Помолиха ме да кажа нещо за смъртта – за подготовката за нея и за това как можем да мислим за нея и да я посрещнем.

Паметта за смъртта

Като начало бих искал да се опитам да разсея отношението към смъртта, което се е развило в съвременния човек: страх, отхвърляне, усещане, че смъртта е най-лошото нещо, което може да ни се случи, и че трябва да се стремим с всички сили да оцелеем, дори ако оцеляването много малко прилича на истинския живот.

В древността, когато християните са били по-близо както до езическите си корени, така и до разтърсващото, потресаващо преживяване на обръщането, до откровението – в Христа и чрез Христа – на Живия Бог, за смъртта се е говорело като за раждане във вечния живот. Смъртта е била възприемана не като край, не като окончателно поражение, а като начало. Животът се е възприемал като път към вечността, в който човек е можел да влезе през отворената порта на смъртта. Ето защо древните християни толкова често са си напомняли за смъртта, ето защо в молитвите, които св. Йоан Златоуст ни е предал като ценно наследство, има редове, в които молим Бога да ни даде смъртна памет. Когато съвременният човек чуе такива неща, той обикновено реагира с отвращение, с погнуса. Дали тези думи означават, че трябва да помним, че смъртта виси над нас като Дамоклев меч и празникът на живота може да завърши трагично, жестоко във всеки един момент? Дали те ни напомнят всеки път, когато срещнем радост, че тя непременно ще премине? Означават ли, че се стремим да помрачаваме светлината на всеки ден със страха от предстоящата смърт?

„Дендритите, висящи на дървото на живота, процъфтяват в добродетели като добри плодове на Духа“

Монашеството се ражда през Късната античност в пустините на Египет, Сирия, Палестина и Мала Азия, в своеобразен диалог с развитието на градското християнство. Както е известно, християнството е градска религия, неговата структура следва административната организация на Римската империя. С края на антихристиянските гонения църковните общини в градовете на империята укрепват, разрастват се и тръгват по един нов път на развитие – с всичките плюсове и минуси на новото състояние. Свободата на вероизповедание постепенно отстъпва място на покровителството от държавата, която с цялата си репресивна мощ застава на страната на религията, спечелила за четири века със своя евангелски радикализъм сърцата на стотици хиляди римски граждани. Това изправя християнските общини пред непознато за тях предизвикателство – да бъдеш християнин вече носи и ползи за земното устройване на живота, виното на апостолската проповед за безрезервно следване на Христа се размесва с водата на присъщия за човека комформизъм. Това се оказва проблем за множество християни и най-вече за онези, които не желаят (или не могат) да живеят християнската си идентичност в условията на имперската Църква. Така краят на гоненията срещу Църквата съвпада с бурния разцвет на монашеството във всички региони на Империята – както на Изток, така и в най-западните й части. В църковния живот се поражда един център, който трябва да напомня на вярващите, че Царството Божие не е от този свят, но всеки е призван да отгледа съкровено неговото семе в сърцето си – тайно и независимо от светските велможи.

Днес ми се иска да задам и на вас, и на самия себе си въпроса: какво търсим в Църквата? Първо, ние често търсим в нея успокоение, лекарство за неврастения, помощ в болестта, бедата, отговори на измъчващите ни въпроси, сили. Второ, понякога търсим в нея идеология, традиционната вяра на древната Рус, нашата родна религиозност, религиозно обосноваване на държавната идея. Трето, понякога търсим в Църквата православната култура: пеенето, иконописта, архитектурата. Четвърто: случва се да търсим в нея начин за удържане на себе си от злото, греха, порока, с една дума – юзда. А всъщност? Всъщност в Църквата е нужно и има смисъл да търсим единствено Иисус Христос! Защото ако Той влезе в живота ни, в него наистина всичко се променя! Господ учредява Църквата само с една цел: да бъде тя място за срещата ни с Него. И когато Той влиза в нашия живот, то и успокоението идва в него, и получаваме помощ в болестта и бедата, и ни идват сили.

Христос наистина ни укрепява. Отварям трета глава от книгата Деяния на светите апостоли – вероятно си спомняте как евангелистът описва изцеляването на хромия, който седейки пред входа на храма, проси милостиня. И Петър казва на този болен човек: „... сребро и злато аз нямам, а каквото имам, това ти давам: в името на Иисуса Христа Назорея стани и ходи! И като го хвана за дясната ръка, изправи го; и веднага му заякнаха коленете и глезените...“ (Деян. 3:6-7). Заякват коленете и глезените на сакатия – Христос ни укрепява, когато Го срещаме в живота!

Ако един страничен човек разбере за съществуването на нашия болничен храм „Покров на Пресвета Богородица“, може би веднага ще си зададе множество въпроси.

Преди всичко, за какво въобще тук съществува храм? И защо, ако това е храм, неговият живот е свързан с търсене на пари за лекарства, с най-разнообразна работа сред децата, с помощта, която им оказват нашите енориаши в решаването на най-различни проблеми? Защо тук има компютърен клас? Защо тук има рисувателно студио, където децата създават картини и правят анимационни филми? Защо тук има млади хора, които пеят с децата под звуците на китара? И изобщо, какво е това: храм или благотворително дружество? Храм или детски образователен център? И така нататък.

Отговорите на тези въпроси са пределно лесни. В живота ни всичко става осмислено, когато Бог влезе в него. По-точно, когато започнем да разбираме, че Бог е влязъл в нашия живот. В болницата, където имаме работа с много тежко болни малки човеци, да забравяме, че в живота ни, толкова труден, присъства Бог – е наистина страшно.

Защото тогава всичко започва да се руши! Тогава откриваме, че са болни не само децата, но и техните родители; откриваме, че всъщност и лекарите са болни; че всички ние живеем със своите диагнози! И прочее, и прочее, и прочее. Тогава усещаме жестока умора. Тогава се разкрива пълното ни безсилие...

Чувствата, които изпитваме, не бива да се бъркат с мислите, които формират съзнанието ни или произтичат от него. Чувствата са действителни и естествени, а мислите са правилни или погрешни. Всеки изпитва чувство за справедливост. Упрекът или обидата ни натъжават. Тъжно ни е, когато работата ни не е заплатена, усилията ни не са оценени, а грижите ни не са отплатени. Чуждото преживяване заслужава съчувствие и то не е нито истинно, нито лъжливо. Друго нещо е разбирането, когато нашите впечатления и чувства бъдат осъзнати, издигнат се до равнището на проблем и получат определено съдържание. От този момент нататък разбирането става истинно или лъжливо. Естественото чувство за справедливост трябва да се разграничава от вярното или погрешно разбиране за справедливост.

За някои хора понятието за справедливост включва отмъщението, като смятат чувството за отмъщение за легитимно, намират му теоретична обосновка и практическо приложение. Ако някой ме удари, трябва да му отвърна, защото в противен случай „безнаказаността ще събуди в него животински инстинкт за насилие“. Децата често нараняват слабите и беззащитните, защото искат да се наложат. Същото се случва в армията, в затвора, във всяко човешко стадо, където отношенията се основават на правото на силния. Същото нещо напоследък се наблюдава и в живота на епархията. Епископът не носи отговорност за превишаване на правомощията си. Липсата на ограничения води до произвол. Възниква конфликт между чувството за справедливост, което очовечава обществото, и животинския инстинкт за насилие. Подобно на лава от вулкан, на повърхността на битието изригват пламъците на низките страсти: самоутвърждаване, жажда за власт и насилие, възмущение, нетърпимост и гняв.