Защо губим радостта си след Празника

Въпросът „какво да се прави“ възниква у мнозина, да не кажа при повечето хора. Как да запазим благодатта, която, както ни се струва, сме придобили по време на Великия пост, да не разпилеем състоянието на радост, която сме почувствали по време на Великденската служба? Как в крайна сметка да продължим да пребиваваме в Христос, ако по време на поста и Страстната седмица като че ли сме стигнали до нещо такова?

Защо се нуждаем от Бог от време на време

Тези въпроси възникват всеки път след Страстната седмица и Великден, а после се започва с пътувания до вилата, барбекюта, отпуски, гости и настъпва времето, когато можем „да му отпуснем края“, както се изразяват някои. В това няма нищо лошо. На всички отговарям по един и същи начин: „Нищо не може да попречи на човек да пребивава в Христос“.

Струва ми се, че има един нюанс, който не се разбира от нас правилно докрай. Ние сме сигурни, че постът ни учи да пребиваваме в Христос. Но той има съвсем друг смисъл. Пребиваването в Христос в Църквата не е само времето на пости. Пребиваването в Христос е тъкмо целта на християнския живот, нашата ежедневност, всекидневният ни живот според Евангелието.

В кой ден (на седмицата, а и в еврейския календар на онова време) Господ Иисус Христос влиза в Светия град Йерусалим, посрещнат тържествено и въодушевено от мало и голямо? Това е един труден въпрос в изясняването на новозаветната хронология и особено в уточняването на хронологията на последните събития от живота на Спасителя на земята.

В евангелското литургийно четиво за празника Вход Господен в Йерусалим, наричан още Вайя или Цветница, или Връбница, четем:

„Постът изкуствено създава напрежение, при което човек или ще се срине, или обратното – ще се устреми нагоре с всичка сила“, казва протойерей Павел Великанов. Трудно ни е дори временно да се откажем от всичко, което преди ни е помагало да се откъснем от проблемите – месни ястия, сериали, социални мрежи и ходене на гости. Нас обаче ни чака среща със самите себе си, а също и възможност да допуснем в живота си Бог.

Докато трае постът, се стремим да станем по-добри, а като свърши - живеем като преди. Може би това е лицемерие?

При светите отци има един чудесен образ: ако сложиш две чаши с вода и всеки ден изливаш и пълниш отново едната, а другата не я пипаш, след месец разликата между двете ще бъде много голяма. Същото се случва с всичко, свързано с ритъма на църковния живот.

Изглежда сякаш след постите е минало времето на някакво много силно напрежение и човек се връща към предишния си ритъм на живот, навици, занимания, които може би не винаги са правилни и близки до идеала. Но все пак нещо остава. Както пише светителят Йоан Златоуст в известното си „Пасхално слово“, Бог и „намерението целува с любов“. Често в живота ни духовното израстване не се случва по линейна схема, по-скоро се движи по спирала. Въртим се в един и същи радиус и от наша гледна точка не се случва нищо съществено, но като наблюдаваме себе си от година на година, забелязваме значими промени.

През третата неделя на Великия пост нашата Църква издига пред нас Христовия кръст, тъй че, ако сме се изморили от поста дотук, с неговото явяване да се окуражим за следващите три седмици. Това е все едно някой да върви по планинска пътека, без дървета наоколо, а силното слънце да го изгаря и заслепява. И изтощеният човек внезапно, на средата на пътя, вижда дърво. Изпълнен с радост сяда под него да си отдъхне, и когато си почине достатъчо, с обновени сили тръгва отново по пътя, който му остава да извърви. Тази роля има честнѝят Кръст в този ден. Отморява хората и ги обновява. Дори самата му поява окуражава уморения и изпълва с надежда отчаяния. Защото, особено през св. Четиридесетница, изкушенията нарастват и отчаянието се усилва, затова имаме нужда от котва, някъде да се облегнем и утешим.

Как обаче ни утешава честнѝят Кръст? Някой би казал, че е по-скоро обратното: че Кръстът означава само скръб и нищо друго. Как тогава да разбираме утехата на Кръста?

Днешното евангелско четиво ни показва начина. Сложи Кръста на рамото си и върви по пътя си. „Вземи кръста си и Ме последвай“. И къде е утехата в тези думи? В обяснението, което Христос дава по-надолу. Който погуби душата си заради Мен и Евангелието, той ще я намери обновена; докато който се остави на прищевките на сърцето си, ще я погуби завинаги.

Преди да вкусят рая, преди да вкусят светлината, светците познали опитно какво означава тъмнина, мрак, отсъствие на Бога. Тяхната душа изпитвала такова затруднение, болка, агония и нужда, че молитвата им била една и всесърдечна: Боже, просветли моя мрак! Боже, смили се над мене, грешния! Така казвал св. Серафим Саровски: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“. Така се молили всички светци от дълбочината на сърцето си.

Човек ще се запита: ами ние, които със сигурност сме много по-зле от светците, защо не чувстваме този мрак на нашето битие, и тази агония да подтикне и нас да извикаме към Бога от дъното на душата си: Господи Иисусе Христе, просветли моя мрак!?

Защо не ни притеснява мракът, в който живеем? И не само не ни интересува, дори не го усещаме, а ако го усетим, не искаме да се отделим от него и дори се радваме, че живеем така – далеч от Бога, задоволявайки се с една формална връзка с Него, с едно сухо, интелектуално познание и вяра.

Истината е, че не искаме да се забъркваме много-много с Бога, защото Бог е опасно нещо. Ако Му дадем много права, Той може да поиска да бъдем Негови, а това не е толкова приятно за нас. Съгласни сме да вярваме в Него, но не и да иска да бъдем Негови, не и да иска изключителни права върху нас. Предпочитаме да Го държим на известно разстояние, с мярка да се отнася към нас, без да ни се бърка в живота. Той да си знае мястото, в Неговия ъгъл и да приема от нас това, което Му даваме като наш дълг и да е доволен. В крайна сметка, както често казваме, не е нужно да отидем в центъра на Рая. И едно ъгълче ни стига. Така казваме – и едно ъгълче е добре. Откъде да знаем, че в Рая няма ъгли…