На 12 юли Църквата почита паметта на преподобния Паисий Светогорец – един от най-почитаните съвременни светци в православния свят. Той беше официално канонизиран от Вселенската патриаршия през 2015 г.

Наистина е много трудно да говориш за един човек, особено когато той е Божи човек в пълния смисъл на тази дума. Тази трудност създават самите Божии човеци и особено старецът, за когото ще говорим тази вечер, тъй като те крият себе си от очите на хората.

Старецът Паисий беше човек, който през целия си живот криеше старателно себе си и своите преживявания дотам, че се чувстваше изключително притеснен и затруднен, когато другите се опитваха да говорят за него.

Ако той все още беше жив, ние нямаше да посмеем – нито аз, нито отец Моисей – да посветим тази вечер на него, защото това би го наскърбило много. И ако такава публична проява се беше осъществила, то със сигурност старецът щеше да прекъсне всяка връзка поне с отец Моисей, с когото бяха близки.

Но не само в това е затруднението. Истинският проблем е, че е много трудно да се опише животът на един светец – това е нещо невъзможно, непостижимо. Каквото и да кажеш, е малко и едностранчиво, защото макар че мнозина общуват със светите отци, малцина обаче могат да предадат точно техния дух и живот.

Неделя на всички светци

Последната неделя на подвижните празници през годината е посветена на Всички светци. Нашата св. Църква е посветила тази неделя, за да почете всички отличили се с вяра и добродетел свои светци, известни и неизвестни, апостоли, мъченици, отци, изповедници, подвижници, миряни, мъже, жени, деца и дори пеленачета. А неслучайно е определено празникът на всички светци да се чества в неделята след Петдесетница. Защото слизането на Светия Дух в света и основаването на Църквата създава светци. Само чрез Светия Дух и в Църквата се установява светост. Само в Църквата човек може да стане светец – никога и никъде другаде. Също така неслучайно Църквата нарича добродетелните и верни на Бога хора от Стария Завет, т. е. преди Христос, не светци, а праведни.

Бог ни е създал, за да станем богове по благодат чрез Неговата благодат и нашата воля и личния ни подвиг, но навлизането на греха в света по вина на човека е спряло тази първична перспектива да достигнем заложеното „по подобие“, т. е. до нашето обòжение. Нашият Господ Иисус Христос стана човек, за да даде възможност на човека и той да стане бог по благодат. Това беше Неговата мисия на земята: да победи дявола, причината за нашето нещастие, да премахне злото и да ни съедини отново с нашия Създател, да ни направи светци, образи на светостта на Бога. Това е задачата на Църквата: да ни преобрази в светци.

Ако празникът на Петдесетница се смята за рождения ден на Църквата, то денят, посветен на Светия Дух, ни напомня във всяко едно отношение за основния принцип, който превръща група хора в Църква – възстановяването на общуването между Бога и човека и между самите хора. Този основен принцип обобщава по най-добрия начин кондакът на празника:

„Когато Всевишният слезе и смеси езиците, раздели народите, а когато раздаваше огнените езици, към единство призова всички, затова и единогласно славим Всесветия Дух“.

Историята, към която препраща този химн, се съдържа в Глава 11 на кн. Битие и представлява последния стадий в дългия път на падението, който човекът е следвал в опита си да стане независим от Бога. Става дума за процес, който е живо описан с ярки образи в първите единадесет глави на кн. Битие и който се характеризира с поредица от разпаднали се отношения, резултат от разпадналите се отношения между човека и Бога.

Защо губим радостта си след Празника

Въпросът „какво да се прави“ възниква у мнозина, да не кажа при повечето хора. Как да запазим благодатта, която, както ни се струва, сме придобили по време на Великия пост, да не разпилеем състоянието на радост, която сме почувствали по време на Великденската служба? Как в крайна сметка да продължим да пребиваваме в Христос, ако по време на поста и Страстната седмица като че ли сме стигнали до нещо такова?

Защо се нуждаем от Бог от време на време

Тези въпроси възникват всеки път след Страстната седмица и Великден, а после се започва с пътувания до вилата, барбекюта, отпуски, гости и настъпва времето, когато можем „да му отпуснем края“, както се изразяват някои. В това няма нищо лошо. На всички отговарям по един и същи начин: „Нищо не може да попречи на човек да пребивава в Христос“.

Струва ми се, че има един нюанс, който не се разбира от нас правилно докрай. Ние сме сигурни, че постът ни учи да пребиваваме в Христос. Но той има съвсем друг смисъл. Пребиваването в Христос в Църквата не е само времето на пости. Пребиваването в Христос е тъкмо целта на християнския живот, нашата ежедневност, всекидневният ни живот според Евангелието.

В кой ден (на седмицата, а и в еврейския календар на онова време) Господ Иисус Христос влиза в Светия град Йерусалим, посрещнат тържествено и въодушевено от мало и голямо? Това е един труден въпрос в изясняването на новозаветната хронология и особено в уточняването на хронологията на последните събития от живота на Спасителя на земята.

В евангелското литургийно четиво за празника Вход Господен в Йерусалим, наричан още Вайя или Цветница, или Връбница, четем: