Продължение от Глава шеста

ГЛАВА СЕДМА

Антоний беше много умен. И чудното е, че, без да е учил кни­га, беше остроумен и интелигентен човек. По едно вре­ме дойдоха при него елински философи, които мислеха, че могат да го изкусят. Тогава той не беше на своята планина. И като поискаха от него слово за нашата вяра в Христа, те се опитаха да спорят за проповедта на Бо­жия кръст и почнаха да се подиграват. Тогава той се въз­държа малко и най-напред ги съжали за тяхното неве­жество, а после им каза чрез преводача си следното:

„Кое е по-хубаво – да признаваме Кръста или да при­писваме прелюбодеяния на тъй наречените от вас бого­ве? Защото това, което се твърди от нас, е признак на мъжество и доказателство за презиране на смъртта; а вашите работи са страсти на разврата.

Какво по-добро от това бихте казали: да понасяме страданието от клеветите на лошите хора или да раз­правяме басните за приключенията на Озирис и на Изида, за засадите на Тифон, за бягството на Сатурн, за изяждането на децата или за отцеубийството? Тези са вашите мъдрости!

Продължение от Глава пета

ГЛАВА ШЕСТА

А във вярата си бил усърден и напълно достоен за удив­ление. Защото той не общувал никога нито със схизматиците, последователи на Мелетий, понеже познавал още отначало тяхната злоба и тяхното вероотстъпничество, нито говорел приятелски с манихеите или с други еретици, освен само колкото да ги поучи, като мис­лел и заявявал, че приятелството и общуването с тях е вреда и гибел за душата. Така също той се отвращавал от ереста на арианите и заповядвал на всички да не се доближават до тях, нито да приемат тяхното лъжеучение. И когато веднъж някои от безумните ариани отишли при него, той, като ги изпитал и разбрал, че са нечестиви люде, пропъдил ги от планината, като казал, че техните думи и мисли са по-лоши от змийска отрова.

_{*   *   *}

И когато по едно време арианите заявиха лъжливо, че той мисли еднакво с тях, тогава той възнегодува и се много ядоса. Тогава той слезе от планината, защото беше извикан от епис­копите и от всички братя. И ка­то влезе в Александрия, пред всички осъди арианите, като каза, че това е последната ерес и предтеча на Антих­риста. И поучаваше народа, че Син Божи не е творе­ние, но че е Слово и Мъдрост и е от съществото на Отца.

Продължение от Глава четвърта

ГЛАВА ПЕТА

Но понеже се видял обезпокояван от мнозина и не бил оставен да живее в отшелничество, както искал по своето раз­биране, а и като се боял да не би да се възгордее от делата, които Господ вършел чрез него, или пък друг някой да помисли подобно нещо за него, решил и тръгнал да оти­де в Горна Тиваида при хората, които не го познавали. И като взел от братята хляб, седнал на брега на р. Нил и гледал дали ще мине някой кораб, за да се качи и да отиде с него.

Докато размишлявал по този начин, един глас дошъл до него от­горе: „Антоние, накъде отиваш и защо?“. А той, като чул гласа, не се смутил, понеже бил свикнал да бъде викан та­ка, и отговорил с думите: „Понеже не ме оста­вят на спокойствие тълпите, затова искам да отида в Горна Тиваида поради многото главоболия, които ми при­чиняват тукашните хора и особено понеже искат от мене неща, които са свръх силите ми“. А гласът му казал: „Ако ис­каш да имаш истинско спокойствие, иди сега по-навътре в пустинята“.

Продължение от Глава трета

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Подир това върху Църквата връхлетя гонението, станалото през царуването на Максимин (имп. Максимин Дая, бел. ред.). И когато светите мъченици бяха доведени в Александрия, тогава ги пос­ледва и Антоний, като напусна монастира и говореше: „Да отидем и ние да се борим, понеже ни викат, или сами да видим борещите се“. А имаше голямо желание да стане свидетел и едновременно мъченик. И като не искаше да се предаде, служеше на изповедниците в мините и в зат­ворите. Голяма беше неговата ревност да насърчава към готовност за жертва тъй наречените борци в съ­дилището, да посреща мъчениците и да ги придружава, до­като умрат.

_{*   *   *}

А съдията, като виждаше неговото и на другарите му безстрашие, както и тяхното усърдие, заповяда ни­кой от монасите да не се явява в съдилището, нито въобще да пребивава в града. Тогава неговите друга­ри всички решиха да се крият на този ден. Но Антоний толкова малко се безпокоеше от това, че дори изп­ра дрехата си и на следния ден застана най-отпред, като се показа на управителя във всичкото си достойнство. Всички се удивляваха на това, а управителят, когато минаваше със своето отделение войни­ци, също го видя. Антоний стоеше неподвижен и безстрашен, като проявяваше нашата християнска доблест. Защо­то той искаше и сам да бъде свидетел и мъченик, както казахме по-горе.

Продължение от Глава втора

ГЛАВА ТРЕТА

Така прекарал той (Антоний) около двадесет години, като се упражнявал в себе си. А подир това, когато мнозина има­ли горещо желание и искали да съперничат на неговия живот, и когато дошли някои негови познати и насилили вратата му, тогава Антоний излязъл като от някое све­тилище, посветен в тайните на учението и боговдъхновен. И тогава за пръв път се показал от укрепеното си мяс­то на дошлите при него.

А те, като го видели, почудили се, че тялото му е в същото състояние, че нито било угоено от не­подвижността, нито пък отслабнало от постенето и от борбата с дяволите. Той бил такъв, какъвто го зна­ели преди отшелничеството му.

И мнозина от присъстващите, които страдали от телесни болести, Господ излекувал чрез него. А други пък очистил от зли духове и на Антоний дал дара на слово­то. И така мнозина наскърбени утешавал, а други, враж­дуващи, обърнал в приятели, като на всички повтарял, че не бива да предпочитат нищо в света пред любовта към Христос.

Като им говорел и съветвал да си спомнят за бъдещите добрини и за проявеното към нас човеколюбие на Бога, Който не пощадил Своя собствен Син, а Го дал заради всички нас, той убедил мнозина да приемат монашеския живот. И тъй постепенно и в планините се появили манастири, и пустинята се заселила с монаси, които напускали от лич­ния си живот и се записвали да живеят на небето.