Може би ще прозвучи нетрадиционно, дори объркано, но точно това смятам за поста – това е време, в което ти става по-леко. Преди две години започнах една „Хроника на един Рождественски пост“, започваше като есе, после имах намерение да я завърша като литературна творба, още не съм се отказал от плановете си. Та тогава наблягах на другата страна на поста – на стоенето на пост, на военната терминология. Че сме войници, войници сме. Но няма никакво противоречие да кажа, че постът е време, в което благодарение на внимателността психиката, тоест душата, и тялото олекват и се успокояват.
Тялото несъмнено олеква. И се укротява. И се радва на лекотата. Сърцето бие по-спокойно, не го натоварват разните трудни за преработване вещества, сънят става по-дълбок, всички клетки на организма си отпочиват.
Но е по-леко и на душата. В тези дни, когато взорът се обръща навътре по-често, когато преосмисляш и осъзнаваш за пореден път Истината – ти си тук долу, пространството и времето са необятни за малкото ти съзнание, невидимият свят е също толкова наличен колкото и видимият, радваш се на отредените си дни, тъгуваш за изгубените си близки и приятели, не ти остава нищо от суетата, защото те изпълва само надеждата за Божията Милост, защото на нищо друго не може да се надяваш и нищо друго не е сигурно. Тогава ти става леко и просто. Животът, взаимоотношенията, създанията сме безкрайно сложни, ужасно сложни механизми и системи, съставени сме от милиарди малки части, молекули, взаимовръзки и изведнъж забелязваш другата страна на битието – всичко е толкова просто. Родил си се и живееш. Присъстваш в този свят. Няма да е завинаги. В миговете на пост оставате ти, човекът и Той, победилият най-страшното във вселената.