На 14 ноември започва Рождественският пост. Той е въведен в Църквата по-късно от Великия пост и е свързан с празника на Рождението на Спасителя. На Запад започват да отбелязват този празник около 350 г. На Изток честването на Рождество Христово е било въведено от св. Григорий Богослов през 380 г., в Антиохия – през 375 г., в Александрия – през 432 г. от св. Кирил Александрийски, а в Йерусалим – при патр. Ювеналий (5 в.). Дните, в които това събитие е било отбелязвано, са се различавали в поместните църкви – на Запад са го чествали на 25 декември, в Антиохия – на 4 януари, в Александрия – на 18 или 19 април, или на 29 май. Малоазийските църкви са празнували на 6 или на 10 януари. Едва в края на четвъртото и началото на петото столетие празнуването сравнително се е уеднаквило и всички църкви, с изключение на Арменската, са започнали да го празнуват на 25 декември.

Постни дни преди Рождество Христово са същестували още от времето, когато този празник се е чествал заедно с празника Богоявление на 6 януари. Теофил Александрийски говори за дванадесетдневен пост. По-късно, когато цялата Църква е започнала да празнува Рождество на 25 декември, постът преди Богоявление е станал само един ден.

Различно от това, което мнозина мислят и чувстват, периодът на духовно усилие (например Великият пост или изобщо постенето) е време на радост, защото е време на завръщане у дома, време, през което имаме шанс да оживеем. Това е период, през който отръскваме всичко вехто и мъртво от себе си, за да придобием отново способността да живеем – да живеем с цялата дълбина, ширина и интензивност, към която сме изначално призвани.

Докато този момент на радост остава недостъпен, неразбираем за нас, ние постоянно ще изпадаме в чудовищна и кощунствена пародия: сякаш в името Божие превръщаме живота си в тотално мъчение както за самите нас, така впрочем и за онези, които трябва да заплатят за безплодните ни напъни да станем свети.

Говоренето за радост може да изглежда странно наред с пределното напрягане, подвига, въздържанието, истинската борба, но въпреки всичко радостта преминава през целия ни духовен живот, през църковния и евангелския живот, понеже Царството Божие със сила се превзема. То не се „поднася на тепсия“ на хората, които безгрижно и лениво очакват идването му.