За човека, който е създал около себе си малък затворен свят и се опитва да живее в него, в някакви много ограничени периоди животът протича безпроблемно. Но и тези периоди на безпроблемие, дори в такива изкуствени условия, приключват бързо. А всъщност животът има смисъл само в един случай: когато живеем заради хората, които ни заобикалят, когато сме открити за хората около нас. И тук, струва ми се, е твърде важно да осъзнаем, че можем, разбира се, да тръгнем по лесния път и всички да изоставим своята работа. Да отидем – кой в дом за възрастни хора, кой – в болница, кой – в детски дом, оставяйки местата, където работим: библиотеки, висши учебни заведения, театри, книгоиздателства, научно-изследователски институти, заводи и т. н. Да оставим работата си, да отидем и да служим на ближните.
Възниква обаче въпросът: а ще бъде ли това служение истинско? Какво ще занесем на хората, нуждаещи се от нас, ако оставим всичко и тръгнем да им помагаме? Мисля, че тогава ще им занесем единствено собствената ни неудовлетвореност, нереализираността на собствения ни живот. Затова задачата на християнина се състои все пак в нещо друго. Ние трябва да отиваме при хората, които се нуждаят от нас, оставяйки за известно време нашата работа. Но само за известно време! Спомнете си майка Мария (Скобцова), която, организирайки трапезария за бедни и ставайки в нея и ръководителка, и готвачка, и миячка, и чистачка, едновременно с това не изоставя своята литeратурна дейност, продължава да се занимава с публицистика, да чете лекции и остава писателка.