Преподобни Яков Цаликис (1920-1991) е канонизиран от Вселенската патриаршия през 2017 г. Паметта му се чества на 22 ноември.

… Притеснявах се и се разболях от тревоги за манастира – не поради отците, макар че и ние си имаме своите проблеми. Често пъти, когато отците работят, има и амбиции, има и изкушения, скандали. Имахме един малък имот, беше на четиристотин години… При отчуждаванията 1932-1938 г. безимотните взеха имотите.[1] Към 20-30 хиляди декара взеха светските хора. И горите, разбира се, станаха общински. Е, ние имаме хора, всички хора помагат на манастира. Нямаме нужда нито от имоти, нито от собственост, но тъй като имаме една малка маслинова горичка и няколко нивички, те ни дават по малко жито и хляб. Днес тук е отец Яков, идват хората и помагат на манастира. Утре ще умра. В манастира има шестима отци, може да дойдат още двама-трима, да станат петдесет. Е! Как ще живеят те, ако нямат малко хляб в манастира? Да стане нещо извънредно и да нямат малко зехтин, да няма откъде да съберат малко маслинки? Бог, разбира се, помага и никого не оставя, грижи се за хвъркатите в небето, а колко повече за нас. Но ние като хора защо да не се погрижим манастирът да има няколко ниви, колкото да изкарват хляба си отците, и една маслинова гора – след като манастирът е имал хиляди декари?

Предлагаме на читателите на Двери още един откъс от книгата "Образци на пастирско служение в Русия през 18-20 в." на митрополита на САЩ, Канада и Австралия Йосиф (Босаков). Текстът в Двери е част от разказа за прот. Валентин Амфитеатров (1836-1908), грижовен пастир, прозорлив духовник, вдъхновен проповедник.

С назначаването на о. Валентин в Москва започнал нов период в пастирската му дейност, който е най-продължителен и плодотворен.

Храмът „Св. Константин и Елена“ не бил много известен и малко хора го посещавали. Но отец Валентин доказал, че ревностният свещеник може да привлече богомолци и в непосещаван храм. Той служел сам, нямал дякон.

Но след време хората започнали да се стичат с радост в храма на о. Валентин, за да се молят, да разкрият на духовния пастир своята душа, да излеят натрупаната мъка, да поискат мъдър съвет. Отецът посрещал всички с топлина и мъдрост. Той лекувал всички души. Неговото пастирско слово докосвало духовната струна на всяко човешко сърце. Славата на о. Валентин като голям молитвеник, опитен, мъдър и благодатен пастир и талантлив проповедник бързо се разпространила дори извън пределите на Москва.

Отец Валентин живеел в Москва, в малка къща на брега на Москва река, зад Смоленския пазар. Всяка сутрин бързал към своя храм да се моли за хората. Той желаел спасението на всички. В човека виждал на първо място създание Божие, сътворено само за блаженство. Затова всички хора му били близки и скъпи като деца Божии.

Духовният живот за човека е като слънцето за растението. Не случайно, когато говорят за него, много авторитетни хора, както духовници, така и миряни, го уподобяват на „добрата част“, „едното потребно“ (Лука 10:42). Духовният живот не само вдъхновява, но дава конкретни и практически указания за живота на всеки.

Важно условие за духовния живот е умелото и опитно ръководство. На духовен език то се изразява с думата „старчество“.

Както е известно, старчеството е явление от монашеския живот. То е възникнало в епохата на организираното монашество, за да поддържа у иноците истински духовен живот. По-надареният духовно, по-изкусният в подвизите монах става старец, за да помага на своите събратя с пример и наставления в борбата със страстите, за да постигат даровете на духа. Но славата на големите старци преминала отвъд манастирските стени и към тях на тълпи се стичали и миряни. В Русия такъв отворен към света старец бил възстановителят на старчеството Паисий Величковски. В средата на 19 в. Оптинските старци още по-широко отворили за света вратите на своите килии. Служението на народа изместило на заден план чисто монашеската употреба на старчеството. С течение на времето то се разпространило толкова много, че излязло от манастирското общество и навлязло в света.

Ярък представител на духовните старците с немонашески произход е отец Алексей Мечов (1860-1923 г.).[2]

На 19 септември в древния манастир на св. Йоан Богослов на о-в Патмос се чества откриването на св. мощи на преподобния отец Амфилохий (Макрис; 1889-1970), канонизиран от Вселенска патриаршия през 2018 г., и пренасянето на мощите му в този манастир. Откриването на мощите му става през 1981 г. и е съпроводено с множество чудесни знамения. Публикуваме откъс от словото на Верийския митр. Пантелеймон, посветено на новопрославения светец, включено в сборника „Преподобни съвременни отци на Църквата“, предстоящо издание на Русенска митрополия.

През изминалите десетилетия по Божия благодат се явиха много преподобни, които оставиха своята следа в църковния живот. Между тях е и св. старец Амфилохий от о-в Патмос, старецът Амфилохий (Макрис).

Божията благодат го изпраща в критично за Църквата време, но и за цялата наша страна и по Своя благ промисъл го дари с онези харизми, които бяха най-необходими за мисията, която му бе възложена.

Старецът Амфилохий живя в епоха и на място, които имаха абсолютна необходимост от него. Живя на острова на Откровението, в годините, когато Патмос беше първоначално под властта на турците, а след това на италианците. Години, трудни за православните, които страдаха от забраните на турците и религиозната пропаганда на римокатолическите завоеватели, в години, когато монашеството беше в криза, тъй като беше изоставило киновийния начин на живот и беше преминало към идиоритмичен.

Откъс от третия том с беседи на Лимасолския митрополит Атанасий „Изкуството да живееш със себе си“, издание на „Двери“, който скоро ще излезе на книжния пазар

Ако човек свикне да изпитва доволство в греха, ако обикне своите страсти, след това ще трябва да положи труд, за да промени този навик на душата си. Някой, например, който е свикнал да яде твърде солено, не може да приема останалите храни – те все му се струват напълно безвкусни, макар и да са по-здравословни, по-природни и да са му препоръчани от лекарите. За да свикне с тях, такъв човек трябва да положи усилие. Така е с всяка страст. Пияният вижда бутилката вино и за него това е най-любимото нещо на света. Знаете вица, в който един пиян отишъл да се изповядва и духовникът му казал:

- Трябва да разбереш, че алкохолът е най-големият ти враг!

На другия ден пак го намерили пиян. Духовникът го запитал:

- Не ти ли казах да не пиеш?

- Да, но казахте и да обичаме врагове си.