Ние съдим всички и всичко. Без да сме в състояние да знаем всички обстоятелства, ние стигаме до своите заключения, като правим собствени предположения за човека и за неговите действия. И, честно казано, рядко съдим някого добросъвестно и безпристрастно. Винаги имаме нещо лошо да кажем за другия, докато добра дума почти не излиза от устата ни. Освен ако, разбира се, този, когото съдим, сме самите ние. Там изведнъж ще намерим много извинения и смекчаващи обстоятелства, за да оценим положително своето отношение към другите.

Ние сме в центъра на вселената, а целият останал свят се върти около нас. Не позволяваме извиненията, които осигуряваме за себе си, да съществуват за другите. В никакъв случай! След като сме убедени, че сме преценили правилно, то – край! Всичко е ясно! И така върви животът: отравяме мислите си със злоба към другите, отровата на злобата започва да тече в кръвта ни и в крайна сметка се потапяме в злото.

На 27 февруари се чества паметта на преп. Ефрем († 1998 г.), живял в светогорския скит „Катунакия“. Той е един от съвременните свидетели на Христовата църква, когото Бог прославя приживе и след смъртта му с благодатни дарове. Неговото житие на човек, който искрено и безкомпромисно търси Бога, минава през старостилния разкол в Гърция, но заради чистотата на сърцето и липсата на лукавство Христос го връща в Своята църква. Негови са думите: „Разколът става лесно, единението е трудно“. Предлагаме откъс от книгата на Русенска митрополия „Съвременни старци на Православието“, посветен на послушанието като добродетел. За преп. Ефрем основата на монашеското послушание е физическото усилие, трудът, желанието да изпълниш волята и да помогнеш на стареца или другите братя. Това послушание в труда има предимство пред личните духовни преживявания и „благочестие“. В този смисъл без послушание истинската молитва е невъзможна, защото човек не се е научил да жертва своята воля и егоистично желание заради ближния. Това учение за послушанието няма нищо общо с послушанието като отказ от отговорност, от различаването на добро и зло, на греха от правдата, което води до религиозна патология и духовна зависимост.

Много често старецът Ефрем се оплакваше, когато слушаше похвални слова и разкази за чудесата на отминали и съвременни светци, защото казваше, че за светците е нормално да вършат чудеса, а за хората – да им се удивляват, но въпросът е по какви пътища вървим самите ние и дали подражаваме на техния начин на живот, който ги е отвел до такива духовни висоти и ги е изпълнил с чудотворната Божия благодат. Днес, когато почитаме светия старец, нека го послушаме и опишем няколко от неговите пътища, неговите мисли, убеждения, действия, които го доведоха до прегръдката на Авраам, както казва Писанието. И който реши да подражава на някои от тях, ще получа полза, защото ще изпълни казаното: „Почит към светеца е подражаването на светеца“. Основно място в учението на стареца заемаше послушанието като единствен сигурен път към спасението и рая. Повтаряше, че това му казвал истинският исихаст старецът Йосиф Пещерник: „Може да се причастяваш и да не се спасиш, може да постиш и да не се спасиш, може да бодърстваш в молитва и да не се спасиш. Ако имаш послушание, със сигурност се спасяваш. И Самият Христос беше „послушен дори до смърт и то смърт кръстна“ (Фил. 2:8)“.

Какво е да бъдеш свещеник в хоспис, където хората очакват смъртта, а дните до нея са отброени. Разказва отец Христофор Хил, англичанин и православен свещеник, който дълги години служи в първия московски хоспис, в едно интервю за „Православие и мир“.

- По какво църковното служение в хосписа се отличава от всяко друго служение?

- Тук трябва повече да се организираме и съобразяваме. В енорията всички хора са като цяло здрави, а тук нуждите и възможностите са абсолютно различни. Правя незначителни съкращения в Литургията, тъй като силите на хората са малки. При нас всичко е максимално просто, певците са двама.

Някои неща, които в обикновените енории се пеят, при нас се четат. Символа на вярата и „Отче наш“ произнасяме всички, а не ги пеем. Хората просто не са в състояние. Затова пък се вместваме в петдесет минути, максимум час, хората не се уморяват, могат с радост да се причастят. Дори успявам да прочета проповед, съвсем кратичка, не в стила на св. Йоан Златоуст (смее се).

В обикновената енорийска практика преди четенето на Символа на вярата дяконът и свещеникът казват: „Двери, двери, в премъдростта да внимаваме!“, и после изпяват Символа. А при нас няма врати, затова обикновено повтарям това, което свещениците казват в този момент в олтара – обръщам се към събралите се и казвам: „Христос е посред нас“. И тези, които са в храма (днес например бяха десет души), отговарят: „Е и ще бъде!“.

Разказът за представянето на четиридесетдневния Иисус Христос в храма съгласно изискването на Моисеевия закон се съдържа в Глава 2 на Евангелие според Лука. Евангелистът пояснява подробностите, както и в други случаи, когато пише за еврейските религиозни обичаи (което дава основание да се смята, че той е писал благовестието си за читатели-неевреи).

В кн. Левит са дадени разпоредбите за очистването на жената, родила момче или момиче съответно: След като изтекат дните на очистянето ѝ, за сина или дъщерята, тя трябва да донесе на свещеника при входа на скинията на събранието едно шиле за всесъжение и млад гълъб или гургулица за жертва за грях. Той ще принесе това пред Господа и ще я очисти, и тя ще бъде чиста от кръвотечението си. Това е законът за оная, която е добила мъжко или женско. Ако пък не бъде в състояние да донесе агне, нека вземе две гургулици, или два млади гълъба, един за всесъжение, а други за жертва за грях, и свещеникът ще я очисти, и тя ще бъде чиста (12:6-8). Тъкмо тези разпоредби са изпълнили св. Дева Мария и Йосиф Обручник на четиридесетия ден от раждането на Иисус Христос, както се вижда от разказа в Лука 2:22-24. И Църквата още в дълбока древност е разпоредила да се отбелязва това събитие на четиридесетия ден след Рождество Христово, разбира се, след окончателното установяване на празнуването на Рождество на 25 декември.

Скъпи ми отец Доситей, с колкото глас ми е останал едно ще ти кажа: добрият духовен отец не е нито строг, но нито и винаги снизходителен. Веднъж така, друг път иначе – в зависимост от човека, от възрастта, от здравето на всеки човек, в зависимост от силите. И особено да изпитваш наследствеността, която много духовни отци не вземат под внимание. Наследствеността, независимо че е 30%, оказва въздействие върху човека. И понеже хората в наше време не знаят да се борят духовно, обикновено оставят лошата наследственост (тъй като имаме и добра наследственост) да нараства и 30% стават 50%, а 70-те стават 100%. Разбира ли?

Значи изключително важно е, още щом седне изповядващият се, да го попиташ: откъде си? Дори и произходът има значение, и селото, от което е някой, има своето значение. Един е жителят на село Трите маслини, друг този от село Пелентри и трети е този от село Каминария, независимо че са близо. Ако духовният отец не вземе предвид това, тогава ще прави много грешки, както ти описа преди малко с примера на свети Никодим. И се надяваме тогава да се поучи от грешките си. Това е един метод, макар и не от най-добрите, но в православието обикновено се учим и от грешките си.