Нека поговорим за един важен духовен закон, който се отнася до темата „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (Мат. 7:1). Много показателни са думите на св. ап. Павел: „Братя, и да падне човек в някое прегрешение, вие духовните поправяйте такъв с дух на кротост, като се пазите да не би и вие да бъдете изкушени“ (Гал. 6:1). Какво означава „като се пазите да не би и вие да бъдете изкушени“? Отговорът се крие в „духа на кротост“, защото духовният закон наказва онзи, който проявява жестокосърдечие и безчувственост. С други думи, ако се опиташ да поправиш някого без човечност и обич, резултатът е сигурен – съветваният ще се почувства унизен и подценяван. А ти ще трябва да платиш съответната цена за това. И наказанието според духовния закон е гарантирано: ти също ще бъдеш изкушен и тогава към тебе ще се отнесат със същата безчувственост и безразличие.

Нашата мистична монашеска традиция е категорична: съдене без съчувствие е демонично и, бихме казали, фашистко. Следователно то убива, дори да е правдиво. Удачен е коментарът на св. Йоан Касиан: „Когато някой е безчувствен, но съди строго простъпките на другите, той е очевиден пример за душа, която не се е пречистила от страшни страсти“.

Рождественският пост е поклоннически път – той иска и сили, и бодрост. Обикновено подхващаме разговор за смисъла на тези дни на пост, за това на кое да обърнем внимание, какви отговорности трябва да поемем. Животът обаче показва, че в някои случаи е най-полезно да отстъпим крачка назад и да си позволим малко почивка, за да съберем сили преди дългия път, който ни чака. За това разказва в първото рождественско писмо архим. Сава (Мажуко).

Рождественският пост започва в края на ноември, а това не е най-доброто време за ликуване.

Небето като олово, слънцето все едно е глътнато от крокодил, лицата са сиви и определено имаме желание само да спим, някак ни тегли към дрямка – до такава степен, че дори на активните спортисти сутрешните кросове не им вършат никаква работа. Какво да се прави – ноемврийска вялост!

Населението е масово диагностицирано с пандит. Това е състояние, при което постепенно се превръщаме в панди – черни кръгове под очите, жален поглед и миролюбив денонощен апетит.

Верен признак за тази болежка е, че сутрин се събуждаме обидени. Седим си в любимото легло, загърнати в одеяло, а наоколо е тъма и изпитваме съвсем ясното чувство, че някой ни е обидил безвъзвратно, при това толкова силно, че би било престъпление пред Вселената да оставим горката възглавница цял ден сама.

А очите! Очите се затварят сами, без чужда помощ, и затова ентусиасти предлагат ноември да се преименува на „очември“, а всяка „панда“ да бъде обкръжена с топлина и грижи.

И тези приключения – тъкмо в навечерието на голямо дело, което иска и сили, и внимание, и способност да пренесем ползотворно цялата духовна наситеност на тези свети дни. Каквото и да си говорим, Рождественският пост наистина е най-значимото събитие в църковния живот, това са богословски интензивни дни и седмици.

Един път отидох в килията на преподобния старец Порфирий – по онова време той вече беше загубил светлината на очите си. Повика ме до себе си, с голяма бащинска любов ме хвана за ръката и с много радостно изражение ми каза: „Помни, дъще моя, думите, които ще ти кажа, защото ще се наложи да ги запишеш за полза и на други души“.

Именно тези думи на светия старец, по силата на светото послушание, са причината да се намирам днес тук, като приехме със смирение поканата на Високопреосвещения митрополит на Верия, Науса и Кампания Пантелеймон, за което много му благодаря. Не знам доколко ще успея да докосна вашите търсещи святост сърца. Защото всеки път ме придружава страхът, че няма да съм на висотата на достойната за удивление личност на светия старец Порфирий и на неговото духовно богатство. Нещата, които ще разкажа, ще бъдат съвсем недостатъчни. Неизбежно времето е кратко и словото – бедно. Това ще бъдат капки от непресъхващия и духоносен извор на духовни поучения от христоносния, богоречив, харизматичен и опитен наставник, преподобния наш отец Порфирий, който с много загриженост и любов, с голяма бащинска нежност, бликаща от любящото му сърце, ме ръководи по дългия път на моето духовно съзряване.

„Кое ще ни отлъчи от любовта Христова – скръб или утеснение“ (Рим. 8:35), или лошите новини, или пониженият стандарт на живот, или коронавирусът? 2020-та година беше ужасна – страхувахме се, лишихме се от спокойствието си и от близките си хора, карахме се и се отчайвахме. Но ще мине няма и месец и ще дойде Рождество Христово“. 

Какво ни казва Евангелието за изминаването на този път

Ако четем Свещеното Писание не само като разказ за случили се събития, но и като ръководство за действие, така или иначе всеки призив на Господ към човека ще трябва да съизмерваме със себе си.

Освен това, ако призивите на Господ към персонажите от Стария Завет ни напомнят, че трябва да бъдем готови за послушание към Него (при това често старозаветните изисквания на Бога към нас трябва да бъдат разбирани алегорично – наистина, не може да сме длъжни да принесем децата си в жертва, ако чуем глас от небесата, по-скоро спешно трябва да се насочим към някой психиатър), то в Новия Завет Господ от момента на Своето въплъщение говори вече непосредствено и лично на всекиго от нас.

Ето, и в Евангелието според Лука Бог чрез ангелите се обръща не само към пастирите в полето. И далеч не само пастирите отговарят на Неговия призив.

На 21 ноември 1991 г. почива един от ярките съвременни светци и чудотворци отец Яков Цаликис, игумен на гръцкия манастир „Преп. Давид“. Той беше канонизиран от Вселенска патриаршия през 2017 г. Паметта му се чества на 22 ноември, за да не съвпада с големия празник на Въведение Богородично.

Притеснението е най-голямата болест

Оплаквах се на преподобни Давид за маслините, които отсече онзи безбожник и казвах: „Свети Давиде, нима оставих всичко и дойдох тук, за да се грижа за твоите работи с толкова имоти?“. Посред бял ден от иконостаса се чу един шум, тоест светата му икона изчезна от иконостаса, простете ми, и застава един монах на северната врата на олтара, там, където е архангел Михаил, и ми казва:

- Отче, не се притеснявай, защото най-голямата болест за човека е притеснението.

И веднага стана невидим след тези думи и се върна на мястото си (на иконостаса). Предавам ви го, чеда мои, да го знаете: най-голямата болест за човека е притеснението.

Не проклинам

Имахме един кестен, на триста години беше. Отсякоха го и го взеха – един нечестив лесничей го отнесе в дома си да направи дограма. Аз научих чак след 15 дни, че са го отсекли. Е, чеда, аз сега какво да правя – да служа всенощно бдение, Литургия или да ходя да пазя кестена? И казах: „Свети Давиде, да им въздадеш според делата им, да не им се случи нещо лошо, но да ги просветиш“.