В началото на 80-те години на миналия век книгата на Татяна Горичева Как срещнах Бог в Съветския съюз беше публикувана на гръцки език. Татяна Горичева е професор по философия и е назначена да преподава марксистка философия в Ленинградското медицинско училище. Тя обаче изненадва учениците си, защото напук на всички „добри“ съветски „нрави“, започва да им преподава екзистенциална философия и затова е уволнена.

Но нито Сартр, нито Камю успяват да ѝ дадат смисъла на живота. След това тя се обръща към индуистките философии и практики и се отдава на йога. И там обаче не може да намери отговор на своите търсения и накрая по лабиринтни пътеки открива православната вяра.

Тази промяна в живота ѝ донесла много радост, но и ѝ създала врагове. Приятели и бивши единомишленици се отдалечили от нея. В тази малка книга тя описва своя път и търсения, докато открие „безценния бисер“! На едно място тя описва случая, довел до нейното обръщане:

Слово на преподобния наш отец Арсений за човешките дела

Както е безспорно, че всички ние бихме желали да бъдем в небесното царство, така не подлежи на съмнение, че при цялото ни желание да влезем в него почти всички ние по пътя към него сами на себе си поставяме препятствия, заради които оставаме извън него. В какво точно се състоят тези препятствия, които поставяме сами на себе си? Какво да отговорим на това? Ще отговорим със следното, което някога ангелът показал на преподобни Арсений, наричан Велики.

Веднъж, както си седял в килията, Арсений чул глас, който му казал: „Приближи се и аз ще ти покажа човешките дела”. Той станал и отишъл на някакво място. Там Божият ангел му показал човек, който насякал тежък товар дърва, опитвал се да го вдигне, но не можел. И вместо да намали тежестта този човек отново почвал да сече дърва и да ги добавя към товара. Така той правил много пъти.

Малко по-нататък ангелът показал на Арсений друг човек, който стоял при един кладенец, вадел вода от него и наливал в много малка кофа, от която водата отново се изливала в кладенеца. „Почакай още малко, – казал тогава ангелът, – и аз ще ти покажа още нещо”. И ето, Арсений видял църква и двама мъже, които седели върху конете си и се мъчели да вкарат през вратата на храма един ствол на дърво, но понеже държали ствола напреки на вратата и никой от тях не искал да обърне дървото по дължина, така и двамата оставали извън църквата.

Веднъж, през пости, посетих стареца Климент.[1]

- Хайде, сядай да хапнеш нещо! – ми каза.

- Благодаря, – отговорих, – но не съм гладен, нахраних се вкъщи.

- А не постиш ли? – учудено попита той.

- Постя, разбира се, но казах Ви, тъкмо ядох вкъщи и не съм гладен.

- Как тогава постиш, след като казваш, че не си гладен? – усмихна се аввата.

Старецът казваше: „Да постиш означава да си гладен. Ако в края на един постен ден не чувстваш глад, това е един пропуснат ден, дори да си ял само постна храна. Постът означава доброволен глад, като помним, че не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста (Мат. 4:4)“.

В тези дни на Рождественския пост, които ще ни отведат до тържеството на въплъщението Господне, Църквата ни предупреждава сурово и ясно с думите на Самия Христос. В днешната притча за безумния богаташ Христос говори за препълнените хамбари с материални блага; но ние всички сме богати по много различни начини и не е задължително материалното да е на първо място. Колко твърдо се основаваме на своите взаимоотношения с Бога, каква надеждна опора намираме в евангелските думи – в думите на Самия Христос, в учението на апостолите, в православната си вяра! И колкото повече живеем, толкова повече натрупваме мисли, знания, а сърцата ни стават все по-богати на чувства в отговор на красотата на Божието слово.

Но не това ни спасява: спасява ни силата Божия, Божията благодат, която постепенно ни учи и може да ни очисти и преобрази. Макар че Бог ни дава неограничено Своята благодат, ние се оказваме способни да приемем Божиите дарове в много малка мяра. Почти неспособни сме да разгърнем благодатта в сърцето си; решимостта на волята ни изневерява; не ни стига смелост да вървим по пътя, който сами сме избрали, защото е така прекрасен и животворен.

Новото в Новия Завет е също и в това, че хората получават ново разбиране за Бога: това не е храмовото ритуално божество. Той е редом с нас във всекидневието, например на сватбата в Кана Галилейска.

Тази мисъл е тежка. Много по-просто е да отдадеш на Бога дължимото като отидеш в храма, а след това да живееш, както дойде, макар че Св. Писание ни най-малко не дава основание за това. Все по-често православните възприемат Бога като храмово божество, а богообщението като храмово благочестие.

Богообщението е „скромна“, ненатрапчива, всекидневна „двустранност“ в отношенията между човека и Бога, подобна на тази, която всеки човек познава в общението с любимите си хора. Главното е взаимната устременост един към другиго. Човек се обръща към Бога в своята душа: „Господи, аз съм тук“. И веднага в отговор чувства, усеща, че Господ говори: „И аз съм тук“…