Постът е време, когато човек временно се отказва от нещо хубаво. Не бива да постим, например, от ненавист: ние никога не бива да ненавиждаме, но може да постим от сърфиране в мрежата, от безкрайните телевизионни сериали. Можем да се откажем от полезна и вкусна храна, като си оставим здравословната, но не особено вкусна. За децата е важна следната формула на поста: „да се откажем от вкусотиите“: пелмени и кренвирши може, но кока-кола и снаксове не бива. За възрастните хора главното е да не развалят отношенията си с другите хора, а главната жертва е да се примириш с ближния. Затова Великият пост започва с Неделя на прошката. А що се отнася до хранителния пост, то това е избираемо. В хранителния пост всеки намира своя смисъл.

За едни е важно да чувстват, че постят заедно с всички, усещането за единство.

За други той е проява на църковното послушание, следване на църковната традиция.

За трети е важно посланието: „Искам да отслабна, за да може моята плът, тялото ми да не задушава душата“, да придобият независимост на душата си от телесните навици и привързаности.

Целта на поста е сърцето ни да развие по-голям усет за Бога. За това ще помогне внимателността към другите хора и молитвата, която е като горящ огън в дъждовен ден – колкото по-често поддържаш огъня, толкова по-ярко гори той.

За какво е нужен постът на съвременния човек?

Постът е нужен на всеки човек. Причината е, че в нас съществува една цяла пирамида: телесно естество, душевно и духовно. Св. ап. Павел много ясно казва в Послание до галатяни, че плътското, телесното в човека се бори с духовното, духовното се бори с телесното, защото те искат различни неща, те се противопоставят едно на друго. И изводът за нас е много тъжен, поради което той ни казва: „Вие не правите това, което бихте искали“.

И аз мисля, че за всички ни ще бъде много полезно да прочетем наново знаменитата Глава 7 на Послание до римляни – този вик на душата на апостола, в която той всъщност описва подобна ситуация, позната на всеки. Искаме да правим добро, а намираме в себе си друг закон и правим това, което ненавиждаме, а което обичаме, не правим: „Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша“ (Рим. 7:19). Тъкмо заради това отслабването на плътския човек е усилване на духовния – в един и същ човек. Това по удивителен начин укрепва моята воля, за да изпълнявам волята Божия.

Когато Иисус отива към Йерихон, спира за малко и вдига поглед към дърветата, настойчиво търсейки нещо. Онова, което е търсил, е бил един човек от най-богатите в областта и при това известен. Този човек, на име Закхей, е бил началник на митарите, а това е означавало грешен човек. Защото богатството на един митар е било синоним на несправедливост и измами, а сребролюбието и съпровождащото го жестокосърдечие се смятат за най-големите страсти, които могат да обхванат човешкото сърце.

Този проблем изглежда не притеснявал митаря, тъй като във всекидневния си живот той бил установил, че парите са силен аргумент и думата на един богаташ винаги се зачита. Изглеждало е, че нищо не му липсва, а земята, на която е стъпвал, е била здрава и сигурна. Парите му са осигурявали този комфорт и животът му е бил лесен и хубав.

Това обаче е било само външното впечатление. Изглеждало е, че има всичко, но той е усещал, че нещо му липсва, само че не е можел да определи какво е то. Парите, които щедро е пилеел, са удовлетворявали всичките му желания и той се е наслаждавал на всичко, което иска. Накрая обаче винаги бил чувствал, че не се е насладил в живота си на онова, за което наистина копнее сърцето му.

В един от текстовете за св. Макарий Египетски е запазена следната история, която разказва самият светец и която се отнася за ада:

„Като ходел един път в пустинята, той намерил захвърлен на земята човешки череп. Побутнал го леко с финиковата си тояжка и казал:

- Чий си? Отговори ми!

Черепът проговорил и рекъл:

- Аз бях главен жрец на езичниците, които живееха на това място, а ти си авва Макарий, който имаш в себе си Светия Дух. Винаги, когато жалееш в молитвата си тези, които са в ада, те се утешават малко.

- А каква е утехата им? – попитал авва Макарий.

- Колкото е разстоянието между небето и земята, толкова е и огънят под нас. Тъй като сме в огън от главата до петите, не можем да видим лицето на другия, защото гърбът на единия е залепен до този на другия. Когато ти обаче се молиш за нас, ние се виждаме за малко един друг, докато трае молитвата, – отвърнал жрецът.

Заплакал тогава старецът и казал:

В Северна Добруджа, Румъния, в крайдунавския град Тулча се намира българската църква „Св. Георги“ или Biserica Bulgara Sfântul Gheorghe, по известна като „Biserica cu ceas“ – „Църквата с часовника“.

До началото на руско-турската война от 1827-1828 г. българите са имали само една малка дървена църква в лозята извън Тулча. Духът на изгубеното време е запечатан в пожълтелите фотографии: