Обичаме ли Бога?

Той ни изпраща покани, за да се приближим до Него. Не ни принуждава насила да Го доближим, дава ни много покани, много причини, за да Го обичаме. Дори само това да си помислим, че преди всички векове, преди свят да се създаде, така да се каже, Бог ни е имал в Своя ум, знаел e всеки един от нас, имал е тази любов за нас, за нашето спасение.  Той имал намерението да не погинем, да не се изличим далеч от Неговото лице. И само това да проумем,  то е толкова силно преживяване, че човек наистина се разтапя от безкрайна благодарност към Бога, когато от една страна вижда безкрайната Божия любов, а от друга, за съжаление, нашата окаяност, грехове и страсти, където няма нищо друго освен безумни постъпки, с които пречим или осуетяваме Божия промисъл за нас и нашето спасение. Защото  грехът несъмнено не е нищо друго, освен нашият опит, нашето съгласяване със сатаната, за да се осуети Божията воля за спасението ни.

И тъй, Божията  любов, мъдрост и промисъл станали известни на цялото творение, на Ангелите, на Началствата и Властите, на всички небесни чинове. Но дори и  Ангелите не знаели как Бог ще спаси човека. Затова се казва от векове скритата и за Ангелите непозната тайна – и те не знаели как Бог ще спаси човека. Те виждали  и знаели Божията любов, но не знаели това, което било открито чрез Света Богородица, чрез Въплъщението на Бог Слово, Който станал Човек за нас. Именно тази тайна се открива, казва св. ап. Павел, и многообразната мъдрост на Бога, която е толкова разнообразна, толкова богата, толкова многостранна. Бог не е нещо едностранчиво. Откъдето и да Го погледнеш, Той е  съвършен, Божията мъдрост е многообразна, тя е съвършена. Наистина, ако човек има малко чист ум и духовен мир и седне да види как Бог управлява цялото творение, целия наш живот, когато ние му Го поверим и как всичко си е точно на мястото, без нищо да избегне от Божия промисъл, тогава наистина се удивляваме.

Понякога, когато се движим по пътищата, особено горе в планините, където пътят е много тесен  и с много завои, срещаме често небрежни шофьори, които бързат, изпреварват, без да гледат. Виждаш  някой да префучава с огромна скорост и изпреварва, без да се оглежда. Само след секунда отсреща се задава автомобил. И си казваш:

-  Гледай! Една секунда, три секунди разлика и щяха да се сблъскат, щяха да загинат и биха убили и нас, които бяхме близо до тях!

Нима това не е Божият промисъл, който въпреки всичко  снизхожда към нашето безумство и небрежност по начин, който Бог знае, и устройва дори детайлите от нашия живот. Разбира се, ще ми кажеш:

-  Защо тогава стават толкова инциденти? Бог не промисля ли за всички?

Ние не можем да знаем защо се случват нещастията - много са причините: нашата небрежност и още хиляди причини. Единственият, Който обаче не е причина за злото, е Бог. Бог никога не става причина за зло, но има случаи, когато някакво малко закъснение, например, някой ни е забавил и закъсняваме по някаква работа и по-късно установяваме, че ако бяхме тръгнали навреме, нещо щеше да ни се случи. Виждаш, че  всичко, което човек прави, Бог го превръща в причина да го спаси. Спомнете си какво казваме в Светата Литургия за видимите и невидимите благодеяния, за тези, които знаем, и тези, които не знаем. Невидимите благодеяния и тези, за които не знаем, са много повече от тези, които знаем. Тези, които знаем, са малко. Тоест нещата, за които знаем, че Бог ни е облагодетелствал, запазил ни е, избавил ни е са несравнимо по-малко от онези, за които дори не подозираме и които биха станали, ако Бог не се беше намесил.

Когато обаче човек намери духовен покой, очисти ума си, влезе в благословената атмосфера на молитвата и безмълвието, тогава душата чувства тези Божии благодеяния, тя става чувствителна за тях и лесно проумява Божиите благодатни намеси. Много пъти наблюдаваме следното: например, случва се разтърсващо събитие  и ние не го разбираме, да не му отдаваме значение в момента, когато то се случва, но след време, когато изминат дни, седмици, месеци, може дори години, разбираме, че случилото се тогава не е било нищо друго, освен мощна намеса на Божия промисъл, за да ни запази от всякакво телесно и душевно зло.

И тъй, Божията мъдрост е необятна. Когато Бог прави нещо, Неговото дело е съвършено, от всяка една гледна точка. Откъдето и да го погледнеш, налице е съвършенство. Човешките планове са несъвършени. Колкото и съвършени да ги правим, все някъде ще има недостатък. Когато Бог прави нещо и ние Го оставим да завърши Своя замисъл, не Го прекъснем чрез злоупотребата  с нашата свобода, тогава виждаме колко необятна е мъдростта Му, от всяка една гледна точка - всичко е съвършено, изпълнено, не липсва нищо, дори най-малкото, нито хилядна от него, няма грешка. Затова трябва да се научим да се доверяваме на Божия промисъл. Това не означава да бъдем безразлични към събитията в нашия живот. Не, ние ще правим това, което зависи от нас, човешкото. Но спокойно, без целия онзи стрес, който ни разяжда, разстройва и не ни оставя на мира.  

Нека ви дам един исторически пример, за който се сещам – 400-те години турско робство. Ако живеехме тогава, нямаше да бъдем на себе си. Робство, трудни времена, 400 години, не е шега. Тогава не е имало нито човешки права, нито нещо подобно. Имало е друг начин на мислене, други състояния.  Ако погледнем  цялата история на света, на нашия народ, извън сантименталностите, ще установим обаче и известно благодеяние в тези тежки събития. През онези 400 години може да са ни убивали, мъчили, но са се явили и ликове мъченици, изпълнили рая. Какво друго? Избавили сме се от вихрушката на средновековното западно Просвещение, защото иначе не знаем заби щяхме да се съхраним като православни християни. Да, 400 години робство – измъчени, унизени, по човешки, умрели са толкова хора, но сме се съхранили. Това го казвам, за да се научим да бъдем хора, които, да, ще воюваме, ще се борим, по човешки ще правим, каквото можем, но ще имаме и доверие в Бога. Това, което днес изглежда зло, в дългосрочна перспектива може да се окаже добро. И това, което днес изглежда добро, пак в дългосрочна перспектива може да се окаже зло.

Възможно е дори  борбите, въстанията, които са ставали  тогава, въз основа на  обстоятелствата и на начина на мислене през онази епоха да са били много благородни, идеалистични и необходими, но с течение на времето може да се окажат грешка. Ще ми кажете:

- Добре, тогава човек не е разбирал това.

Да, сигурно, откъде да знаем как ще се развият нещата във времето?  Много пъти обаче историята на народите е показала, че  нещо, което днес изглежда добро, във времето се оказва грешка, и нещо, което днес изглежда зло, във времето се оказва полезно, независимо от цената, която плащаш в момента, в който се измъчваш. Както например болестта - когато човек е болен и се мъчи, мъчи, си казваш:

- Жалко за този човек! Да не се мъчи! Да се излекува и на часа да се почувства добре!

Знаеш ли обаче тази болест каква полза принася на човека? В даден момент тя ще свърши,  годините ще минат. Ще ми кажеш как минават? Много трудно. Невъобразимо трудно. Обаче краят е толкова велик, толкова величествен, че си заслужава човек да мине през тази трудност. Както жената, която ще ражда,  девет месеца с всички онези мъки, които вие, майките  знаете, всичките онези болки, докато се роди. Когато обаче детето се роди и жената види бебето си, милото, красивото, единственото, всичко се забравя. Така е и с човека поне в настоящия живот. Той се мъчи, страда, терзае, но когато се появи плодът, тогава чрез него се измерват предишните неща. Затова човек трябва да се научи да има мир в душата си, да прави това, което може, но с мир, като има съзнанието, че не всичко зависи от него. Ти прави това, което можеш. Ще бъдеш съден, ако не правиш това, което можеш. Ще бъдеш съден от Бога, ако се окажеш страхлив, нерадив, ако се окаже, че  ти тежи да правиш това, което би трябвало да правиш. Когато обаче стигнеш до момента да кажеш:

- Виж, не мога да направя нищо друго! Виждам, чувствам, сигурен съм, че  това, което можах да направя, го направих! Край! Утихвам и оставям всичко в Божиите ръце!

И да видите тогава как Бог ще направи всичко... Имам вяра и гледам по един изключително красив начин. Напротив, когато загубим мира в себе си, като звяр в клетката и искаме дори решетките да изядем, защото не е станало това, което сме искали, защото не е станало това, което сме си намислили и място не може да си намерим от това. Не искаме да се съгласим и постоянно сме смутени, че нищо не става, тогава постоянно ще правим грешки.   Нито делото, което искаме да изпълним,  ще завършим, нито мир ще имаме. Всичко това са знаци за нетърпение, което се поражда от маловерието  и това ни води до грешки.

За съжаление, през последните години за нас и като народ е характерно нетърпението. Докато за нашите предци било характерно търпението. Те проявявали търпение през вековете. Те имали вяра, били вярващи хора и търпението ги карало да бъдат мъдри и благоразумни. Докато нетърпението води до прибързаност, до  паника, губиш хладнокръвието си, решаваш неща, които са импулсивни и не ги премисляш, а  после стават много грешки.  Може би  понякога е късно, когато става въпрос за големи решения, които човек трябва да вземе.

И тъй, Божията мъдрост е многообразна и когато Бог прави това, което иска, Неговото дело е съвършено.

Тук апостолът казва: „Та многоразличната премъдрост Божия да стане сега чрез Църквата известна на началствата и властите небесни”. Тази мъдрост е станала известна чрез Църквата...  Какво означава „чрез Църквата”? Как тя е станала известна  на Началствата, на Ангелите,  на цялото творение?

Чрез Църквата, защото  Църквата е Тяло Христово. Христос е станал Човек, за да  основе Църквата, която пази тайната на спасението на човека през вековете. Когато казваме Църква, естествено нямам предвид Църквата като здание, нито йерархията, а всички нас, заедно. Когато човек се спасява, и когато  чрез св. Тайни той се съединява с Христос, тогава това представлява откриване на Божията любов и мъдрост. Кой би могъл  да си помисли - нито Ангел, нито друго творение, че човек би могъл да се съедини с Бога? Невъзможно нещо, това нещо не може да се побере в човешкия ум.  Да се помолиш на Бога, да, да ти направи някакво благодеяние, разбира се, но да се съединиш с Бога и да станеш едно с Него, това  не може да бъде понятно за човешкия ум. Как да стане. И въпреки това – Бог станал Човек и човекът става бог.  Бог става Човек, за да направи човека бог – това е Църквата, това е великата тайна: човек става бог по благодат. Когато се кръщаваме, се възраждаме, ставаме нови човеци и се променя цялата наша ипостас; когато се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови и се съединяваме с Бога и ставаме едно с Него, това какво е? Нима не е великото Тайнство на Църквата? Тук някои хора казват понякога:

- Ходя на църква, но ходя сам!

Веднъж попитах един човек:

- Ходиш ли на църква?
- Да, ама сам.
- Правиш Литургия сам?
- Не, отивам там, седя и се моля.

Да се молиш - молиш се и вкъщи. Няма нужда да ходиш и в храма да се молиш. Е,, хубаво е и в храма да отидеш. Но и вкъщи се молиш. На църква защо ходим? Ходим на църква, тоест в храма, защото там се извършва Евхаристията, светата Литургия, защото там всички   като един служим на Бога и се причастяваме с  Христовото Тяло и Кръв и така се осъществява нашето спасение и осъществяваме Църквата като събрание от верни хора. Ако разберем и живеем това, тогава, каквото и да ни се случи, колкото и да е трудно,  колкото и да  е мъчително, няма да се отдалечим от св. Литургия, както християните от първите векове, които отивали на св. Литургия, въпреки че знаели, че това ще им коства животът. Въпреки че много пъти ги убивали по пътя или дори в храма по време на св. Литургия. Има случаи, в които хиляди души били изгорени: 20 хиляди мъченици в Никомидия, които били изгорени в храма, докато извършвали Св. Литургия. Те не се уплашили, не се поколебали, защото знаели, че да се съединиш с Бога е нещо много по-велико от това да живееш още 50 години или (изобщо) да живееш този земен живот.

И тъй, ние сме Църквата, всички заедно, всички хора и трябва да разработим този велик дар да сме членове на Църквата, да придобием това съзнание, че не сме изолирани индивиди и лица, където всеки сам действа, а сме членове на едно тяло, Църквата е едно тяло, разпръснато из целия свят, но всички хора сме едно тяло. Затова виждате, че Църквата например е водела  борба всички да празнуват Пасха заедно, а не всеки когато иска, защото е едно тяло. Има пост, постим всички заедно, Църквата не ни е казала – постете, когато искате и някой може да каже, виж, на мене ми харесва да постя понеделник и четвъртък, на мене вторник и събота, на мене неделя.

Да си член на Църквата не означава да водиш някаква изолирана дейност. В нея ставаш едно тяло с всички останали и затова в Църквата има подвизи, които са общи за всички нас, например  Великия Пост, който е период за борба на всички християни. Пост, молитва, бдения, милостиня, покаяние. Или неделята – тя  е общ ден,  за богослужение, или сряда и петък – дни за пост, и цялата Църква пости, всички членове постят и това помага да разберем и да почувстваме, че не сме изолирани, а сме членове на тялото на Църквата и трябва органично да бъдем свързани с Христово Тяло, тоест Църквата.

И тъй, тази мъдрост, която чрез Църквата се е открила на света „по предвечното определение”, което Той е изпълнил в Христа Иисуса, Господа нашего”, тоест съгласно вечния план на Бога. Както казахме преди – Бог предвечно е знаел какво трябва да направи, за да не ни остави да погинем, тоест това, което се осъществило в нашия Господ Иисус Христос, в лицето на Христос.

Много пъти сме казвали, че в Църквата не сме идеолози, нито философи, нито хора, които следваме някакви принципи и идеали. Какви сме ли? Знаете ли какви сме?  Влюбени. Влюбени в нашия Господ Иисус Христос. Това може да се каже за християнина. Ако не го разберем, тогава никога няма да разберем борбата, която води Църквата, нито светците. Доказателство – колко пъти, колко пъти виждаме християни,  хора, които ходят на църква,  но не разбират няколко основни неща.

Конкретен случай – един младеж поиска да стане монах и дойде майка му. Знаете, че когато някой иска да стане монах в Кипър, аз съм виновен за това – независимо дали го познавам или не, аз съм виновен. Този младеж не го знаех, не го бях виждал нито един път, той дори не отиде да става монах в Кипър, нито в Гърция, а в друга страна. Никога не бях виждал този младеж. Дори смятам, че не  ме познава, освен ако не е чул името ми. Аз не го познавам и той не ме познава. Попитах майка му:

- Аз виждал ли съм го някога, госпожо?
- Не.
- Той видя ли ме?
- Мисля, че не.

За щастие, слава Богу, нито съм го виждал, нито ме  е видял.  Поне в този случай да се отървах. Тя обаче какво ми  каза:

- Аз съм виновна, че отиде да става монах!

Попитах я:

- Защо ти да си виновна?
- Защото от бебе го водих църква и му казвах да обича Бога и Църквата.

- А, наистина! За съжаление ти е повярвал!

За съжаление, ти е повярвал. Трябваше да не ти повярва. След като си му казала да обича Бога.
 
- Да, казах му да обича Бога, но  не му казах чак да става монах!

- Е, ама трябвало е  да му кажеш „Сине мой, да обичаш Бога, но с мяра, да не Го обичаш много, да Го обичаш малко, защото, ако Го възлюбиш много, след това може да имаме проблеми”. Госпожо, тия неща не стават. В Църквата любовта няма мяра.

- Но не може ли отиде другаде?
- Разбира се, че може да отиде и другаде и друго нещо да прави.

Трябва да разберем, че в Църквата мярата не е какво аз мога да правя или какво трябва да правя, а това, което сърцето ми казва. Както този, който обича някоя девойка и отива и  се жени за нея, има за подбуда любовта. На първо място е любовта и след това всичко останало. Така  е и при човека, който обича Бога, но много повече - той действа, като има за мяра любовта към Бога.  Това, което правим в Църквата, е  да са учим да ставаме не добри деца, за да не вземаме наркотици и да не влезем в затвора, а да обичаме Бога. Който иска да направи децата си добри, да не ги води в църква. Да ги води другаде. Няма нужда да ги води в църква. Да се мъчат още от ранно утро, от седем сутринта да са в храма, да ги водят на други места – има толкова  места, групи, системи,  където децата стават добри.
 
Когато човек идва в Църквата, той трябва да се научи да обича Бога. Ако не разбере това, нищо не е направил. И когато казваме да обича Бога нямам предвид някакъв абстрактен бог, който стои зад облаците и искаме да го обичаме, но той - в  неговата къща, и ние - в нашата. Имам предвид да обича Иисус Христос и когато казваме да Го обича, значи да Го обича над всичко. В тази любов няма намаления, няма компромиси. Бог не  понася  компромиси. Ако обичаш, обичаш категорично, в противен случай не обичаш. Ще ми кажеш:

- Добре, за да обичам Бога, трябва да отида да стана монах?
- Не, разбира се! Който каза такова нещо?

Можеш да обичаш Бога и да се ожениш и да вършиш хиляди работи и да живееш в общество, няма спор. Любовта към Бога обаче трябва да бъде на първо място, а  не другите неща и след това любовта към Бога. Ако поставяш другите неща на първо място  и след това любовта към Бога, тогава това не е любов, а приспособяване, нагаждане.

Излиза, че искаме да поставим Бога в един ъгъл, за да нямаме проблеми с Него, за да не  се разгневи и да се разболеем и да ни се случи нещо, тъй като понякога Бог ни трябва и затова нека не Го изпускаме, че ако ни потрябва, да Го извикаме да дойде от ъгъла, или когато умрем, да ни постави в рая.

Не така. Затова и Христос ни казва, че не иска хладност. Той казва, че ще изплюе, ще повърне този, който е хладен, Бог не го иска. Бог иска да Го обичаш. Ама и ние не сме ли същите, колко пъти идват съпрузи и казват:

- Разбрах, че съпругът ми не ме обича и аз не мога да понеса това!

Да, не приемаме другият да ни обича малко. Искаме другият да ни обича безрезервно. Любовта е неограничена сила и много повече Божията любов, тя е неограничена, не можеш да обичаш Бога малко. Ще ми кажеш:

- Искам да Го обичам много, но не мога! Не съумявам!

Добре, разбирам, всички ние искаме да обичаме Бога, но за съжаление всекидневният ни живот показва, че не Го обичаме, колкото трябва. Опитваме се обаче, най-малко разбираме,  че трябва да обичаме Бога напълно. Поне на теория да не грешим, друго е на практика – там не съумяваме - там съществува покаянието. Покаянието накрая ще ни спаси, то ще ни спаси, а не делата. Когато обаче и на теория грешим - тогава сме достойни за съжаление. Да живееш цял живот в Църквата, да водиш внучето си в църква, да го причастяваш, да го караш да се моли, да се изповядва, да чете книги за светци и ако поиска да подражава на това, което чете, и ти да се отмяташ, тогава наистина, какво да каже човек? Жалко за твоите години, жалко за обувките, които си изтъркал да ходиш на църква. По-добре да не идваше.  И тези хора са много по-лоши от другите хора.

Признавам ви, че знам религиозни, благочестиви хора, които са по-лоши  и от демони, и когато Бог леко засегна тяхно лице, тоест, когато някое тяхно лице поиска да направи една стъпка напред. Виждал съм и хора далеч от Бога, които посрещнаха проблемите и избора на своите деца с  благородство и достойнство. Казваш си, че човек наистина може да ходи на църква през всичките години, да остарее на стола в храма, на пейката  и да няма нищо в себе си, което да напомня за Евангелие и Църква. Каква е  ползата от всичките тези години? Знаете ли, не е само този краен случай, който ви казах. Има и  други случаи, в които показваме дали Църквата ни е докоснала през всичките тези години.

Сещам се за един старец на Света Гора, който казваше:

- Питам се дали този човек е чел един път Евангелието?

Той казваше това главно за свещеници и духовници, които се държаха така, сякаш никога не са чели Евангелието. Бог да ни предпази и да ни съжали. Трагично е цял живот да стоим в храма, но да не сме разбрали защо Христос  стана Човек – че Той е станал Човек, за да ни привлече и да Го възлюбим и всички тези светци, на чиито празници ходим и чиито икони целуваме, които са изписани в храмовете и чиито жития четем, не са били нищо друго, освен хора като нас, които възлюбили Бога от цялото си сърце.

Също не сме разбрали, че първата и уникалната заповед не е да станеш добър човек, нито да станеш добро дете, а да възлюбиш Бога от цялото си сърце. Може да съм триждиокаян, да съм клет, но да обичам Бога и да се покайвам след това за делата, с които наранявам  Бога. И може да съм порядъчен, но да не обичам Бога, а да обичам страстите си, да съм прилепнал към страстите си и когато настъпи  сблъсък между Бога и моите страсти, виждам, че предпочитам да избутам Бога и да сложа страстите  отпред: която и да е страст – сластолюбие, сребролюбие, славолюбие, нашите пороци и дребнавости. Наистина този човек е най-трагичната фигура, която може да съществува – години наред да е в храма и изобщо да не е разбрал целта, поради която Христос е станал Човек, като се пита:

- Ама поради каква причина някой прави това нещо, не би ли могъл да прави и нещо друго? Бог иска едно, иска друго...

Бог нищо не иска, какво иска от нас? Само едно нещо – нашето спасение. Оттам нататък как ние ще осъществим нашето спасение е въпрос на нашия избор.

В Църквата идваме, за да се научим да обичаме Христос, конкретния Христос, не нещо неопределено, а конкретната личност, която е станала Човек за нас преди 2000 години, Този, Който виждаме на иконата, Този, с Който се причастяваме всеки ден, Този, към Който се обръщаме всеки път, когато казваме – Христе, помогни ми! Господи Иисусе Христе, помилуй ме! – това  е целта на Църквата – да възлюбим Христос като отговор на Неговата любов. Който разбере това, оттам нататък може да уреди целия си живот. Който мисли, че идва в храма с някаква друга, каквато и да е цел, прави грешка. И времето минава и той не извлича полза,  по-скоро става по-зле, защото мисли, че всичко е наред, че е много добър християнин.

Знаете ли веднъж, когато бях на Света Гора, дойде един младеж, завършил богословие, за да стане монах. След два дена дойде баща му. Дойде да прибере сина си. Искаш да го вземеш – вземи го. Няма никакъв проблем. Баща му каза:

- Имах и голям копнеж да дойда на Света Гора!
- Е , Бог те удостои да дойдеш!
- И след като дойдохме, утре дори ще се причастя!

Спрях го от Причастие. Казах му:

- Аз ще служа утре и не се осмелявай да се приближиш съм св. Причастие!

-  Дойдох на Света Гора, имах такова желание и да не се причастя!?

Казах му:

- Добре ли си? Знаеш ли какво правиш? И искаш  да се причастиш? Най-малкото прояви малко съвест. Малко разум, ако не нещо друго!

Той ми каза:

- Ще го взема от градината на Света Богородица и ще го заведа в градината на Христос!

- Е - казах му - както са ти казали е. Вземи го, сине мой, в градината на Христос.

Да не кажа края, защото е много трагичен. След години дойде и ни молеше да приемем сина му  обратно в градината на Света Богородица – но беше много късно.

Този човек е благочестив, ходи на църква, изнасяше проповеди, дойде и дори беше постил, за да се причасти на Света Гора и едновременно извършваше духовно престъпление, но неговата съвест не го изобличаваше, защото никога не бе разбрал, че толкова години, когато си в храма, целта, поради която си там, е да обикнеш Христос, а не да изпълняваш няколко формални задължения, които ще те направят добър човек. Опасно е,  когато човек остане в Църквата без нищо да разбере и особено, ако  не се покайва - така той може да си формира представа за себе си, че е много добър човек. Често срещани са тези хора, които имат толкова добра представа за себе си и казват:

- Ние сме добри същества! Където и да попиташ, ще ти кажат най-хубавите думи за мене! Няма човек, който да ти каже нещо лошо за мене. Никога не направихме зло на някого. Никога не онеправдахме някого. Никога не притеснихме някого, никога не навредихме на някого.

Когато някой мисли за себе си по този начин, е, тогава се нуждае от спешен екип за наблюдение, той е опасен човек, духовно опасен. Тук великите светци, апостолите казали – ние сме най-лошите от хората, най-малък от всички, така казва св. ап. Павел, както и че е изверг(1 Кор. 15:8), тоест нещо, което изхвърляме като най-голяма нечистотия. Апостолите казвали, че не са останали злини, които да не извършили и никога не намерили нещо добро в себе си, така казвали светците и четем в тропарите – търся да видя нещо добро в себе си и не намирам. Нямам никакво добро, не намерих да съм направил нещо.

Сещам се за о. Ефрем Катунакиотис, когато веднъж отидох при него, беше към края на живота му и Бог му беше дал да предвкуси смъртта. Той ни каза:

- Имах това усещане за смъртта дни наред и плачех и търсех да намеря в себе си някакво добро и не намерих нито едно!

И си казах – папа-Ефрем Катунакиотис, 80 години, в пустинята, този човек, който виждаше Бога всеки ден, както се казва, и да не намира добро в себе си. И да гледам други хора, които  търсят да намерят някакво зло и не намират, толкова добрини да имат... 

Колко сме немощни и колко трябва да работим върху  себе си. И наистина, нека Бог помилва всички нас, защото нашето заслепяване много пъти е толкова голямо, че изобщо не виждаме какво става около нас. Поне да разберем, че в Църквата критерият е дали обичаме Бога, с цялата си душа  и същество...