Духовният живот за човека е като слънцето за растението. Не случайно, когато говорят за него, много авторитетни хора, както духовници, така и миряни, го уподобяват на „добрата част“, „едното потребно“ (Лука 10:42). Духовният живот не само вдъхновява, но дава конкретни и практически указания за живота на всеки.
Важно условие за духовния живот е умелото и опитно ръководство. На духовен език то се изразява с думата „старчество“.
Както е известно, старчеството е явление от монашеския живот. То е възникнало в епохата на организираното монашество, за да поддържа у иноците истински духовен живот. По-надареният духовно, по-изкусният в подвизите монах става старец, за да помага на своите събратя с пример и наставления в борбата със страстите, за да постигат даровете на духа. Но славата на големите старци преминала отвъд манастирските стени и към тях на тълпи се стичали и миряни. В Русия такъв отворен към света старец бил възстановителят на старчеството Паисий Величковски. В средата на 19 в. Оптинските старци още по-широко отворили за света вратите на своите килии. Служението на народа изместило на заден план чисто монашеската употреба на старчеството. С течение на времето то се разпространило толкова много, че излязло от манастирското общество и навлязло в света.
Ярък представител на духовните старците с немонашески произход е отец Алексей Мечов (1860-1923 г.).[2]