Животът на човека е преплетен със страха.

Това се дължи на падението на първия човек в рая и прогонването му оттам.

От първия миг на своето раждане човек усеща въздействието на страха, тъй като се изправя пред непознатото в този свят.

С напредването на възрастта идва и досегът с падналия ближен и като цяло със социалната среда. Страхът нараства и се превръща – кога подсъзнателно, кога съзнателно – в стресиращо мъчение, което бележи живота му.

Тиранията на страха го преследва постоянно и достига своята кулминация в последните дни и часове на живота му, когато е призован да се изправи пред смъртта.

Има ли начин или възможност човек да се освободи от мъчителния и разтляващ плен на страха?

Разбира се, че съществува както начин, така и възможност, когато човешката воля срещне волята на Въплътилото се Слово на Бог Отец и когато вечният призив „не бой се, само вярвай“ (Марк 5:36) се превърне в живот и убеждение на поразения от страха човек.

Когато Богочовекът Господ иска вяра от Своето създание, за да го освободи от тиранията на страха, той всъщност иска онтологична вяра. Тази вяра не е външно, повърхностно състояние, а дълбока вътрешна реалност.

Ще споделя с вас някои мисли, свързани с темата: дали литургичният живот е атрактивен за днешните младежи. Трябва първо да кажем какво е литургичен живот, кои са младите и кое е атрактивно за младия човек, младия студент. Очевидно, първо трябва да започнем от определянето на литургичния живот.

Смятам, че сте предложили тази тема, тъй като ASCOR (Асоциацията на румънските православно-християнски студенти) и студентите, свързани с тази организация, не са елитарна група. Целта на ASCOR е мисионерстването в университетска среда. Ако обаче организацията не успява да мисионерства в университетска среда, тогава тя ще се сведе просто до група с християнски, литургичен, национален, културен дух. Ако тя не успява да събира и мотивира студентите за християнски живот, така че да бъде символ за младия студент, то организацията не е направила нещо значимо. А животът на младежите от ASCOR е бил и би трябвало да бъде литургичен, защото ASCOR е свързана с Църквата и има благословението на Св. Синод на Румънската православна църква.

Преподобни Яков Цаликис (1920-1991) е канонизиран от Вселенската патриаршия през 2017 г. Паметта му се чества на 22 ноември.

… Притеснявах се и се разболях от тревоги за манастира – не поради отците, макар че и ние си имаме своите проблеми. Често пъти, когато отците работят, има и амбиции, има и изкушения, скандали. Имахме един малък имот, беше на четиристотин години… При отчуждаванията 1932-1938 г. безимотните взеха имотите.[1] Към 20-30 хиляди декара взеха светските хора. И горите, разбира се, станаха общински. Е, ние имаме хора, всички хора помагат на манастира. Нямаме нужда нито от имоти, нито от собственост, но тъй като имаме една малка маслинова горичка и няколко нивички, те ни дават по малко жито и хляб. Днес тук е отец Яков, идват хората и помагат на манастира. Утре ще умра. В манастира има шестима отци, може да дойдат още двама-трима, да станат петдесет. Е! Как ще живеят те, ако нямат малко хляб в манастира? Да стане нещо извънредно и да нямат малко зехтин, да няма откъде да съберат малко маслинки? Бог, разбира се, помага и никого не оставя, грижи се за хвъркатите в небето, а колко повече за нас. Но ние като хора защо да не се погрижим манастирът да има няколко ниви, колкото да изкарват хляба си отците, и една маслинова гора – след като манастирът е имал хиляди декари?

Предлагаме на читателите на Двери още един откъс от книгата "Образци на пастирско служение в Русия през 18-20 в." на митрополита на САЩ, Канада и Австралия Йосиф (Босаков). Текстът в Двери е част от разказа за прот. Валентин Амфитеатров (1836-1908), грижовен пастир, прозорлив духовник, вдъхновен проповедник.

С назначаването на о. Валентин в Москва започнал нов период в пастирската му дейност, който е най-продължителен и плодотворен.

Храмът „Св. Константин и Елена“ не бил много известен и малко хора го посещавали. Но отец Валентин доказал, че ревностният свещеник може да привлече богомолци и в непосещаван храм. Той служел сам, нямал дякон.

Но след време хората започнали да се стичат с радост в храма на о. Валентин, за да се молят, да разкрият на духовния пастир своята душа, да излеят натрупаната мъка, да поискат мъдър съвет. Отецът посрещал всички с топлина и мъдрост. Той лекувал всички души. Неговото пастирско слово докосвало духовната струна на всяко човешко сърце. Славата на о. Валентин като голям молитвеник, опитен, мъдър и благодатен пастир и талантлив проповедник бързо се разпространила дори извън пределите на Москва.

Отец Валентин живеел в Москва, в малка къща на брега на Москва река, зад Смоленския пазар. Всяка сутрин бързал към своя храм да се моли за хората. Той желаел спасението на всички. В човека виждал на първо място създание Божие, сътворено само за блаженство. Затова всички хора му били близки и скъпи като деца Божии.

Духовният живот за човека е като слънцето за растението. Не случайно, когато говорят за него, много авторитетни хора, както духовници, така и миряни, го уподобяват на „добрата част“, „едното потребно“ (Лука 10:42). Духовният живот не само вдъхновява, но дава конкретни и практически указания за живота на всеки.

Важно условие за духовния живот е умелото и опитно ръководство. На духовен език то се изразява с думата „старчество“.

Както е известно, старчеството е явление от монашеския живот. То е възникнало в епохата на организираното монашество, за да поддържа у иноците истински духовен живот. По-надареният духовно, по-изкусният в подвизите монах става старец, за да помага на своите събратя с пример и наставления в борбата със страстите, за да постигат даровете на духа. Но славата на големите старци преминала отвъд манастирските стени и към тях на тълпи се стичали и миряни. В Русия такъв отворен към света старец бил възстановителят на старчеството Паисий Величковски. В средата на 19 в. Оптинските старци още по-широко отворили за света вратите на своите килии. Служението на народа изместило на заден план чисто монашеската употреба на старчеството. С течение на времето то се разпространило толкова много, че излязло от манастирското общество и навлязло в света.

Ярък представител на духовните старците с немонашески произход е отец Алексей Мечов (1860-1923 г.).[2]