо в такова състояние, тогава това увеличава тревогата и безпорядъка във вас.

Същото става  и с помислите, тоест трябва да разберете, че е „естествено” да се случва - това е умът. Неизцеленият ум не може да остане спокоен, концентриран  в едно нещо и прескача от едно  в друго, прави сценарии, ужасяващи сценарии. Например детето ти отсъства, закъснява да се прибере и умът започва да прави сценарии - ще ми го докарат пребито, ще се обадят от полицията и т.н. Или имаме други помисли - на клевета, ревност, завист и т.н. Първото е да приемем това за факт. Казваш добре, това е, успокой се, отпусни се, продължи молитвата си. Дори един старец ни казваше, че когато си в храма и умът ти се отклонява и започваш да мислиш какво ще ядеш, какво ще правиш, мислиш за мъжа си, за децата и за всичко друго, което те измъчва и занимава, не се смущавай, събери го и го постави отново в храма. Той се отклонява, върни го отново в храма, но това да става нежно, благо, спокойно, не със смут, тревога, чувство за вина и с натрапчивост, защото това увеличава тревогата, а тревогата увеличава и помислите.