Ко­га­то че­тем ас­ке­ти­чес­ка ли­те­ра­ту­ра за ду­хов­ни стар­ци и тех­ни­те пос­луш­ни­ци, в нас се раз­га­ря ед­на сво­е­об­раз­на ду­хов­на ро­ман­ти­ка. Ис­ка ни се и ние да има­ме та­къв свят и про­зор­лив ста­рец, кой­то без­пог­реш­но да ни во­ди по пъ­тя на спа­се­ни­е­то. Из­г­раж­да­ме си ня­ка­къв иде­а­лен об­раз и за­поч­ва­ме да го тър­сим: раз­пит­ва­ме поз­на­ти хрис­ти­я­ни, оби­ка­ля­ме цър­к­ви и ма­нас­ти­ри и обик­но­ве­но не от­к­ри­ва­ме ду­хов­ник, кой­то да пок­ри­ва на­ши­те кри­те­рии. Но вер­ни ли са кри­те­ри­и­те ни? Ре­а­лис­тич­ни ли са? Има­ме ли ду­хов­ни очи, спо­соб­ни да раз­поз­на­ят ду­хо­нос­ния отец, ако Бог ни го из­п­ра­ти, и дос­та­тъч­но сми­ре­ние и мъд­рост да се пол­з­ва­ме от съ­ве­ти­те му?

Духовният живот прилича на изкачване по планина. Ето, една група туристи се изкачва все по-нагоре и по-нагоре. Отначало наоколо има дървета, утъпкана пътека, а после изведнъж пейзажът става алпийски, гора вече няма. Качваш се по-нагоре и попадаш на местност, където вече няма растителност, само малко трева и високи снежни върхове, по които се спускат ледници. От тези ледници започват реки. Стигаш до мястото, където обикновено има заслон, а по-нататък трябва да продължиш направо по леда. А за това е нужно специално снаряжение, обувки, инструктур, който е вече алпинист, а не турист. И затова на този рубикон туристите спират и не продължават натам. По-нататък е смъртно опасно, по-нататък трудността е от съвсем друга категория. Туристическите разходки свършват на това ниво. Да кажем до 2000-2500 метра височина някой турист може и да се изкачи, но до 4000 м. няма как да стигнеш, ако не си алпинист. Там не пускат – не бива, а тръгнеш ли сам – ще се убиеш.

Учение на дванайсетте апостоли 4:14
"Изповядвай греховете си в църква и не стигай до молитвата си с нечиста съвест. Такъв е пътят на живота."

Учение на дванайсетте 14:1
"В деня на Господа се събирайте заедно, разчупвайте хляб и въздавайте благодарение след като изповядате прегрешенията си, за да може жертвата ви да е чиста".

Днес изповедта или покаянието представлява последование, при което християнинът, изповядвайки пред канонично ръкоположен свещенослужител своите грехове, получава за тях прощение от Бога и възстановява чистотата и невинността, придобити при кръщението му. Израз е на съзнание за греховност и е средство за примирение с Църквата, т. е. връщане в евхаристийно общение.

Покаянието предполага пълно откриване на греховете от страна на изповядващия се по начин, позволяващ точното и правдиво определяне на неговата греховност. Редица причини, сред които и влиянието на западното богословие, са довели до формализиране на изповедта, до откъсването й от нейния първоначален смисъл и подчиняването й на чисто юридически принципи. На заден план е останал характерът й на разкаяние, желание за промяна и стремеж към богообщение.