Един път отидох в килията на преподобния старец Порфирий – по онова време той вече беше загубил светлината на очите си. Повика ме до себе си, с голяма бащинска любов ме хвана за ръката и с много радостно изражение ми каза: „Помни, дъще моя, думите, които ще ти кажа, защото ще се наложи да ги запишеш за полза и на други души“.

Именно тези думи на светия старец, по силата на светото послушание, са причината да се намирам днес тук, като приехме със смирение поканата на Високопреосвещения митрополит на Верия, Науса и Кампания Пантелеймон, за което много му благодаря. Не знам доколко ще успея да докосна вашите търсещи святост сърца. Защото всеки път ме придружава страхът, че няма да съм на висотата на достойната за удивление личност на светия старец Порфирий и на неговото духовно богатство. Нещата, които ще разкажа, ще бъдат съвсем недостатъчни. Неизбежно времето е кратко и словото – бедно. Това ще бъдат капки от непресъхващия и духоносен извор на духовни поучения от христоносния, богоречив, харизматичен и опитен наставник, преподобния наш отец Порфирий, който с много загриженост и любов, с голяма бащинска нежност, бликаща от любящото му сърце, ме ръководи по дългия път на моето духовно съзряване.

„Кое ще ни отлъчи от любовта Христова – скръб или утеснение“ (Рим. 8:35), или лошите новини, или пониженият стандарт на живот, или коронавирусът? 2020-та година беше ужасна – страхувахме се, лишихме се от спокойствието си и от близките си хора, карахме се и се отчайвахме. Но ще мине няма и месец и ще дойде Рождество Христово“. 

Какво ни казва Евангелието за изминаването на този път

Ако четем Свещеното Писание не само като разказ за случили се събития, но и като ръководство за действие, така или иначе всеки призив на Господ към човека ще трябва да съизмерваме със себе си.

Освен това, ако призивите на Господ към персонажите от Стария Завет ни напомнят, че трябва да бъдем готови за послушание към Него (при това често старозаветните изисквания на Бога към нас трябва да бъдат разбирани алегорично – наистина, не може да сме длъжни да принесем децата си в жертва, ако чуем глас от небесата, по-скоро спешно трябва да се насочим към някой психиатър), то в Новия Завет Господ от момента на Своето въплъщение говори вече непосредствено и лично на всекиго от нас.

Ето, и в Евангелието според Лука Бог чрез ангелите се обръща не само към пастирите в полето. И далеч не само пастирите отговарят на Неговия призив.

На 21 ноември 1991 г. почива един от ярките съвременни светци и чудотворци отец Яков Цаликис, игумен на гръцкия манастир „Преп. Давид“. Той беше канонизиран от Вселенска патриаршия през 2017 г. Паметта му се чества на 22 ноември, за да не съвпада с големия празник на Въведение Богородично.

Притеснението е най-голямата болест

Оплаквах се на преподобни Давид за маслините, които отсече онзи безбожник и казвах: „Свети Давиде, нима оставих всичко и дойдох тук, за да се грижа за твоите работи с толкова имоти?“. Посред бял ден от иконостаса се чу един шум, тоест светата му икона изчезна от иконостаса, простете ми, и застава един монах на северната врата на олтара, там, където е архангел Михаил, и ми казва:

- Отче, не се притеснявай, защото най-голямата болест за човека е притеснението.

И веднага стана невидим след тези думи и се върна на мястото си (на иконостаса). Предавам ви го, чеда мои, да го знаете: най-голямата болест за човека е притеснението.

Не проклинам

Имахме един кестен, на триста години беше. Отсякоха го и го взеха – един нечестив лесничей го отнесе в дома си да направи дограма. Аз научих чак след 15 дни, че са го отсекли. Е, чеда, аз сега какво да правя – да служа всенощно бдение, Литургия или да ходя да пазя кестена? И казах: „Свети Давиде, да им въздадеш според делата им, да не им се случи нещо лошо, но да ги просветиш“.

Животът на човека е преплетен със страха.

Това се дължи на падението на първия човек в рая и прогонването му оттам.

От първия миг на своето раждане човек усеща въздействието на страха, тъй като се изправя пред непознатото в този свят.

С напредването на възрастта идва и досегът с падналия ближен и като цяло със социалната среда. Страхът нараства и се превръща – кога подсъзнателно, кога съзнателно – в стресиращо мъчение, което бележи живота му.

Тиранията на страха го преследва постоянно и достига своята кулминация в последните дни и часове на живота му, когато е призован да се изправи пред смъртта.

Има ли начин или възможност човек да се освободи от мъчителния и разтляващ плен на страха?

Разбира се, че съществува както начин, така и възможност, когато човешката воля срещне волята на Въплътилото се Слово на Бог Отец и когато вечният призив „не бой се, само вярвай“ (Марк 5:36) се превърне в живот и убеждение на поразения от страха човек.

Когато Богочовекът Господ иска вяра от Своето създание, за да го освободи от тиранията на страха, той всъщност иска онтологична вяра. Тази вяра не е външно, повърхностно състояние, а дълбока вътрешна реалност.

Ще споделя с вас някои мисли, свързани с темата: дали литургичният живот е атрактивен за днешните младежи. Трябва първо да кажем какво е литургичен живот, кои са младите и кое е атрактивно за младия човек, младия студент. Очевидно, първо трябва да започнем от определянето на литургичния живот.

Смятам, че сте предложили тази тема, тъй като ASCOR (Асоциацията на румънските православно-християнски студенти) и студентите, свързани с тази организация, не са елитарна група. Целта на ASCOR е мисионерстването в университетска среда. Ако обаче организацията не успява да мисионерства в университетска среда, тогава тя ще се сведе просто до група с християнски, литургичен, национален, културен дух. Ако тя не успява да събира и мотивира студентите за християнски живот, така че да бъде символ за младия студент, то организацията не е направила нещо значимо. А животът на младежите от ASCOR е бил и би трябвало да бъде литургичен, защото ASCOR е свързана с Църквата и има благословението на Св. Синод на Румънската православна църква.