Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (13 Votes)

801За да бъде любовта истинска, е необходима нейното упражняване и култивиране. Ако не обработиш една нива, тогава от нея ще поникнат само тръни. Много пъти в душите на хората виждаме да никнат тръни.

За съжаление, дори собствените си деца не обичаме, защото любовта към децата не е егоистичната любов, която ни кара да им купуваме разни неща, а е онази любов, която детето първо трябва да почувства в дома си, за да може след това и то да стане човек, който истински обича.

Бог е любов, а ние, хората, сме създадени по Божий образ. Следователно трябва самите ние да бъдем любов, а не да имаме любов. Човекът, който казва, че има любов, нищо няма, защото този, който има, не го казва, а го живее, преживява го и го вижда в живота си. Още повече си личи това, когато в живота има трудности, изкушения, но чоевк не губи тази красота на любовта.

На  Кръстопоклонна Неделя изнасяме  св. кръст в храма. Мярата на любовта е  кръстът. Това е мярата.  Важно е да изследваме смисъла на Христовия Кръст, за да можем да разберем дали обичаме, да разберем дали реално сме хора, които сме изпълнени с любов. Христос ни показа Своята любов чрез Кръста. Кръстът е мярката на Божията любов. Искаш ли да видиш колко Бог  обича  теб, и мен, и всички? Погледни Кръста. Там ще видиш един Бог, Който навежда небесата, става Човек, влиза в човешкия живот, в нашия живот, ходи сред нас, благотвори и изцелява всички, открива ни Неговата истина  - което е  израз на  любовта - и накрая се възкачва на Кръста. Не защото не можел да постъпи по друг начин, а защото искал да изцели немощта и неспособността на човека да обича; Той не  дошъл да ни спечели с Неговата сила. Затова влязъл в историята на света не като властник и  княз, за да ни подчини, а като  смирен Младенец, за да дойде при нас.

4.9705882352941 1 1 1 1 1 Rating 4.97 (34 Votes)

647601Всички сме чували как по време на св. Литургия дяконът отправя следното  прошение:

Християнски, безболестен, непосрамен, мирен свършек на нашия живот и добър отговор пред страшния Христов съд, от Господа да просим.

Темата за смъртта е малко жестока, но в тази беседа ще се опитаме да я подсладим. Факт е, че всички прошения на Църквата към Бога са за реални нужди на нашето битие. Те не са измислени, фалшиви, условни, а съвсем реални. Колкото и да чукаме на дърво, когато слушаме за край на живота - нали така казват някои: чукни на дърво да не умрем! - смъртта е неизбежна реалност за всеки от нас. И вместо да се страхуваме от нея, по-добре да я победим, да победим този страх. Докато човек се страхува, страхът го преследва. Ако се страхуваш от нещо, то те преследва. Ако го победиш, тогава не те преследва. И със сигурност, ние като чеда на Църквата, не трябва да потискаме тези неща в нашето подсъзнание. Не казвам, че трябва да мислиш ден и нощ за смъртта. От друга страна е добре човек да има реална представа за тези  неща. 

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (28 Votes)

heart-door"Когато жените обичат, те ни прощават всичко, дори и недостатъците. Когато не ни обичат, те не прощават нищо, дори достойнствата ни." Оноре дьо Балзак

Трябва да простя. Искам да простя. Старая се да простя. И чувствам, че не мога. Уговарям себе си, осъзнавам цялата важност на прошката, знам думите на Христос за опрощението „до седемдесет пъти по седем” (Мт. 18:22) и което е още по-страшно, за това, че „И кога стоите на молитва, прощавайте, ако имате нещо против някого, та и Небесният ви Отец да прости вам прегрешенията ви. Ако ли вие не прощавате, и Небесният ви Отец няма да прости вам прегрешенията ви” (Мк. 11:25-26), и изстисквам от себе си прошката, но чудото не се случва.

Но на Прошка задължително ще трябва да простя. С усмивка казвам: „Бог прощава и аз ще простя”, и вече почти сам си вярвам, но дълбоко в себе си знам, че тъкмо на този човек, тъкмо тази постъпка не мога да простя. На други хора може и да мога, ама на този негодник – никога, толкова голямо зло ми е причинил, толкова дълбоко ме е наранил и толкова ме боли досега – не, не мога! Може би вече не му желая злото и не го проклинам (което е някакъв напредък), но не мога да му простя.

Понякога дори най-искрено си мисля, че такива неща не могат да се прощават и че е справедливо – и мнозина ме подкрепят, тъй като в живота има въпиещо зло, обективно това е така.

А пък понякога искрено искам да простя и дори се моля за това, моля да ми се даде дарът на прошката – и чудото пак не се случва. Защо?

Днес, когато Църквата по един специален начин ни призовава към опрощение, към примирение, към освобождение, преди да навлезем във Великия пост, ми се ще да кажа няколко думи за митовете, свързани с прошката, а също да споделя някои размисли.

4.6666666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.67 (12 Votes)

216098.pЗа избора на житейски път на архиепископ Серафим (Соболев)

Различни са пътищата за спасение на хората; различни са и пътищата, по които някои стигат до избора на монашеството. Като студент имах двама приятели, и двамата от долния курс: Виктор Р. и Колечка С. След това всички се замонашихме, но всеки по различен начин подходи към това решение за високо духовно, но и опасно житие. Виктор – така го наричаха всички, с пълното му име, заради сериозността на неговите възгледи и поведение: не помня някога да се е смял открито, най-много да пусне някоя по детски мила усмивка. Нисичък, с едни замислени тъмни очи, с високо и широко чело, с бавни движения; но в душата му кипеше силен живот – не можеше да бъде наречен «топлохладен». Вътрешните му преживявания обаче бяха съкровени; към решенията той пристъпваше задълбочено, «принципно» (Виктор беше изключително способен ‒ най-задълбочен от трима ни), рационално. И когато постигаше нещо в ума си, предприемаше и съответните действия ‒ тихо, без много шум, но твърдо. И тогава не му трябваха никакви откровения, видения и дори прозорливи старци – и без това му беше ясно какво да прави.

По този път той стигна не само до убеждението за превъзходството на безбрачието и иночеството, но и до практическия извод за себе си, че трябва да приеме монашеството.

‒ Аз, ‒ ми каза той веднъж, ‒ не бих могъл сега да се отдам на манастирското иночество ‒не ми е по силите още, и нямам такова желание; но към ученото монашество, с Божията помощ, ще се присъединя: този път ми е ясен.

4.8367346938776 1 1 1 1 1 Rating 4.84 (49 Votes)
frthomashopko-620x350Професор протопрезвитер Томас Хопко е православен свещеник, богослов и проповедник. Роден е на 28 март 1939 г. в Ендикот, щата Ню Йорк, и умира на 18 март 2015 г. Той е една от влиятелните фигури в Православната църква отвъд океана както заради дългото му служение в православния богословски институт "Св. Владимир", така и заради популярността на неговите лекции и беседи. Негова съпруга е Анна, по-голямата дъщеря на известния руски богослов проф. прот. Александър Шмеман. Двамата имат пет деца, 16 внуци и трима правнуци.
 
За о. Томас Хопко всички казват, че е бил свещеник по призвание заради непосредствения си начин на общуване. Отец Томас е автор на много книги, студии и статии, преведени на различни езици, изнася лекции в много университети по света. Два пъти е изнасял лекции и в Духовната академия и Богословския факултет в София. 

Преди няколко години отец Хопко публикува "55 максими на духовния живот" с цел да вдъхнови християните към по-дълбок моливен и духовен живот. В интернет-пространството е широко разпространена тяхна видео версия, озвучена с песнопения на хора на института "Св. Владимир".

И понеже началото на новата календарна година е един от подходящите моменти за поставянето на нови цели в живота на всеки християнин, представяме на вниманието на читателите на Двери  известните "55 максими на духовния живот" от протопрезвитер Томас Хопко. 

 

И рече старецът...
Лакомото желание за храна се прекратява с насищането, а удоволствието от питието свършва, когато жаждата е утолена. Така е и с останалите неща... Но притежаването на добродетелта, щом тя веднъж е твърдо постигната, не може да бъде измерено с времето, нито ограничено от наситата.
Св. Григорий Нисийски
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.