Църковният дебат в Румъния във връзка с пандемията от коронавирус
Появата и разпространението на коронавирус в Румъния предизвика оживен дебат в църковните среди. На 27 февруари Румънската патриаршия оповести Санитарни и духовни мерки по време на епидемия, с които прави следните препоръки:
- лица, проявяващи симптоми на грип от всякакъв вид и симптоми на коронавирус, описани от медицинските власти, се съветват да избягват в тези дни пренаселени места, включително пространството на храма, за да не излагат и други на възможно заболяване;
- лица, които имат страх от заболяване посредством причастяване от св. Потир с обща лъжичка, могат да поискат от свещеника по изключение причастяване през всеки момент от деня със св. Евхаристия за болящи, която може да им се преподаде с лъжичка, донесена от дома и използвана изключително за тази цел, от едно-единствено лице;
- отбелязваме, че в св. Църква св. Причастие се приготвя и преподава винаги в условия на пълна хигиена, а иконите се хигиенизират редовно; страхуващите се от заболяване през този период могат временно да избягват целуване на икони в храма, но могат да целуват иконите в собствения им дом.
Цялата статия: Църковният дебат в Румъния във връзка с пандемията от коронавирус
Една бележка относно причастяването с обща лъжичка
Литургическите лъжички съществуват от поне 6-7 век.[1] Това обаче не означава, че те са били използвани за св. Причастие. Всъщност, Правило 101 на Пето-шестия събор (691-692 г.) забранява употребата на какъвто и да е съд за приемане на осветения хляб, различен от човешката ръка.[2] Правилото гласи: „… Затова, ако някой желае във време на литургия да се причасти с пречистото тяло, … нека пристъпи със сложени на кръст ръце и така да приема общението на благодатта. Понеже ние по никой начин не одобряваме ония, които, вместо с ръка, приготовят за приемане на божествения дар някакви вместилища от злато или друго вещество, та посредством тях да се удостоят с пречистото причастие, защото предпочитат пред Божия образ бездушното и подчиненото на човешките ръце вещество…“.[3]
Преди 11-12 век всички – както духовенството, така и миряните, – са получавали св. Дарове разделно, по начина, по който духовенството прави това и до днес. Когато миряните пристъпват, те протягат своите ръце, дясната върху лявата с отворени длни, върху която свещеникът поставя частица от св. Хляб. След изяждане на Хляба, дяконът предлага на причастниците св. Чаша.[4]
Първото ясно доказателство за употреба на лъжички за причастяване се появява през 11 и 12 век. Както научаваме от бележития канонист Теодор Валсамон († ок. 1195 г.), общата лъжичка е станала установена норма на много места до средата на 12 век. Като коментира Правило 101 на Пето-шестия събор, той се оплаква, че в някои области традиционният начин за раздаване на св. Причастие е бил изоставен.[5]
Цялата статия: Една бележка относно причастяването с обща лъжичка
Отношенията между църква и държава в Светата Рус: нагласи през епохата на Романови
Преди няколко години покойният вече Киевски митрополит Йоан, екзарх на Московската патриаршия в Украйна, в частен разговор се пошегува, че епископът има право да закъснее за среща пет минути, архиепископът – десет, а митрополитът – петнадесет. Екзархът за Украйна, добави той, може да закъснее тридесет минути. А патриархът, попитаха го веднага. „За тях – отговори той – няма закон: защото самите те са законът“.
Любопитно е, че тази шеговита забележка от съвременността всъщност е отзвук от византийската Епанагога от 9 в., в която се утвърждава, че „патриаршеският съд не подлежи на обжалване, а неговите решения не могат да бъдат преразглеждани от друг съд, защото сам той е основата и източникът на църковните съдилища… Той подлежи [само на духовно] преразглеждане, и то от самия него“.[1] Поне един Московски патриарх прави още една крачка по-нататък и настоява, че властта му не се ограничава само до църковния съд. Преди триста години патр. Никон утвърждава принципа за върховенство на патриарха не само над църквата, но и над държавата. „Владетелите са назначавани да управляват империята от свещенството… Следователно е напълно безспорно, че свещенството е нещо много по-велико от царската власт“.[2]
Цялата статия: Отношенията между църква и държава в Светата Рус: нагласи през епохата на Романови
Византийските корени на контрола върху оръжията
Важността на византийския император Юстиниан както за християнската, така и за политическата история, е нещо, което трудно бихме могли да преувеличим, тъй като той е направил повече от всеки друг християнски владетел преди него за интегрирането на християнските предписания в имперското законодателство. Независимо дали ние ще гледаме благосклонно на византийския модел на църковно-държавна „симфония“, или ще предпочетем разделението по джеферсъновски между Църквата и държавата, всяко съвременно изразяване на християнството в политиката представлява по един или друг начин отговор на юстиниановото законодателство. Дори сегашният дебат по отношение на контрола върху оръжията е нещо, което е предшествано от юстиниановия закон, възпиращ гражданите от притежаване на оръжие.
Юстиниановата Новела 85 строго забранява продажбата на оръжие на гражданите. Единственото изключение от тази регулация са малките ножове и брадвите за домашна употреба. И преди това древните римляни били забранявали притежаването на оръжия от гражданите вътре в градските райони, само че преамбюлът към Новела 85 подчертава изрично християнската насоченост при формулирането на този нов и по-изчерпателен закон.
Цялата статия: Византийските корени на контрола върху оръжията
Генезисът на злото: човекът и не само
Православната мисъл познава четири източника на злото.
Първият от тях е Бог, Творецът. Онова, което човек може да оценява като зло, може да има своята причина във волята на Твореца. Църковнославянският текст на пророческите книги казва: „Нет зла во граде, еже Господь не сотвори“ (Амос 3:6; на бълг.: „Става ли в град злополука, която да не е допуснал Господ?“). „Аз Бог, творяй мир и зиждяй злая“ (Ис. 45:7; на бълг.: „Аз създавам светлината и творя тъмнината, правя мир и причинявам бедствие“). Св. Йоан Златоуст казва, че той също „възклицава“ заедно с пророците, и уточнява, че зло св. прор. Исаия нарича бедствието.
Тази богословска неочакваност е следствие от това, че Бог, Чиято мяра е „по-дълга от земята“[1] (Иов 11:9), казва за себе си: „Моите мисли не са ваши мисли“ (Ис. 55:8).
В този случай онова, което човек смята за зло и несполука, може да идва към него от бъдещето му. За да избави този човек или тези, чиито съдби са свързани с него, от онова зло, към което те волно или неволно се движат, Бог може да спре това движение и подобно спиране понякога бива твърде болезнено. Но тази болка се причинява от хирурга.
