Продължение от Глава трета
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Подир това върху Църквата връхлетя гонението, станалото през царуването на Максимин (имп. Максимин Дая, бел. ред.). И когато светите мъченици бяха доведени в Александрия, тогава ги последва и Антоний, като напусна монастира и говореше: „Да отидем и ние да се борим, понеже ни викат, или сами да видим борещите се“. А имаше голямо желание да стане свидетел и едновременно мъченик. И като не искаше да се предаде, служеше на изповедниците в мините и в затворите. Голяма беше неговата ревност да насърчава към готовност за жертва тъй наречените борци в съдилището, да посреща мъчениците и да ги придружава, докато умрат.
* * *
А съдията, като виждаше неговото и на другарите му безстрашие, както и тяхното усърдие, заповяда никой от монасите да не се явява в съдилището, нито въобще да пребивава в града. Тогава неговите другари всички решиха да се крият на този ден. Но Антоний толкова малко се безпокоеше от това, че дори изпра дрехата си и на следния ден застана най-отпред, като се показа на управителя във всичкото си достойнство. Всички се удивляваха на това, а управителят, когато минаваше със своето отделение войници, също го видя. Антоний стоеше неподвижен и безстрашен, като проявяваше нашата християнска доблест. Защото той искаше и сам да бъде свидетел и мъченик, както казахме по-горе.