На 27 февруари се чества паметта на преп. Ефрем († 1998 г.), живял в светогорския скит „Катунакия“. Той е един от съвременните свидетели на Христовата църква, когото Бог прославя приживе и след смъртта му с благодатни дарове. Неговото житие на човек, който искрено и безкомпромисно търси Бога, минава през старостилния разкол в Гърция, но заради чистотата на сърцето и липсата на лукавство Христос го връща в Своята църква. Негови са думите: „Разколът става лесно, единението е трудно“. Предлагаме откъс от книгата на Русенска митрополия „Съвременни старци на Православието“, посветен на послушанието като добродетел. За преп. Ефрем основата на монашеското послушание е физическото усилие, трудът, желанието да изпълниш волята и да помогнеш на стареца или другите братя. Това послушание в труда има предимство пред личните духовни преживявания и „благочестие“. В този смисъл без послушание истинската молитва е невъзможна, защото човек не се е научил да жертва своята воля и егоистично желание заради ближния. Това учение за послушанието няма нищо общо с послушанието като отказ от отговорност, от различаването на добро и зло, на греха от правдата, което води до религиозна патология и духовна зависимост.

Много често старецът Ефрем се оплакваше, когато слушаше похвални слова и разкази за чудесата на отминали и съвременни светци, защото казваше, че за светците е нормално да вършат чудеса, а за хората – да им се удивляват, но въпросът е по какви пътища вървим самите ние и дали подражаваме на техния начин на живот, който ги е отвел до такива духовни висоти и ги е изпълнил с чудотворната Божия благодат. Днес, когато почитаме светия старец, нека го послушаме и опишем няколко от неговите пътища, неговите мисли, убеждения, действия, които го доведоха до прегръдката на Авраам, както казва Писанието. И който реши да подражава на някои от тях, ще получа полза, защото ще изпълни казаното: „Почит към светеца е подражаването на светеца“. Основно място в учението на стареца заемаше послушанието като единствен сигурен път към спасението и рая. Повтаряше, че това му казвал истинският исихаст старецът Йосиф Пещерник: „Може да се причастяваш и да не се спасиш, може да постиш и да не се спасиш, може да бодърстваш в молитва и да не се спасиш. Ако имаш послушание, със сигурност се спасяваш. И Самият Христос беше „послушен дори до смърт и то смърт кръстна“ (Фил. 2:8)“.

Какво е да бъдеш свещеник в хоспис, където хората очакват смъртта, а дните до нея са отброени. Разказва отец Христофор Хил, англичанин и православен свещеник, който дълги години служи в първия московски хоспис, в едно интервю за „Православие и мир“.

- По какво църковното служение в хосписа се отличава от всяко друго служение?

- Тук трябва повече да се организираме и съобразяваме. В енорията всички хора са като цяло здрави, а тук нуждите и възможностите са абсолютно различни. Правя незначителни съкращения в Литургията, тъй като силите на хората са малки. При нас всичко е максимално просто, певците са двама.

Някои неща, които в обикновените енории се пеят, при нас се четат. Символа на вярата и „Отче наш“ произнасяме всички, а не ги пеем. Хората просто не са в състояние. Затова пък се вместваме в петдесет минути, максимум час, хората не се уморяват, могат с радост да се причастят. Дори успявам да прочета проповед, съвсем кратичка, не в стила на св. Йоан Златоуст (смее се).

В обикновената енорийска практика преди четенето на Символа на вярата дяконът и свещеникът казват: „Двери, двери, в премъдростта да внимаваме!“, и после изпяват Символа. А при нас няма врати, затова обикновено повтарям това, което свещениците казват в този момент в олтара – обръщам се към събралите се и казвам: „Христос е посред нас“. И тези, които са в храма (днес например бяха десет души), отговарят: „Е и ще бъде!“.

Разказът за представянето на четиридесетдневния Иисус Христос в храма съгласно изискването на Моисеевия закон се съдържа в Глава 2 на Евангелие според Лука. Евангелистът пояснява подробностите, както и в други случаи, когато пише за еврейските религиозни обичаи (което дава основание да се смята, че той е писал благовестието си за читатели-неевреи).

В кн. Левит са дадени разпоредбите за очистването на жената, родила момче или момиче съответно: След като изтекат дните на очистянето ѝ, за сина или дъщерята, тя трябва да донесе на свещеника при входа на скинията на събранието едно шиле за всесъжение и млад гълъб или гургулица за жертва за грях. Той ще принесе това пред Господа и ще я очисти, и тя ще бъде чиста от кръвотечението си. Това е законът за оная, която е добила мъжко или женско. Ако пък не бъде в състояние да донесе агне, нека вземе две гургулици, или два млади гълъба, един за всесъжение, а други за жертва за грях, и свещеникът ще я очисти, и тя ще бъде чиста (12:6-8). Тъкмо тези разпоредби са изпълнили св. Дева Мария и Йосиф Обручник на четиридесетия ден от раждането на Иисус Христос, както се вижда от разказа в Лука 2:22-24. И Църквата още в дълбока древност е разпоредила да се отбелязва това събитие на четиридесетия ден след Рождество Христово, разбира се, след окончателното установяване на празнуването на Рождество на 25 декември.

Скъпи ми отец Доситей, с колкото глас ми е останал едно ще ти кажа: добрият духовен отец не е нито строг, но нито и винаги снизходителен. Веднъж така, друг път иначе – в зависимост от човека, от възрастта, от здравето на всеки човек, в зависимост от силите. И особено да изпитваш наследствеността, която много духовни отци не вземат под внимание. Наследствеността, независимо че е 30%, оказва въздействие върху човека. И понеже хората в наше време не знаят да се борят духовно, обикновено оставят лошата наследственост (тъй като имаме и добра наследственост) да нараства и 30% стават 50%, а 70-те стават 100%. Разбира ли?

Значи изключително важно е, още щом седне изповядващият се, да го попиташ: откъде си? Дори и произходът има значение, и селото, от което е някой, има своето значение. Един е жителят на село Трите маслини, друг този от село Пелентри и трети е този от село Каминария, независимо че са близо. Ако духовният отец не вземе предвид това, тогава ще прави много грешки, както ти описа преди малко с примера на свети Никодим. И се надяваме тогава да се поучи от грешките си. Това е един метод, макар и не от най-добрите, но в православието обикновено се учим и от грешките си.

Разруши се стената, която ни отделяше от Бога, прибран е огненият меч и херувимът отстъпва от дървото на живота

В тези дни празнуваме Рождеството на Христос. Едно събитие, след което вече нищо не е същото. Нищо не е същото в живота на човечеството, нито дори в живота на вселената. Бог се облече в човешката природа, като я прие от девойката Мария – най-чистия плод, най-зрялото човешко същество, което дава хилядолетната педагогика на Бога към избрания еврейски народ.

Защо Бог си причинява това? Защо влиза в тази перипетия, която знае, че ще Му струва вкусването на смърт – най-противоположното нещо, несъвместимо с Бога, Който е източникът на живота?

Защото има цел. Движен от любовта Си към творението, Той иска да промени човека. За каква промяна обаче става дума? Да го направи по-мъдър, по-добър, да подобри живота на хората, да им даде ключа към постигането на едно по-добро общество? Нищо от това или по-скоро – не само това. Всичко това ще се придаде на човека (Мат. 6:33), ако приеме предложението на Бога да стане част от Неговото ново творение.